Р Е Ш Е Н И Е   №

 

гр. Сливен, 02.06.2016 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на първи юни през две хиляди и шестнадесета година в състав

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.С. НИНА КОРИТАРОВА

 

При секретаря Р.Г. като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр.д. № 190 по описа за 2016 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от  „ЦЕНТЪР ЗА КОЖНО–ВЕНЕРИЧЕСКИ БОЛЕСТИ СЛИВЕН” ЕООД, ЕИК 19006210, със седалище в гр. С., ул. „Х. Д.” № *, представлявано от управителя д–р М.М. чрез адв. М.С. *** против Решение № 190 от 15.03.2016 г. по гр.д.№ 4754/2015 г. на  Сливенски районен съд, с което  се признава за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК, във вр. с. чл. 224 КТ, че въззивника дължи на Д.К.Д., ЕГН ********** *** сумата от 4 408, 48 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2008 г. в размер на 22 дни, за 2009 г. в размер на 30 дни и за 2014 г. в размер на 11 дни, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението-11.11.2015 г. до окончателното й изплащане, като се отхвърля иска за разликата от уважената част на иска в размер на 4 408, 48 лв. до пълния предявен размер на иска от 4420 лв, като неоснователен и недоказан. Със същото решение се признава за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК, във вр. с. чл. 30 от Договора за управление, че въззивника дължи на Д.К.Д., сумата от 2 208, 50 лв., представляваща обезщетение в размер на две месечни възнаграждения за придобито право на пенсия за изслужено време и старост, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението-11.11.2015 г. до окончателното й изплащане, като се отхвърля иска за разликата от уважената част на иска в размер на 2 208, 50 лв. до пълния предявен размер на иска от 2230 лв, като неоснователен и недоказан. Също така с обжалваното решение се признава за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК, във вр. с. чл. 86 от ЗЗД, че въззивника дължи на Д.К.Д., сумата от  750 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода 05.09.2014 г. до 10.11.2015 г. и го осъжда да й заплати сумата от 1241, 55 лв.,  и сумата от 20 лв. съставляващи разноски сторени в заповедното и исково производство и държавна такса съобразно с уважената част от исковете.

Решението се обжалва  като неправилно в частта, с която частично са уважени претенциите на ищцата и е признато за установено, че въззивникът й дължи сумата от  4 408, 48 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2008 г. в размер на 22 дни и за 2009 г. в размер на 30 дни, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението-11.11.2015 г. до окончателното й изплащане, като решението в този си пункт не се обжалва за дължимостта на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск  в размер на 11 дни за 2014 г. Също така решението се обжалва и в частта, с която е признато за установено, че въззивникът дължи на ищцата сумата от 750 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода 05.09.2014 г. до 10.11.2015 г. и го осъжда да й заплати сумата от 1241, 55 лв., съставляваща разноски сторени в заповедното и исково производство съобразно с уважената част от исковете. Моли въззивния съд да отмени в тези части първоинстанционното решение като неправилно и необосновано.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство обжалва посоченото решение частично като неправилно и необосновано. Оспорва твърдението на ищцата и въззиваема в настоящото производство, че в периода от 1991 г. до 2014 г. била управител на ответното дружество, тъй като търговското дружество било учредено през 1999 г., което било видно от представеното удостоверение за актуално състояние и от търговския регистър, където бил публикуван всеки един от договорите за управление, които били сключвани с ищцата. Твърди, че договорът за управление е бил прекратен поради изтичане на срока, а не поради навършване от страна на въззиваемата на възраст з пенсия. Предходния договор за управление също бил прекратен поради изтичане на срока и тогава следвало да й бъде изплатено възнаграждението за 2008 и 2009 г. Правата на въззиваемата да претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск били произтичали не от трудов договор, а от договор за управление, който бил граждански договор и всички обезщетения, които били уговаряни с него се отнасяли за всеки конкретен договор, а не за предходни договори. Признава факта, че на 08.01.2010 г. между страните бил сключен договор за управление на ЕООД, чийто единствен собственик на капитала била Община Сливен за срок от три години. Цитира чл. 2, 21, 25, 31, 33, 32 и 34 от процесния договор за управление. Поддържа оспорването на Заповедта на кмета на Община Сливен от 30.07.2014 г., в частта с която се разпорежда да бъде изплатено обезщетение на въззиваемата за неизползван платен годишен отпуск в размер на 22 дни за 2008 г. и в размер на 30 дни за 2009 г. Не било допустимо да се приеме, че се дължи обезщетение по предходен договор, чийто срок бил изтекъл. Коментира представената и приета по делото и кредитирана от първоинстанционния съд съдебно-икономическа експертиза. Било установено, че брутното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за в размер на 22 дни за 2008 г., в размер на 30 дни за 2009 г. и в размер на 11 дни за 2014 г. възлизало общо на 3999,96 лв., от които въззивното дружество било заплатило на въззиваемата сумата от 3 582, 92 лв. Районният съд бил приел, че с едната половина от тази сума била изплатена част от обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, а с другата била изплатена част от обезщетението за пенсиониране. По този начин бил изчислил остатък от задължението на ответното дружество към ищцата да й заплати претендираното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в общ размер от 4 408,48 лв. Оспорва този извод на СлРС, тъй като въззивното дружество било превеждало паричните средства без да посочва основанието за плащането.

Неправилно районният съд бил се позовал на разпоредбата на чл. 224, ал.1 КТ, тъй като предмет на спора не било трудово правоотношение, нито правоотношение приравнено на трудово, а облигационно правоотношение. Не споделя и изводите на първоинстанционния съд, че направеното от него възражение за изтекла погасителна давност по смисъла на чл.176а от КТ не било основателно, тъй като нормата била влязла в сила на 01.03.2011 г. и не й било придадено обратно действие от законодателя. На следващо място посочва, че с новия договор за управление от 2014 г. нямало клаузи, които да уреждат изплащането на обезщетения дължими по предходния прекратен договор.

На следващо място, счита, че претенцията за установяване на дължимостта на мораторната лихва била недопустима, неоснователна и недоказана, тъй като размерът й не бил определен правилно в приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, защото не били взети предвид погасените по давност обезщетения.

Моли въззивния съд при постановяване на решението си да има предвид следното- месечното възнаграждение на ищцата като база за изчисляване на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск било за м. април 2014 г. 2 222,20 лв. /4 444, 40 лв. за два месеца/, като след начисляване на ДОД останала била сума за получаване в общ размер от 3 999, 96 лв.; за 2008 и 2009 г. претендираните обезщетения били погасени по давност, като оспорената заповед не съставлявала признание на исковете. Общият размер на погасената главница възлизал на 3582, 92 лв.  Размерът на лихвите бил останал недоказан. Мораторната лихва върху обезщетението за неизползван платен годишен отпуск следвало да бъде начислена след като се вземе предвид, че претенциите за изплащане на такова обезщетение за 2008 и 2009 г. били погасени по давност.

            Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение в  частта, с която частично са уважени претенциите на ищцата и е признато за установено, че въззивникът й дължи сумата от  4 408, 48 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2008 г. в размер на 22 дни и за 2009 г. в размер на 30 дни, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението-11.11.2015 г. до окончателното й изплащане, като решението в този си пункт не се обжалва за дължимостта на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск в размер на 11 дни за 2014 г., което се равнява на 1 159, 48 лв. Също така решението се обжалва и в частта, с която е признато за установено, че въззивникът дължи на ищцата сумата от 750 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода 05.09.2014 г. до 10.11.2015 г. и е осъден да й заплати сумата от 1241, 55 лв., съставляваща разноски сторени в заповедното и исково производство съобразно с уважената част от исковете.         Моли въззивния съд да отмени в тези части първоинстанционното решение като неправилно и необосновано. Решението не се обжалва в частта, с която е признато за установено, че въззивникът дължи на въззиваемата обезщетение за придобиване на право на пенсия за изслужено време и старост в размер на две месечни възнаграждения. Претендира присъждане на направените разноски.   С въззивната жалба не са направени  нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

           В с.з. въззивника редовно призован се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 от ГПК адв. М.С. ***, която поддържа въззивната жалба, като моли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение като неправилно в обжалваната част.

          В с.з. въззиваемата редовно призована не се явява лично и  изпраща процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК. от АК-гр. Сливен, който моли да бъде първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски пред въззивната инстанция.

При извършване на проверката по чл.267, ал.1 от ГПК, съдът констатира, че въззивната жалба е подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК. Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Поради това въззивният съд я намира за допустима и следва да я приеме за разглеждане.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е  правилно и законосъобразно в обжалваната част, поради което следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд. 

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.  Решението се обжалва  като неправилно в частта, с която частично са уважени претенциите на ищцата и е признато за установено, че въззивникът й дължи сумата от  4 408, 48 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2008 г. в размер на 22 дни и за 2009 г. в размер на 30 дни, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението-11.11.2015 г. до окончателното й изплащане и в частта, с която е признато за установено, че въззивникът дължи на ищцата сумата от 750 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода 05.09.2014 г. до 10.11.2015 г. и съответно в частта, с която въззивникът е  осъден да й заплати сумата от 1241, 55 лв., съставляваща разноски сторени в заповедното и исково производство съобразно с уважената част от исковете. С оглед на така очертаните от въззивната жалба предели на обжалване на първоинстанционното решение следва, че  то е влязло в сила по отношение на дължимостта на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за 2014 г. в размер на 11 дни, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението-11.11.2015 г. до окончателното й изплащане  и по отношение на дължимостта на сумата от 2 208, 50 лв., представляваща обезщетение в размер на две месечни възнаграждения за придобито право на пенсия за изслужено време и старост, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението-11.11.2015 г. до окончателното й изплащане.

Обективно кумулативно съединени са следните три иска- главен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК, във вр. с. чл. 224 КТ във вр. с чл. 79 ЗЗД за изплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2008 г. в размер на 22 дни, за 2009 г. в размер на 30 дни и за 2014 г. в размер на 11 дни, като относно дължимостта на обезщетението за този период първоинстанционното решение е влязло в сила; главен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК, във вр. с. чл. 30 от Договора за управление, за изплащане на обезщетение в размер на две месечни възнаграждения за придобито право на пенсия за изслужено време и старост, като по отношение на този иск първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила и един акцесорен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК, във вр. с. чл. 86 от ЗЗД,  за присъждане на мораторна лихва за забава за периода 05.09.2014 г. до 10.11.2015 г.

На 08.12.2010 г. между страните е сключен Договор за управление на еднолично търговско дружество с ограничена отговорност по силата на който Община Сливен, представлявана от кмета възлага в качеството си на работодател  и въззиваемата приема да изпълнява възложената й длъжност управител на еднолично дружество с ограничена отговорност с общинско участие „ЦЕНТЪР ЗА КОЖНО–ВЕНЕРИЧЕСКИ БОЛЕСТИ СЛИВЕН” ЕООД. Договорът за управление е сключен за срок от три години, който изтича на 16.10.2013 г. По силата на чл. 21 от Договора за управление е предвидено, че за времето на ползване на платен годишен отпуск по този договор на управителя се заплаща възнаграждение изчислено от заплатеното му среднодневно възнаграждение по т. 13 за последния календарен месец предхождащ ползването на отпуска. В чл. 32 от Договора за управление е предвидено, че при прекратяване на договора на управителя се изплаща обезщетение съответстващо на неизползвания от него платен годишен отпуск и възнаграждението му по т. 13.

Правният режим на договорите за управление /сключване, съдържание и прекратяване/ е установен в чл. 141, ал. 6; чл. 142, ал. 6 и чл. 244, ал. 7 от ТЗ и в чл. 24-32 от Правилника за упражняване на правата на собственост на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала. С този договор се определя бизнес задачата на предприятието за целия срок на договора в съответствие със стратегията за неговото развитие. Този договор се сключва за срок от три години- чл. 26 от Правилника за упражняване на правата на собственост на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала. Договорът за управление не е трудов договор, а гражданскоправен договор, мандатен по своята правна природа. С него се уговаря постигането на определен резултат. Към него субсидиарно се прилагат правилата на КТ относно редица предимства на трудовото правоотношение. В случая на основание  чл. 32 от Договора за управление при прекратяване на договора на управителя се  дължи изплащане на обезщетение съответстващо на неизползвания от него платен годишен отпуск, като размера му се определя по т. 13 от същия договор, което съответства на предвиденото в чл. 224 КТ обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, което възниква при прекратяване на трудовото правоотношение. В случая правоотношението породено от договора за управление е било прекратено на 30.07.2014 г. със Заповед № N - 61 от 30.07.2014 г. на кмета на Община Сливен в изпълнение на Решение №1351/26.06.2014 г. на Общинския съвет и с тази заповед е било наредено на основание чл. 32 от Договора за управление да се изплатят обезщетения за неизползван платен годишен отпуск – за 2014 г. в размер на 11 дни, за 2009 г. в размер на 30 дни и за 2008 г. в размер на 22 дни. Безспорно е установено между страните, че управителят не е използвал полагащият му се платен годишен отпуск, както за календарната година на прекратяването-2014 г., така и за предходните години- 2008 и 2009 г. На следващо място е необходимо правото на отпуск да не е погасено по давност, като това изискване се отнася единствено до неизползвания платен годишен отпуск за календарните години предхождащи годината на прекратяване на трудовото правоотношение. В настоящият случай обаче това изискване е неприложимо, тъй като разпоредбата на чл. 176а, ал. 1 КТ, която предвижда, че когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това правото му на ползване се погасява по давност е била обнародвана в бр. 18 от 2011 г. на ДВ и е влязла в сила след като вече се е било породило правото на управителя да използва платен годишен отпуск за 2008 и 2009 г. Тази разпоредба се отнася до отпуските от 2010 г. до настоящия момент, тъй като съставлява материалноправна норма и има действие занапред  и не й е изрично придадено обратно действие- чл. 14, ал. 1 ЗНА. За неизползваните отпуски до края на 2009 г. включително е действал друг правен режим, според който те не са погасени по давност. Правото да бъдат използвани тези отпуски съществува и към настоящия момент, като те могат да бъдат ползвани от работника или служителя или да бъдат обезщетени парично при прекратяване на трудовото правоотношение.

