Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

 

гр. Сливен, 15.06.2016 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на петнадесети юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                        мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора …........……….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 214 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на две въззивни жалби от страните в първоинстанционното производство.

Атакувано е първоинстанционно решение № 183/10.03.2016г. по гр.д. № 3450/2015г. на СлРС, с което  е осъдена П. на Р. Б.да заплати на Ж.Г.П. сумата 1 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата 300 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди по чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва  върху тях, считано от 27.07.2015г.  до окончателното изплащане, отхвърлен е като неоснователен искът за обезщетение за претърпени неимуществени вреди за сумата над 1 000 лв. до пълния претендиран размер от 3 000 лв. и са присъдени съразмерно разноски.

 Първата въззивна жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува отхвърлителната част на решението на РС, само по отношение на обезщетението за неимуществени вреди,  за сумата над 1 000 лв.  до 3 000 лв. Въззивникът счита, че в тази част решенето е неправилно и незаконосъобразно, тъй като първоинстанционният съд не е отчел вярно степента, продължителността и интензитета на претърпените от него страдания и не е съобразил съдебната практика в тази насока. Поради това моли въззивния съд да отмени в отхвърлителната част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло иска и за сумата над присъдените 1 000 лв. до претендираните 3000 лв.

Няма доказателствени искания, претендира разноски.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по тази въззивна жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство - ПРБ, против осъдителните части на решението относно присъденото обезщетение от 1000 лв. за претърпените неимуществени вреди и присъденото обезщетение за имуществени вреди в размер на 300 лв., както и относно обезщетенията за забава върху тях. Въззивникът счита, че в тях то е незаконосъобразно. Заявява, че не са доказани претърпените от ищеца вреди, съдът не е възприел възражението за наличие на предпоставките по чл. 5 от ЗОДОВ, както и това, че ищецът е напуснал мястото на ПТП в нарушение на закона, установено е било впоследствие наличие на алкохол в кръвта му и доказателствата събрани към момента на привличането му като обвиняем са сочели, че пияното състояние е било налице при възникването на ПТП. Също така заявява, че размерът на обезщетението е неадекватен на срока в който ищецът е бил обвиняем и леката наказуемост на престъплението, в което е бил обвинен. Поради изложеното вторият въззивник моли настоящата инстанция да отмени в обжалваната уважителна част първоинстанционното решение и постанови ново, с което отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди, или, евентуално – да го уважи за сума под 300 лв. и отхвърли за горницата, както и да отхвърли изцяло иска за обезщетение за имуществени вреди. Счита, че неоснователността на главните искове обуславя неоснователността на акцесорните претенции за лихви и разноски. Няма направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по тази въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло жалбата като неоснователна. Заявява, че в уважителната част решението е правилно и не следва да бъде отменяно, подчертава, че претърпените неимуществени вреди не само са надлежно и категорично доказани, но и предполагат уважаване в пълен размер на претендираното обезщетение. Няма заявени искания.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

В с.з., първият въззивник, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа своята и оспорва въззивната жалба на насрещната страна, отговора срещу която поддържа. Моли въззивиня съд да уважи неговата жалба на изложените в нея основания. Претендира разноски.

В с.з., редовно  призован, вторият въззивник, представляван от прокурор в ОП-Сливен, поддържа своята и оспорва въззивната жалба и отговора на ищеца. Моли съда да отмени решението в осъдителната част и вместо това постанови друго решение, с което отхвърли иска за имуществени вреди и или отхвърли изцяло иска за неимуществени вреди, или, евентуално - присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер под 300 лв., да отхвърли и акцесорните претенции за лихви. В хода на устните състезания развива съображения, че не следва да се присъждат имуществени вреди за адвокатско възнаграждение в досъдебното производство, тъй като не били представени доказателства за заплащането му. Представя и подробна писмена защита.

Представител на ОП-Сливен в с.з. не се явява, за да изрази становище.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

Този състав, при проверката по реда на инстанционния контрол, констатира, че фактологията на СлРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени и гласни доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло е кредитирал.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Предмет на въззивен контрол е първоинстанционното решение само в частта, касаеща обезщетението за претърпени неимуществени вреди, а тъй като и уважителните, и отхвърлителната му части са атакувани съответно с всяка от двете жалби, те ще бъдат разгледани и обсъдени едновременно.

Ищецът е претендирал заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от специфична форма на непозволено увреждане – такова причинено от, най-общо казано, държавни органи. Съществуването на специална норма изключва приложението на общата разпоредба за деликт, закрепена в чл. 45 от ЗЗД.

За да възникне отговорност за ответника в случая, е необходимо да е налице сложният фактически състав, визиран в чл. 2 от ЗОДОВ и някое от условията на буквите на този текст, а именно – дейност /действие или бездействие/, авторство на правозащитен орган, противоправност, изведена от някоя от конкретните хипотези, вреда и причинна връзка. Специалният, предвиден в този закон ред, не  изисква установяване виновно поведение на длъжностни лица от състава на  отговорното лице, ответникът отговаря обективно за причинените вреди от незаконните им действия. Искът е предявен срещу пасивно легитимирано лице, попадащо в изчерпателно и лимитативно очертания  в закона кръг.

Така избраният ответник отговаря за вреди само в контекста на някоя от хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ. Отделните действия, от извършването на които произтеклите вреди могат да се релевират към този вид отговорност на държавата, също са  конкретно и ограничително изброени, групирани в 7 точки.

Ищецът е насочил претенцията си към Прокуратурата на РБ, опирайки се на т. 3 от чл. 2 ал. 1 на ЗОДОВ. Основанието на иска – тоест обстоятелството, на което ищецът се позовава, за да обоснове състоятелността на претенцята си, е обвинение в извършването на престъпление, като наказателното производство е било прекратено поради недоказаност на обвинението.

Досъдебното производство срещу ищеца е образувано за престъпление по чл. 343б ал. 11 от НК с постановление от 19.12.2014г. на РП-Сливен, постановлението за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение „подписка“ е от 11.06.15г., а досъдебното производство при това процесуално положене на ищеца е продължило общо около 11 месеца – до влизане в сила на Постановление от 08.07.15г. за прекратяване на наказателното производство.

Това задейства, съгласно разпоредбата на т. 3 на чл. 2 от ЗОДОВ, механизма за осъществяване на отговорността на Прокуратурата на РБ като съответния правозащитен орган.

В хода на първоинстанционното производство тези факти са установени и това безусловно  поражда отговорност на държавата за незаконни действия на нейни правозащитни органи, щом те са причинили вреди.

Ключовите  аргументи, както във въззивната жалба на ищеца, така и във въззивната жалба на ПРБ, по отношение на претенцията за възмездяване на неимуществените вреди, са свързани с това, че според всяка от страните  първоинстанционният съд не е присъдил адекватно по размер обезщетение за тях, като според първия въззивник необосновано го е занижил , а според втория - такова въобще не се дължи, или евентуално иска да се присъди обезщетение в размер под 300 лв.

Ищецът счита, че не са отчетени напълно видът, степента, продължителността и интензитетът на неговите душевни страдания, от своя страна ответникът заявява, че не е доказана неимуществената вреда, съдът не е възприел възражението за наличие на предпоставките по чл. 5 от ЗОДОВ, както и че ищецът е напуснал мястото на ПТП в нарушение на закона, установено е било впоследствие наличие на алкохол в кръвта му и доказателствата събрани към момента на привличането му като обвиняем са сочели, че пияното състояние е било налице при възникванетона ПТП, а размерът на обезщетението е неадекватен на срока в който ищецът е бил обвиняем и леката наказуемост на престъплението, в което е бил обвинен.

Настоящият въззивен състав намира и двете жалби за неосноватетлни и счита, че те не следва да бъдат уважени.

На първо място настоящият въззивен състав счита, че не са налице условията на чл. 5 ал. 1 или ал. 2 от ЗОДОВ, които предполагат принос или изключителна вина на пострадалия за увреждането. Правната норма визира такова виновно поведение на пострадалия, което да е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат – тоест – когато с недобросъвестното си поведение и действията си по време на наказателното преследване пострадалият е създал предпоставки за повдигане и поддържане на обвинение за деяние, което не е престъпно, тоест – незаконно обвинение – въвеждане на органите в заблуждение относно характера на деянието, неистински признания, прикриване на обстоятелства, забавяне на производството и други подобни, целящи да се опорочи разследването или то да бъде забавено и удължено.

Тоест, в случая, е необходимо търпенето на страданията да е започнало, или да се е осъществило в по-голям размер/степен, поради виновни действия на ищеца. В настоящото производство конкретни доводи в тази насока нито са изтъквани, нито доказани надлежно от ответника, върху когото лежи тежестта да стори това.

Поради това настоящият състав намира, че липсват основания за прилагане на разпоредбата на чл. 5 от ЗОДОВ както за отпадане, така и за редуциране отговорността на ответника. Тя следва да се понесе напълно, тоест той дължи пълно обезщетяване на всички преки и непосредствени вреди.

