Р Е Ш Е Н И Е   №

 

гр. Сливен, 27.06.2016 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  двадесет и втори юни през две хиляди и шестнадесета година в състав: 

 

                                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.С. НИНА КОРИТАРОВА        

 

 

При секретаря Т.,  като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр.д. № 219 по описа за 2016 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „ТЕХНОМАШ- БЪЛГАРСКА ИНДУСТРИАЛНА ГРУПА“ АД, ЕИК 200493723, със седалище и адрес на управление: 8900 гр. Н.З., кв. „И.“, представлявано от К.С. чрез адв. Д.Й. ***, със служебен адрес: гр. В., бул. „С.“ № *, ет. *, офис * против Решение № 57 от 17.03.2016 г. по гр.д.№703/ 2015  г. на   Районен съд – Нова Загора, с което  се признава за установено по отношение на „ТЕРЕМ“ ЕАД, ЕИК 129008074, със седалище и адрес на управление: гр. С. 1836, община С., район П., Ж.К. „Л.-Г“, ул. „С.Д.“, бл.*, представлявано от О.Д.Ч., че въззивното дружество дължи общо сумата от 11 528, 24 лв., от които сумата от 7 665,30 лв., съставляваща главница по Договор за изработка № 1 от 06.01.2009 г., сумата от 383,27 лв., съставляваща неустойка за забава, сумата от 3479, 67 лв., съставляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 17.02.2011 г. до 24.07.2015 г., ведно със законната лихва от 24.07.2015 г. до окончателното изплащане на вземането. Със същото решение въззивното дружество е осъдено да заплати на въззиваемото дружество разноски в размер на 1657 лв.

Решението се обжалва изцяло като неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон.

 Въззивното дружество – ответник в първоинстанционното производство обжалва посоченото решение, като неправилно и необосновано, противоречащо на закона. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че било налице признаване на задължението в размер на 7655,30 лв. от негова страна, което било направено в отговор на запитване отправено към него  на 16.02.2011 г. от въззиваемото дружество в рамките на давностния срок от представител на длъжника-главния счетоводител на дружеството. Въззивното дружество не било потвърдило наличието на задължение по см. на ЗЗД, а било потвърдило разчети по см. на Закона за счетоводството. Писмата за потвърждаване на разчети се използвали единствено за целите на годишната счетоводна инветаризация на разчетите. С оглед достоверното представяне на финансовите отчети всяко дружество било задължено да поиска потвърдителни писма за съществуването на вземанията. Твърди, че потвърдителните писма не могли да бъдат разглеждани като признаване на вземания по см. на ЗЗД, защото не били резултат от свободната воля на един длъжник, а били изпълнение на задължение на един административноправен субект и целели да удостоверят неизпълнени задължения за целите на счетоводство, а не да предизвикат прекъсване на давността. В този смисъл се позовава на Решение № 14145/18.12.2008 г. на ВАС по адм.д. №8658/2008 г. Оспорва извода на районния съд, че главният счетоводител на въззивното дружество бил надлежно упълномощен да извършва действия по потвърждаване на задължението към въззиваемото дружество. Посочва, че главният счетоводител бил оправомощен да извършва определени действия по Закона за счетоводството включително и да потвърждава разчети, но нямал правомощия еднолично да ангажира отговорността на дружеството с едностранни волеизявления, които да съставляват признание на дълг по см. на чл. 116 ЗЗД. Той бил изпълнил свое вменено от закона задължение за инвентаризация на активи и пасиви, с оглед съставяне на годишни финансови отчети, които да представят вярно имущественото и финансово състояние на дружеството/чл. 23 от ЗСч./, което не било представлявало волеизявление на длъжника за изпълнение на задължение насочено към кредитора. В този смисъл посочва Решение № 748 от 21.01.2005 г. на ВКС по гр.д. №23/2004 г., първо Т.О./ и практика на Върховния държавен арбитраж- Р-09.11.1957 г. по д. № 111/1957 г. ОСВДА; Р-06.11.1958 г. по д. № 50/1958 г.ОСВДА; Р-07.09.1963 г. по д. № 367/1963 г. ОСВДА. С оглед на изложеното твърди, че претендираното от въззиваемото дружество задължение е било погасено по давност и не се дължало, поради което не се дължали и акцесорните вземания.

       Моли въззивния съд да отмени изцяло първоинстанционното решение като неправилно и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск като погасен по давност. Претендира присъждане на разноски.

        В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от  „ТЕРЕМ“ ЕАД, ЕИК 129008074, със седалище и адрес на управление: гр. С. 1836, община С., район П., Ж.К. „Л.-Г“, ул. „С.Д.“, бл.*, представлявано от О.Д.Ч. чрез юрисконсулт Н.А. отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

         С отговора на въззивната жалба въззиваемото дружество – ищец в първоинстанционното производство е оспорило въззивната жалба като неоснователна и моли въззивния съд да потвърди първоинстанционното решение като правилно, обосновано и законосъобразно. Въззивната жалба не отговаряла на изискванията на чл. 260 ГПК, тъй като не съдържала аргументи относно порочността на обжалваното решение, не били посочени новооткрити и новонастъпили факти и обстоятелства, нито нови доказателства.Оспорва представената с въззивната жалба съдебна практика като неприложима към настоящия момент. Претендира присъждане на разноски.

В с.з., въззивното дружество, редовно призовано изпраща процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК адв. Д.Й. ***, който поддържа въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно. Не претендира разноски пред двете инстанции.

В с.з. въззиваемото дружество, редовно призовано  изпраща процесуален представител по пълномощие юрисконсулт Палмира Бенчева, която моли съда да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски пред двете инстанции.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично законосъобразно и правилно.  

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Съдът е сезиран с положителен установителен иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 124 ГПК, във вр. с чл. 266 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, като правния интерес на ищеца се обуславя от обстоятелството, че длъжникът е подал възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение в двуседмичния срок от връчването й.

Договорът за изработка, уреден в чл. 258-269 ЗЗД е консенсуален, двустранен, възмезден и неформален договор. Той се счита сключен с постигането на съгласието на страните по него и създава задължения и за двете страни- за изпълнителя да изработи нещо на свои риск съобразно поръчката на другата страна, а за възложителя да приеме изработеното съобразно поръчката и да заплати възнаграждение на изпълнителя. Предметът на задължението на изпълнителя е конкретен трудов резултат. В случая договорът е сключен между лица, които имат качеството „търговци“  и е във връзка с упражняваната от тях дейност, с оглед на което по см. на чл. 1 от ТЗ сделката е търговска и съгласно чл. 288 ТЗ спрямо нея намират приложение общите разпоредби на ТЗ относно търговските сделки и субсидиарно се прилагат специалните разпоредби на ЗЗД относно договора за изработка. Заплащане на възнаграждението е основното задължение на възложителя като страна по договора за изработка и основното право на изпълнителя по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, което става изискуемо към момента на предаване и приемане на готовия трудов резултат.

Безспорно между страните е бил сключен договор за изработка на 06.01.2009 г. по силата на който въззиваемото дружество, в качеството си на изпълнител се е задължило да изработи на свой риск да изработи 5 бр. редуктори ТА 45.50 Д- пробна серия за срок от 120 работни дни, а въззивното дружество в качеството си на поръчващ се е съгласило да заплати възнаграждение в размер на 1277,55 лв. без ДДС за всеки един брой редуктор. В чл. 16 от процесния договор било уговорено, че при забава за плащане на уговореното възнаграждение от страна на поръчващия същият дължи неустойка в размер на 0,02 % от цялата сума за всеки просрочен ден, но не повече от 5 %. Следващите факти за които страните не спорят са изпълнение на задължението на изпълнителя да изработи в срок 5 бр. редуктори ТА 45.50 Д- пробна серия, както и приемането на изработено от поръчващия като тези факти са били обективирани и в представените по делото фактура № 0000000467/02.04.2009 г. и приемо-предавателен протокол от 08.04.2009 г. Падежът на задължението на поръчващия за плащане на възнаграждение на изпълнителя е настъпил на 08.04.2009 г., към който момент е била изпълнена възложената работа и приета от поръчващия и към тази дата вземането на изпълнителя е станало изискуемо и започнала да тече погасителната давност. Предметът на спора между страните се концентрира върху въпроса дали погасителната давност на главния дълг и акцесорните вземания е била прекъсната по см. на чл. 116, б. „а“ ЗЗД поради признаване на дълга от длъжника с извършеното от него потвърждаване на разчети на 16.02.2011 г.

По отношение на правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност  за главния дълг в случая е приложима общата 5-годишна погасителна давност по чл.110 от ЗЗД /относно възнаграждението по договора за изработка /. Изтичането на погасителната  давност се свързва с бездействието на носителят на субективното право и с изтичането на предвидения в закона срок се погасява правото за принудително осъществяване на вземанията. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давностният срок  започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. В случая се касае за вземане за възнаграждение по договор за изработка, като задължението за плащане на възнаграждението е възникнало от момента на приемане на стоките, т.е. от 08.04.2009 г., към който момент е била изпълнена възложената работа и е била приета, като за вземането в размер на 7665, 30 лв е била изготвена фактура №0000000467/02.04.2009 г.

Още с исковата молба ищцовото дружество е направило твърдение за прекъсване на давностния срок с направено от длъжника изявление за признаване на вземането по смисъла на чл.116, б.“а“ от ЗЗД. Въззивният съд  споделя правните изводи на районния съд в тази насока, като с оглед събраните по делото доказателства намира, че това твърдение на ищеца е доказано.

Настоящият състав намира, че потвърждаването на разчетите, изходящо от ответната страна съдържа в себе си изрично признание на процесното задължение /посочено в общия размер от  7665, 30 лв./. Съгласно установената съдебна практика признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Изявлението съдържащо се в посоченото потвърждаване на разчети от 16.02.2011 г. изрично съдържа признание на задължението – „нашето задължение по нашите регистри е 7665, 30 лв.“ Изявлението съдържащо изрично признаване на задължението /не на фактите, от които произхожда, напр. фактури, доставка на стоки/ е отправено до кредитора във връзка с негова молба от 15.02.2011 г., с която моли длъжника във връзка с изготвянето на финансовия отчет на дружеството за 2010 г. да потвърди задължението си към  него в размер на 7665, 30 лв. Това признаване на задължението е в рамките на давностния срок /направено е на 16.02.2011 г./, т.е. преди петгодишния давностен срок за главното задължение за заплащане на възнаграждението по договора за изработка, които е започнал да тече от падежа на задължението настъпил на 08.04.2009 г., когато изработените стоки са били приети от възложителя с приемо-предавателен протокол и е била изготвена фактура № 0000000467/02.04.2009 г. да е изтекъл.  С признаването на задължението от длъжника, което се съдържа в потвърждаването на разчетите от 16.02.2011 г. е била прекъсната по см. на чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност, както по отношение на главния дълг, така и по отношение на акцесорните задължения за мораторна лихва и неустойка за забава и от този момент е започнала да тече нова давност. Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК- 24.07.2015 г. тази нова давност, която е петгодишна по отношение на главния дълг не е изтекла, но е изтекла по отношение на акцесорните задължения за мораторна лихва и неустойка за забава, тъй като за тяхното погасяване е тригодишна. Потвърждаването на разчета съдържа недвусмисления израз „задължение“, т.е. признава съществуването на самия дълг, а не на счетоводни данни.

По въпроса за това кой е направил изявлението и изхожда ли то от длъжника, т.е. направено ли е от негово име и обвързва ли го, съдът намира следното: По делото е безспорно установено и между страните не се спори, че  потвърждаването на разчетите е подписано от гл.счетоводител на ответната страна в качеството му именно на такъв и носи печата на ответното дружество. Няма данни по делото гл. счетоводител, подписал потвърждаването на разчетите да е бил надлежно упълномощен от представляващия дружеството за извършването на това действие, представляващо само по себе си признаване на задължението. В случая, доколкото, именно при липсата на идентитет между лицето, извършило съответното действие без надлежна представителна власт от името на търговеца и лицето, оправомощено да осъществява законното представителство на същия, възниква въпросът за приложението на чл. 301 ТЗ, с оглед противопоставимостта на последния. Съдът приема, че след като лицата, оправомощени да представляват дружеството не са се  противопоставили веднага на това действие – признаване на задълженията към ищцовото дружество са потвърдили извършеното без представителна власт действие.   

Поради това, въззивният съд приема, че е налице признаване на вземането на ищцовото дружество от страна на длъжника, с което е прекъсната погасителната давност по смисъла на чл.116, б.“а“ от ГПК.

С оглед гореизложеното, въззивният съд намира, че е налице неизпълнение от страна на въззивното дружество на негово насрещно задължение по договора за изработка от 06.01.2009 г. за заплащане на дължимото възнаграждение за изработената вещ в общ размер от 7665,30 лв., за което  е била издадена фактура № 0000000467/02.04.2009 г. и е бил съставен приемо-предавателен протокол от 08.04.2009 г., поради което следва да бъде ангажирана неговата договорна отговорност за неизпълнение на поети задължения. Следователно предявеният главен иск е основателен и доказан в пълния претендиран размер и следва да се уважи.

Съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД следва да бъде присъдено и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

В случая обаче основателността на главния иск не обуславя основателността на акцесорните искове за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата и претенцията за заплащане на неустойка, тъй като акцесорните вземания за мораторна лихва и за неустойка са се погасили с изтичането на тригодишната давност предвидена за този вид задължения. Давността по отношение на тези акцесорни задължения е започнала да тече отново след като е била прекъсната от признанието на длъжника на главния дълг, което е обективирано в потвърждаването на разчети от 16.02.2011 г.  и е изтекла три години след тази дата на 16.02.2014 г., което се е случило преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Безспорно по делото се установи, че стойността на изработената от ищцовото дружество  вещ- 5 бр. редуктори по договора за изработка не е била заплатена до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Задължението на ответното дружество- поръчващ за заплащане на възнаграждение за изработената вещ по представената по делото фактура е възникнало от деня на приемането на изработеното от възложителя- 08.04. 2009 г. След този ден с оглед разпоредбата на чл.84, ал.1 от ЗЗД ответното дружество е изпаднало в забава. Тъй като се касае за изпълнение на парични задължения – заплащане на възнаграждение, то съгласно чл.86, ал. 1 от ЗЗД ответното дружество е  дължало обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, също и уговорената в чл. 16 от договора за изработка неустойка за забава при неизпълнение на главното задължение на възложителя да заплати възнаграждение на изпълнителя. С оглед обаче на изложеното предявените акцесорни иска за мораторна лихва и мораторна неустойка са неоснователни, защото с тях се претендират вземания, които са погасени с тригодишна давност.

Като е достигнал до други правни изводи  относно акцесорните искове, районният съд е постановил в тази част неправилно и незаконосъобразно съдебно решение, което следва да се отменено в тази част и вместо него да се постанови ново, с което  да се отхвърли иска с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК, във вр. с чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД като погасен по давност по изложените по-горе съображения.

Настоящият съдебен състав, споделя правните изводи на първоинстанционния съд относно дължимостта на главницата по договора за изработка, тъй като длъжникът е признал това свое задължение с потвърждаването на разчетите от 16.02.2011 г., с което е била прекъсната по см. на чл. 116, ал. 1, б. „а“ ЗЗД изтеклата до този момент погасителна давност по отношение на признатото задължение и е започнала да тече нова петгодишна давност по отношение на това главно задължение за заплащане на възнаграждение за изработената вещ по договора за изработка, която не е изтекла към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. С оглед на изложеното първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в тази му част като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на делото и отхвърлителната част на въззивното решение, по отношение на акцесорните претенции за мораторна лихва и мораторна неустойка следва да се възложи на въззивното дружество, да заплати на ищеца сумата от 953, 49 лв., представляваща съразмерна част от направените пред първата инстанция разноски, сумата от  414, 24 лв., представляваща съразмерна част от направените в заповедното производство разноски в общ размер от 1367,73 лв. и сумата от 794, 57 лв, съставляваща съразмерна част от сторените пред въззивната инстанция разноски.

Въззивното дружество не претендира разноски сторени по делото пред двете инстанции с оглед на което такива не следва да му бъдат присъждани.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

           

ОТМЕНЯ Решение № 57 от 17.03.2016 г. по гр.д.№703/ 2015  г. на   Районен съд – Нова Загора,  в частта, с която на основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК, във вр. с чл. 86 ЗЗД и чл.  92 ЗЗД се признава за установено по отношение на „ТЕРЕМ“ ЕАД, ЕИК 129008074, със седалище и адрес на управление: гр. С. 1836, община С., район П., Ж.К. „Л.-Г“, ул. „С.Д.“, бл.*, че „ТЕХНОМАШ- БЪЛГАРСКА ИНДУСТРИАЛНА ГРУПА“ АД, ЕИК 200493723, със седалище и адрес на управление: 8900 гр. Н.З., кв. „И.“дължи  сумата от 383,27 лв., съставляваща неустойка за забава и сумата от 3479, 67 лв., съставляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 17.02.2011 г. до 24.07.2015 г., както и в частта, с която са присъдени разноски по делото над размера от 1367,73 лв. до присъдения размер от 1657 лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 124 ГПК, във вр. с чл. 86 ЗЗД и чл.  92 ЗЗД, в частта, с която се претендира да се признае за установено, че по отношение на „ТЕРЕМ“ ЕАД, ЕИК 129008074, със седалище и адрес на управление: гр. С. 1836, община С., район П., Ж.К. „Л.-Г“, ул. „С.Д.“, бл.*, че „ТЕХНОМАШ- БЪЛГАРСКА ИНДУСТРИАЛНА ГРУПА“ АД, ЕИК 200493723, със седалище и адрес на управление: 8900 гр. Н.З., кв. „И.“дължи  сумата от 383,27 лв., съставляваща неустойка за забава и сумата от 3479, 67 лв., съставляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 17.02.2011 г. до 24.07.2015 г.  като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 57 от 17.03.2016 г. по гр.д.№703/ 2015  г. на   Районен съд – Нова Загора в останалата обжалвана част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА „ТЕХНОМАШ- БЪЛГАРСКА ИНДУСТРИАЛНА ГРУПА“ АД, ЕИК 200493723, със седалище и адрес на управление: 8900 гр. Н.З., кв. „И.“ да заплати на „ТЕРЕМ“ ЕАД, ЕИК 129008074, със седалище и адрес на управление: гр. С. 1836, община С., район П., Ж.К. „Л.-Г“, ул. „С.Д.“, бл.* сумата от  794,57 лв., представляваща съразмерна част от сторените пред въззивната инстанция разноски.

Решението не подлежи на обжалване пред ВКС на Република България.

 

                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

                                         

                                                                              ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                                    2.