Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  86

гр. Сливен, 08.06.2016г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на осми юни през двехиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                        мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 207  по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и бързо, и се движи по реда на чл. 258 и следващите и чл. 310 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 250/30.03.2016г. по гр.д. № 5293/15г. на СлРС, с което е осъдено „Медицински център Царица Йоанна“ ЕООД, гр. Сливен със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., ул. „Б.“ № * ЕИК 119635356, да заплати на Н.Г.Т. – Д. ***, сумата 4 489, 83 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение по договор № 22/03.01.2011г. за периода  м. 11.2012г. до 14.08.2014г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на исковата молба на 21.12.2015г. до окончателното изплащане и сумата 955, 48 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законовата лихва до завеждането на исковата молба и са присъдени разноски по делото.

С въззивната жалба ответникът в първоинстанционното производство атакува изцяло решението, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано  и неправилно. Заявява, че първоинстанционният съд не е направил  логически правилни заключения от приетото експертно заключение и изслушаните свидетелски показания. Не е изяснил и констатираните противоречия между тях по повод наличието на разплащателни ведомости в ответното дружество. Счита, че е необоснован изводът на съда относно дължимостта на трудовото възнаграждение на ищцата, тъй като не са съобразени данните, че трудовите възнаграждения при двамата работодатели са получавани от нея чрез интегрирано възнаграждение в болницата. Не е съобразил и разпоредбите на Правилника за организацията на работната заплата на МБАЛ „Царица Йоанна“, че в него е посочено, че за индивидуалната заплата на работещите в него се отчитат усилията и в болницата и във всичките сателитни структури, включително ищцовото дружество, че трудовото възнаграждение е едно /синтетично/ за дейността на служителите във всички структури и че ищцата е работила на едно работно място в рамките на едно работно време и е невъзможно да се разграничат между двамата работодатели. Така изплатеното от другия работодател възнаграждение включва и дължимото по процесния трудов договор, а съдът не е съобразил този факт. Независимо от това, от присъдената с решението сума не е приспаднат дължимия данък от 10% и дължимата от служителя вноска за социално осигуряване.

С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли исковете изцяло като неоснователни. Прави искане за допускане събиране на писмени доказателствени средства от въззивната инстанция, тъй като заключението на в.л. било оспорено в с.з. от пълномощника на ответното дружество във фактическите му констатации и моли да му се даде възможност да представи копия от ведомостите на МЦ „Царица Йоанна“ както и извлечение от НАП за декларирани доходи на ищцата от там за претендирания период. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Развива подробни контрааргументи и оборва последователно всеки от релевираните от въззивника доводи. Счита, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, и моли то да бъде потвърдено. Няма нови доказателствени искания, противопоставя се на направените от насрещната страна. Претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С мотивирано определение, държано в з.з. на 20.05.2015г. СлОС е оставил без уважение доказателствените искания на въззивника поради настъпила преклузия.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа отговора си, оспорва жалбата като неоснователна и моли въззивния съд да не я уважава, а потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния му обхват – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.

Между страните няма разногласие по фактите на сключване на трудовия договор, от чието съществуване ищцата черпи претендираните си права – № 22/03.01.2011г., с основание чл. 111 от КТ, на уговорените по него права и задължения между тях, на престирането на изпълнение от страна на ищцата през процесния период, както и на прекратяване на трудовите правоотношения по този договор със заповед № 30/14.08.14г.

На спорното поле не са поставени и обстоятелствата, че основното трудово прваоотношение, по което ищцата е работила, е било между нея и МБАЛ „Царица Йоанна“ ЕООД, гр., Сливен, възникнало по силата на трудов договор № 251/26.11.2010г., с уговорено месечно трудово възнаграждение в размер на 1000 лв., че по него ищцата също е изпълнявала трудовите си задължение и от своя страна работодателят е изпълнил изцяло основното си насрещно задължение – да й заплаща ежемесечно посоченото възнаграждение, както и, че това дружество и ищцовото – „МЦ Царица Йоанна“ ЕООД, гр. Сливен, са отделни структури на корпорация „Медика“ АД, със сходен предмет на дейност.

Няма съмнение и относно валидността на трудовия договор по външно съвместителство /източник на разглежданото облигационно правоотношение/, тъй като в основния индивидуален трудов договор на ищцата липсва забрана за това, и първият е породил желаните правни последици, обвързващи страните със закрепените в него уговорки.

Поради това тези въпроси, като безспорни, няма да бъдат повторно обсъждани от настоящия състав.

Точката на противопоставяне в настоящия процес е единствено въпросът дали се дължи /респективно – в какъв размер/ трудовото възнаграждение на ищцата за исковия период.

Както вече бе посочено, двете различни ЮЛ, с които ищцата е сключила отделни трудови договори, макар и да упражняват дейността си в дух на съвместно сътрудничество и със служители, работещи на двете места, са независими правни субекти и правоотношенията, възникнали между всяко едно от тях и ищцата, следва да се разглеждат самостоятелно. Уговорките между самите дружества по повод начина на изпълнение на задълженията им към работниците и служителите си, доколкото не са изрично регламентирани в някакъв акт и не са включени в индивидуалните трудови договори, нямат сила нито по отношение на служителите, нито обвързват съда.