Евентуалните доводи на втория въззивник, във връзка с размера на обезщетението, както и противопоставимите им такива от страна на първия въззивник, са несъстоятелни. 

Чрез свидетелските показания е установен безспорно факта на претърпяната неимуществена вреда, като дори без тях въззивният съд счита, че не може да се отрече наличието въобще на вреда, под формата на душевен и емоционален дискомфорт, претърпян от ищеца като резултат от воденото досъдебно производство, в което е бил привлечен като обвиняем, приключило с постановление за прекратяване. Всяко такова посегателство върху личната сфера на едно човешко същество, свързана с обществения критерий за правилно или укоримо поведение, се отразява на персоналната му самооценка и чувството за собствено достойнство като член на обществото, приело тези критерии.

Така доказаното наличие на вреда предполага възникване на притезание за обезщетяването й, което се извършва в пари.

Тъй като неимуществената вреда сама по себе си е без паричен или друг имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието.

Въззивният съд намира за несъстоятелни оплакванията на въззивника-ищец, че присъденото обезщетение е в неоправдано занижен размер. Също така несподелимо е и виждането на ответника, че присъдената сума е неадекватно голяма и не кореспондира с  действителните вреди.

Както се посочи вече, на обезщетяване подлежат само доказаните вреди, които са в пряка и непосредствена причинна и функционална връзка с действията на правозащитния орган.

Така, посредством гласните и писмени доказателствени средства, съдът е придобил реална представа за произхода, същността и продължителността на психическите и емоционални преживявания на ищеца, на неговите душевни страдания и отражението им в ежедневието му – тоест на тези негови субективни права, чието накърняването следва да придобие адекватен паричен израз.

С оглед изложеното съдът счита, че сумата 1 000 лв. кореспондира на доказаните по вид, продължителност и тежест страдания на ищеца, и представлява максимално справедливият имуществен еквивалент за овъзмездяването им. Не може да послужи за аргумент към намаляването й доводът на ответника, че били събрани доказателства, че към момента на ПТП ищецът е имал високо съдържание на алкохол в кръвта, а и е напуснал своеволно мястото на произшествието – наказателното производство е прекратено именно поради това, че „не са налице достатъчно и категорични доказателства за това кога е настъпило ПТП и дали обвиняемият е употребил алкохол преди или след настъпването му“. Щом прокуратурата е счела, че липсват достатъчно доказателства в досъдебното производство, не може да се позовава на наличието на такива в исковото производство. Ако бе считала, че твърдените от нея пред РС факти са доказани, е следвало да предяви и повдигне обвинение, каквото тя не е сторила.

Над посочената сума, до пълния предявен размер от 3 000 лв., искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

По отношение на иска за обезщетение за претърпяна имуществена вреда в размер на 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за досъдебното производство, въззивният съд счита, че той също е основателен и следва да бъде уважен в пълен размер. Към делото за досъдебното производство е приложено адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие с уговорено възнаграждение от 300 лв., за което е посочено, че е заплатено. Установено е и, че процесуални действия по  осъществяване на защитата са действително извършвани от пълномощника на ищеца.

Доводите на въззивника-ответник за неправилност на решението в тази част, са късно въведени – едва в хода на устните състезания. Съгласно разпоредбата на чл. 269 пр.2 от ГПК, по въпросите, касаещи законосъобразността и правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, а такива съображения в нея изобщо не са инвокирани. Дори да бъдат разгледани и обсъдени, настоящият въззивен състав счита, че те са несподелими. Понеже в настоящото производство тази сума не представлява разноски по делото, не е необходимо да се доказва начинът на плащането й. Към момента тя е придобила характер на имуществена вреда и излизането на сумата от патримониума на едното лице и влизането й в този на друго се доказва чрез самия договор за правна защита и съдействие, носещ подписа на двете страни, тъй като той обективира признание за получаване на сумата, поради което е безразличен способът за това.

Основателността на главните искове обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорните претенции за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва, каквото се дължи върху присъдените суми от 27.07.15г. до окончателното изплащане.

Ето защо и двете въззивни жалби са неоснователни и не следва да бъдат уважавани.

След като правните изводи на двете инстанции по отношение на засегнатата от жалбите част съвпадат, тя следва да бъде потвърдена.

В останалата част първоинстанционният акт не е атакуван и е влязъл в сила.

С оглед изхода на въззивното производство разноските на всяка страна остават в нейна тежест.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                       

 

 

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 183/10.03.2016г. по гр.д. № 3450/2015г. на СлРС в обжалваните части.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

    

         ЧЛЕНОВЕ: