Р Е Ш Е Н И Е   № 88

 

гр. Сливен, 09.06.2016 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на осми юни през две хиляди и шестнадесета година в състав

                                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                 Мл.С. НИНА КОРИТАРОВА        

При секретаря С., като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр.д. № 206 по описа за 2016 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „отДжорданс 2” ООД, ЕИК 119617397, със седалище и адрес на управление : гр. С., ул. „Б.” № * чрез адв. П.М. от САК, със съдебен адрес:***, каб. 408 против Решение № 160 от 29.02.2016 г. по гр.д. №2640/2015 г. на  Сливенския районен съд, с което  се признава за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК,  че въззивното дружество дължи на „РАЙФАЙЗЕН БАНК /БЪЛГАРИЯ/” ЕАД, ЕИК 831558413, със седалище и адрес на управление:гр. С., ул. „Н. В.” № * сумите, за които е издадена заповед № 2376/08.10.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 3742/2013 г. на СлРС- сумата от  19 114, 37 лв., представляваща главница по договор за кредитен лимит по международни кредитни карти от 05.12.2007 г., ведно с наказателната лихва в размер на 23,09 лв. за периода от 22.02.2010 г. до 03.10.2013 г., както и законната лихва, считано от 04.10.2013 г. до изплащане на вземането и разноски в размер на 382, 75 лв., платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 632, 75 лв. и също така въззивното дружество е осъдено да заплати на въззиваемата банка и сумата от 1585, 83 лв. разноски по делото пред първата инстанция.

Решението се обжалва изцяло като неправилно и незаконосъобразно и се моли въззивния съд да го отмени и вместо него постанови ново решение, с което да отхвърли предявения от банката иск.

Въззивното дружество ответник в първоинстанционното производство обжалва посоченото решение в цялост като неправилно и необосновано.  Посочва, че ищецът не бил успял да докаже наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за кредит, по силата на което ответното дружество да се било задължило да заплати претендираните с исковата молба суми. Районният съд не бил обсъдил възражението на въззивното дружество, направено с отговора на исковата молба, че договора за кредит не бил подписван от управителя на дружеството. На следващо място ищецът не успял да докаже, че ответното дружество не било изправна страна по договора за банков кредит, тъй като не се било установило, че не било изпълнило задължението си по чл. 430, ал. 1 ТЗ да върне в уговорения срок заетата сума пари заедно с дължимите лихви. Позовава се на т. 18 от ТР № 4 /2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, банката могла да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК само ако кредитът бил обявен за предсрочно изискуем поради неплащането на една или повече вноски при наличието на две предпоставки затова-обективния факт на неплащането и упражняването от страна на кредитора на правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, което предполагало изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не били изискуеми. Това право на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем следвало да бъде упражнено преди подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, като кредиторът следвало да уведоми длъжника, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Било посочено в т. 18 от ТР № 4 /2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че предсрочната изискуемост била настъпвала с получаването от страна на длъжника на волеизявлението на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем поради настъпили обективни факти, обуславящи правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем. Извлеченията от счетоводните книги на банката като документи по чл. 417, т. 2 ГПК били установявали вземането, но не удостоверявали, че волеизявлението на кредитора относно обявяването на предсрочната изискуемост на кредита било достигнало до длъжника. Също така било прието с цитираното Тълкувателно решение, че  с подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК кредиторът бил упражнявал правото си да иска принудително изпълнение на неудовлетворено свое вземане, но дори и негово волеизявление, че ще счита кредита за предсрочно изискуем да се било съдържало в това заявление това не означавало, че то било съобщено на длъжника, тъй като на него не му се бил връчвал препис от това заявление.  Твърди, че предпоставките  по чл. 418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение били налице ако получаването на това волеизявление от длъжника било предхождало подаването на заявлението, като в този смисъл в разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ бил използван израза „обявен”.

Решението на първоинстанционният  съд следвало да бъде отменено и в частта за разноските, тъй като противоречало и на т. 12 от ТР № 4 /2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС според която съдът следвало да се произнесе и относно отговорността за разноските сторени в заповедното и в исковото производство. СлРС не бил обсъдил и направеното от въззивното дружество в отговора на исковата молба възражение за изтекла в негова полза погасителна давност на задълженията му за плащане на вноските по договора за кредит. Ищецът бил представил частни свидетелстващи документи съгласно чл. 180 ГПК, които били удостоверявали изгодни за него факти и не се били ползвали с доказателствена стойност, само с формална доказателствена сила по отношение на авторството им и се отнасяли за осчетоводяване на вземането като изискуемо. Вземането на ищеца за лихви също било погасено.

           Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново решение, с което да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК като неоснователен и недоказан, тъй като въззиваемата банка не била успяла да докаже изискуемостта на претендираното от нея вземане и да му бъдат присъдени сторените по делото разноски.

            С въззивната жалба е направено   доказателствено искане за въззивната фаза на производството, а именно да бъде назначена графологична експертиза, с която да бъде установено, че положения подпис върху договора за кредит не е бил на управителя на въззивното дружество.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК депозиран от  „РАЙФАЙЗЕН БАНК /БЪЛГАРИЯ/” ЕАД, ЕИК 831558413, със седалище и адрес на управление:гр. С., ул. „Н. В.” № * чрез пълномощника юрисконсулт П.Т., със съдебен адрес:***. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба въззиваемата банка оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение потвърдено като правилно и законосъобразно. Посочва, че възражението на жалбоподателя, че не е бил уведомен от банката кредитор за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК не било основателно, тъй като банката била посочила в заявлението, че изискуемостта на задължението била настъпила с изтичането на крайния срок на договора за погасяване на кредита- 30.10.2010 г. според раздел четвърти, т. 35 от договора за банков кредит, който бил подписан от законния представител на търговското дружество длъжник, като по този начин той се считал за уведомен за датата, на която бил настъпвал падежа на това задължение. Изискуемостта на непогасените задължения по договора за банков кредит не била настъпила предсрочно, а с изтичане на крайния срок за погасяването на кредита, който бил известен на въззивното дружество още със сключването на договора. С оглед на изложеното на 30.10.2010 г. били осчетоводени като изискуеми всички вземания на банката по този договор. Правилен бил извода на СлРС, че т. 18 от ТР № 4 /2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не била приложима.

На следващо място твърди, че възражението на жалбоподателя, че договорът не бил подписан от представител на дружеството също било неоснователно и било налице валидно облигационно правоотношение между страните. Възраженията за погасяване по давност на задълженията по договора за кредит също били неоснователни. Първоинстанционният съд правилно бил разпределил доказателствената тежест и указал на въззивното дружество, че следва да докаже изпълнение на задълженията си за заплащането на вноски по договора за кредит на съответните падежи, като такива доказателства не били представени.

По отношение на направеното от жалбоподателя с въззивната жалба доказателствено искане за назначаване на графологична експертиза на подпис счита, че същото следва да не бъде уважавано.

Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и недоказана и да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Съдът с определение държано в закрито съдебно заседание от 18.05.2016 г. е счел, че направеното от жалбоподателя с въззивната жалба доказателствено искане за назначаване на графологична експертиза на подпис следва да не бъде уважавано, тъй като е преклудирано и не се отнася за нововъзникнали или новооткрити факти и обстоятелства, нито до доказателства, с които да бъдат установявани такива факти и обстоятелства по смисъла на чл. 266, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Не са посочени и допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила при разпределяне на доказателствената тежест, които да обусловят приложението на ал. 3 на чл. 266 ГПК.

В с.з., въззивното дружество, редовно призовано, изпраща процесуален представител управителя П.Б., която представя извлечение от сметка по кредитна за периода от 02.05.2016 г. до 01.06.2016 г.  и твърди, че не е подписвала процесния договор, не е теглила пари с кредитната карта, само е извършвала погасявания и допуска, че е възможно съпругът й да ги е изтеглил. На 30.05.2016 г. на адв. П.М. ***, което е процесуален представител на въззивника й е било връчено  съобщението, с което и е представен препис от определението на СлОС от 18.05.2016 г. и тя е отбелязала върху него, че моли делото да бъде отложено поради служебна ангажираност- на същата дата имала дело пред ВКС като не сочи доказателства в този смисъл. На 07.06.2016 г. в деловодство на СлОС е входирано  допълнение към въззивната жалба от адв. П.М. ***. Въззивната жалба може да бъде допълвана единствено  с доводи за неправилност на решението, които не произтичат от неправилното приложение на императивна материалноправна норма, само до изтичане на срока на въззивното обжалване. По допълнения, които са направени след срока за въззивното обжалване въззивният съд е длъжен да се произнесе само ако касаят нищожността и  недопустимостта на първоинстанционното решение и неговата неправилност единствено по отношение на неправилното приложение на императивна материалноправна норма. По всички други доводи за неправилност на първоинстанционното решение направени след изтичане на преклузивния срок за въззивно обжалване, произнасянето на въззивния съд би съставлявало нарушение на съдопроизводствените правила. С оглед на изложеното въззивният съд взема предвид единствено подадената в срок въззивна жалба, а допълнението към въззивната жалба, с която се въвеждат нови конкретни пороци на обжалваното решение, постъпила след преклузивния двуседмичен срок за обжалване не следва да се разглежда от настоящия състав.

В с.з. въззиваемата банка редовно призована, не се явява лично и не  се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК. На 07.06.2016 г. в деловодството на СлОС  е постъпило писмено становище от юрисконсулт П.Т. в качеството й на процесуален представител на банката, с което моли да се даде ход на делото, поддържа отговора на въззивната жалба, моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна и първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

При извършване на проверката по чл.267, ал.1 от ГПК, съдът констатира, че въззивната жалба е подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК. Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Поради това въззивният съд я намира за допустима и следва да я приеме за разглеждане.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решенито е и правилна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Предявен е положителен установителен иск с правна квалификация по чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, с който се претендира да се установи дължимостта на неизплатена главница по договор за кредит в размер на 19 114, 37 лв  и дължимостта на наказателна лихва в размер на 23, 09 лв. периода от 22.02.2010 г. до 03.10.2013 г. включително. Искът е процесуално допустим, тъй като правния интерес на ищеца-заявител подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК въз основа на извлечения от счетоводни книги, което заявление било уважено от районния съд се обуславя от подаденото от длъжника възражение по чл. 414 ГПК, с което оспорва претендираното от заявителя вземане. Първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест на страните като е указал на ищеца, че следва да докаже при условията на пълно и главно доказване съществуването и размера на претендираните от него вземания, които ответникът оспорва, което означава, че следва да докаже наличието на валидно облигационно правоотношение между страните възникнало от договор за банков кредит, изпълнение  на задължението на банката кредитор да предаде дължимата сума, като и настъпването на изискуемостта на задължението на длъжника да върне процесната сума. Видно от т.2, раздел втори от представения по делото Договор № 4549 от 05.12.2007 г. за кредитен лимит по международни кредитни карти MasterCard Business банката в качеството си на кредитор е одобрила кредитен лимит на клиента ответник в размер на 20 000 лв., който лимит не е могъл да бъде надвишаван и е могъл да се използва единствено чрез картата издадена към него. Съгласно т. 12 от същия договор срокът за плащане на минималната погасителна вноска бил до 20-то число на месеца, следващ този в който било изготвено извлечението по т. 11, като след този срок банката начислявала лихва за просрочие върху използваната сума от кредитния лимит. Било уговорено, че неполучаването на извлечението от страна на клиента не съставлявало основание клиента да не внесе в срок минималната погасителна вноска. В т. 35 от раздел четвърти от процесния договор страните уговорили, че договора влиза в сила от датата на подписването му и крайния срок на погасяване на кредитния лимит е 30.10.2010 г., ако банката не се възползва от правото си предсрочно да прекрати договора при определени предпоставки. Видно от представеното от банката извлечение от счетоводни книги към 04.10.2013 г. размера на изискуемата главница е 19 114, 37 лв.,  а на наказателна лихва - 23, 09 лв. за периода от 22.02.2010 г. до 03.10.2013 г. включително. В заявлението си за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК банката кредитор посочва, че изискуемостта на претендираното от нея вземане срещу кредитополучателя длъжник е настъпила с изтичане на крайния срок предвиден в процесния договор за погасяване на кредита- 30.10.2010 г.

От съдебно-счетоводната експертиза се установява, че на въззивното дружество е бил отпуснат на 06.12.2007 г. кредитен лимит по кредитна карта в размер на 20 000 лв., като по кредита е имало и усвоявания и погасявания. Към дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК- 04.10.2013 г. ответното дружество е имало просрочени задължения по процесния договор за кредит. Последното плащане преди настъпване на изискуемостта е било направено на 31.05.2010 г., било е в размер на 1000 лв. и с него са били погасени 998,79 лв. лихви и 1.21 лв. от главницата. Изискуемостта е настъпила в резултат на изтичането на тригодишния срок на договора за кредитна карта предвиден в чл. 35 от същия. Общия размер на непогасената главница е 19 137, 46 лв., а на наказателната лихва е 23,09 лв.

Неоснователни са възраженията на въззивника, че процесния договор бил недействителен, тъй като не са представени своевременно никакви доказателства в тази насока, нито с отговора на исковата молба, нито в рамките на срока по чл. 146, ал. 3 ГПК, когато районният съд е изготвил доклада и разпределил доказателствената тежест между страните. Доказателственото искане за назначаване на съдебно-почеркова експертиза с въззивната жалба е преклудирано. От представеното и приетото пред въззивната инстанция извлечение от сметка по кредитна карта не се установява погасяване на плащане към въззиваемата банка, а само факта, че е налице разполагаем лимит по кредитната карта.-

Служителите на банката подписали извлечението са били изрично овластени по силата на нотариално заверени пълномощни, които са представени по делото. Въпреки, че не е посочен номера на договора за кредитен лимит по международни кредитни карти в разпореждането за издаване на заповед за незабавно изпълнение и в изпълнителния лист, договорът е достатъчно добре индивидуализиран, тъй като е посочена датата на неговото сключване-05.12.2007 г. и няма данни да има други договори със същата дата.

Изискуемостта на дължимите и неплатените суми по Договор № 4549 за кредитен лимит по международни кредитни карти MasterCard Business от 05.12.2007 г.  е настъпила с крайния срок на погасяване на кредита, който е бил известен на жалбоподателя още със сключването на договора- 30.10.2010 г. Това основание за настъпване на изискуемостта на вземането е посочено и в подаденото от кредитора заявление по чл. 417 ГПК. В случая банката заявител не е упражнила правото си да обяви предсрочна изискуемост на кредита по чл. 60, ал. 2 ЗКИ поради неплатени вноски поради което за нея не съществува задължение да съобщи на длъжника, че задължението му е станало изискуемо и т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС  не се прилага.

С оглед на изложеното въззивният съд счита, че въззиваемата банка е доказала наличието на валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за банков кредит, изпълнение на своето задължение по него да предаде сумата от 20 000 лв. на ответното дружество, както се установи от съдебно-счетоводната експертиза на въззивното дружество е бил отпуснат на 06.12.2007 г. кредитен лимит по кредитна карта в размер на 20 000 лв. Успя да докаже, че е настъпила изискуемостта на задължението за заплащане на непогасената част от кредита от въззивното дружество с изтичане на крайния срок предвиден в чл. 35 от процесния договор- 30.10.2010 г. и размера на това задължение- видно от съдебно-счетоводната експертиза общия размер на непогасената главница е 19 137, 46 лв., а на наказателната лихва е 23,09 лв. към 03.10.2013 г.

Основателността на главния иск обуславя и основателността на акцесорната претенция за заплащане на наказателна лихва по чл. 86 ЗЗД за периода от 22.02.2010 г. до 03.10.2013 г. включително, която е била уговорена да се начислява при просрочие на потасителните вноски в т. 12 от процесния договор.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите разноски както са направени. Въззиваемата страна е претендирала разноски за тази инстанция и с оглед изхода на делото такива следва да й се присъдят в размер на 1104 лв., съставляващи юрисконсултско възнаграждение определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ръководен от гореизложеното съдът       

 

Р     Е     Ш     И  :

            ПОТВЪРЖДАВА Решение № 160 от 29.02.2016 г. по гр.д. №2640/2015 г. на  Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

            ОСЪЖДА Джорданс 2” ООД, ЕИК 119617397, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Б.” № * да заплати на „РАЙФАЙЗЕН БАНК /БЪЛГАРИЯ/” ЕАД, ЕИК 831558413, със седалище и адрес на управление:гр. С., ул. „Н. В.” № * сумата от 1104 лв., съставляваща разноски пред въззивната инстанция.

          Решението  не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ.

 

                                                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.

                                                                                                                       2.