Дори и да се приеме, че чл. 224 КТ не се прилага субсидиарно по отношение на уговореното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в договора за управление, то тогава ще съставлява облигационно вземане за обезщетение, което по чл. 32 от Договора за управление е станало изискуемо към момента на прекратяване на трудовото правоотношение с управителя- връчването на Заповед № N - 61 от 30.07.2014 г. на кмета на Община Сливен в изпълнение на Решение №1351/26.06.2014 г. на Общинския съвет на въззиваемата на 30.07.2014 г. и за него в този случай ще важи предвидената в чл. 111, б. „б“ ЗЗД тригодишна погасителна давност, която към момента на предявяването на иска не е изтекла. С процесната заповед, която съставлява валиден акт на работодателска власт е наредено да се заплати обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за 2014 г.  в размер на 11 дни, за 2009 г в размер на 30 дни и за 2008 г. в размер на 22 дни.

На последно място по делото е била изготвена, приета и неоспорена съдебно-икономическа експертиза, с която вещото лице е определило размерите на дължимото обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за претендираните периоди, размера на обезщетението за пенсиониране, каква част от главницата е била изплатена от въззивника на въззиваемата и какъв е бил размера на законната лихва за забава върху неизплатената главница за периода от 05.09.2014 г. до 10.11.2015 г. По отношение обаче на частично уважения размер на главния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК, във вр. с. чл. 30 от Договора за управление и дължимостта на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за 2014 г. в размер на 11 дни първоинстанционното решение е влязло в сила, което не позволява на настоящия въззивен състав да ревизира техния размер, защото би се стигнало до нарушаване на пределите на диспозитивното начало и излизане извън предмета на обжалване очертан с въззивната жалба. С оглед  на изложеното не може да се преизчисли и уважения размер на иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК, във вр. с. чл. 224 КТ във вр. с чл. 79 ЗЗД, тъй като би се стигнало до различен резултат по отношение уважения размер на двата главни иска, а това би било недопустимо с оглед на влизането в сила на първоинстанционното решение в частта, с която се уважава претенцията по чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК, във вр. с. чл. 30 от Договора за управление. В случая при определяне на дължимия размер на всяко едно от двете дължими обезщетения след като е приспаднал извършените от въззивника частични  плащания първоинстанционният съд е приложил чл. 162 от ГПК, който предвижда право на преценка на съда, когато искът е установен по основание, но липсват достатъчно данни за неговия размер да определи размера по своя преценка. По делото не са налице данни относно това част от кое свое задължение към въззиваемата въззивника е погасил  с направените от него частични плащания.

Решението следва да бъде потвърдено и по отношение на уважения размер на акцесорния иск за заплащане дължимата мораторна лихва за забава за периода 05.09.2014 г. до 10.11.2015 г., тъй като уважения размер на всеки един от двата главни иска не следва да бъде изменян по изложените съображения.

Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на делото отговорността за сторените във въззивната инстанция разноски е върху въззивника. Такива, обаче не следва да бъдат присъждани на въззиваемата страна, тъй като не претендира такива и не представя списък с разноски по чл. 80 ГПК.

С оглед на изложеното въззивният съд

 

Р Е Ш И:

 

           ПОТВЪРЖДАВА Решение № 190 от 15.03.2016 г. по гр.д.№ 4754/2015 г. на  Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

            Решението не подлежи на обжалване пред ВКС на Република България.

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                               ЧЛЕНОВЕ:  1.

                                                                     2.