Така задължението на ответното дружество, което кореспондира на правото на ищцата, е да й заплати договореното трудово възнаграждение /относително определено, но определяемо/ за положения от нея труд през процесния период. То може да се освободи  от него или чрез плащане, или чрез настъпването на някакви други правопогасяващи, правопрекратяващи или правоизключващи факти. Такива твърдения липсват в отбранителната теза на ответника. Защитният му аргумент е, че задължението е изпълнено изцяло чрез способа на плащането.

Доказателствената тежест относно този положителен факт, от наличието на който ответникът има интерес, лежи върху него и тя му е надлежно указана от първостепенния съд. Доколкото се касае за трудово правоотношение, единственият валиден начин за провеждане на успешно доказване по този въпрос, е чрез представяне на разплащателна ведомост или на други, равностойни й писмени документи, съгласно императивната разпоредба на чл. 270 ал. 3 от КТ, която не търпи разширително тълкуване. Такива нито са били представени своевременно на съда, нито са предоставени на вещото лице, извършило експертиза именно по повод твърдяното плащане. /Липсват въобще индиции за разплащане по банков път./ Доказване на факта на плащане на трудово възнаграждение не може да бъде допуснато чрез свидетелски показания или по косвен път, посредством дедуктивни съждения въз основа на поредица от други факти.

Тук следва да се подчертае, че независимо от специфичния източник на средствата, формиращи работната заплата, независимо от преплитането на дейностите на двамата работодатели и трудовите функции на ищцата при всеки от тях и независимо от установения от търговците неформален ред за изплащане на възнагражденията на служителите, работещи при двамата, за да бъде той зачетен и съобразен от съда, следва да бъде надлежно писмено обективиран и документацията, касаеща индивидуалното трудово правоотношение е следвало да бъде приведена в съответствие с действителната воля на страните и едновременно - изрядна по отношение изискванията на КТ. Представеният Правилник за организацията на работната заплата на МБАЛ „Царица Йоанна“ не може да регулира отношенията между ответното дружество - „МЦ Царица Йоанна“ ЕООД и неговите служители, ако не е надлежно приет от него, за което липсват доказателства. Също така установените с него правила не може да противоречат на императивни разпоредби на КТ, касаещи основните елементи на трудовото правоотношение и фундаментални права на работника и служителя. Ако търговците са искали да организират по друг, по-изгоден от финансова гледна точка за тях начин, отношенията си с наетите служители, е следвало да изберат и друга законова форма да ги облекат, но със сключването на трудови договори, те са подчинили безусловно правоотношението на правилата на трудовия кодекс, които са неподменими по договорен път, недопустимо е и дерогирането им чрез вътрешни правила. Приведените - чисто логически - доводи от въззиваемото дружество, могат единствено да бъдат счетени за житейски обосновани, но това не витализира виждането му, че прилагането на разпоредбите на КТ представлява „формализиране“ на отношения, които са от такова обществено значение, че са скрепени с държавна санкция.

Така, след като решаващият за изхода на спора факт не е установен, главният иск се явява доказан по своето основание и това обуславя уважаването му. По отношение на размера на задължението /формиран като сбор от месечните възнаграждения за исковия период/, въззивният съд счита, че  то възлиза общо на 4 489, 83 лв., съгласно експертното заключение, в чиято правилност няма причини да се съмнява, тъй като сумата е изчислена при съобразяване на действителните уговорки между страните, внедрени в трудовия договор. С оглед допуснатото от РС изменение на иска, последният се явява изцяло основателен и следва да се уважи напълно в така останалия като предявен размер. Настоящият състав не споделя оплакването във въззивната жалба, че съдът следва да присъди сумата след приспадане на дължимия данък от 10% и дължимата вноска за социално осигуряване, тъй като тези удръжки би следвало да направи работодателят по ведомост, ако бе изплатил възнаграждението, а доколкото трудово првоотношение вече не съществува, то задължението за внасянето на данъка и осигурителните вноски пада върху ищцата след получаване на сумата. Поради това тя следва да й бъде присъдена в брутен размер.

Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорната претенция за обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху несвоевременнно изпълненото парично задължение. Същото е за трудови възнаграждения, представляващи периодични плащания с установен падеж, поради което след изтичането на последния, длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение за това без покана. Размерът на обезщетението се изчислява тъждествено на законовата лихва, която от всеки отделен падеж до завеждането на исковата молба, възлиза общо на 955, 48 лв. За тази сума следва да се уважи допълнителният иск, който също се явява изцяло основателен, след направеното от ищцата и уважено от съда изменение чрез намаляне на размера на претенцията. Ответникът дължи и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата и от датата на предявяване на исковата молба, до окончателното  й изплащане.

Предвид всичко това настоящият въззивен състав намира, че атакуваното решение е правилно, постановено при спазване на процесуалните правила и в съответствие с приложимите материалноправни норми. Въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава, а обжалваният акт следва да бъде потвърден.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени и заплати направените от въззиваемата страна за тази инстанция в размер на 800 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 250/30.03.2016г. по гр.д. № 5293/15г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА „Медицински център Царица Йоанна“ ЕООД, гр. Сливен да заплати на Н.Г.Т. – Д. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 800 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: