Р Е Ш Е Н И Е   №

 

гр. Сливен, 23.06.2016 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и втори юни през две хиляди и шестнадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.С. НИНА КОРИТАРОВА        

 

при секретаря Т., като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр.д. № 233 по описа за 2016 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ЕТ „Д.М.”***, п.к. 8900, ул. „П.” №* чрез адв. И.Б. ***, със съдебен адрес:*** против Решение № 51  от 14.03.2016 г. по т.д. №723/2014 г. на   Районен съд- Нова Загора, с което  се признава за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на Д.К.М., в качеството му на ЕТ „Д.М.”, че „Мини Марица-изток”ЕАД, Раднево, ЕИК: 8330117552 е собственик на ж.п. линия от 517.55 м. разположена върху имот пл. № 000280 по плана на землището на с. Дядово, ЕККАТЕ 24760, общ. Нова Загора, обл. Сливен, с начин на трайно ползване- ж.п. линия, при граници и съседи имоти с номера-055019, 000359, 055020, 000339, 000281, 000244, 000271, 054006, 000001, с балансова стойност 7588,77 лв. и го осъжда да предаде на Мини Марица-изток”ЕАД, Раднево владението върху посочената ж.п. линия от 517.55 м., разположена върху имот с пл. № 000280 по плана на землището на с. Дядово, общ. Нова Загора, обл. Сливен, алтернативно на основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД, в случай че 50 метра от същата ж.п. линия липсва или е погинала да заплати нейната равностойност в размер на 2350 лв. Със същото решение се признава за установено на основание чл. 108 ЗС, по отношение на че Д.К.М., в качеството му на ЕТ „Д.М.”, че „Мини Марица-изток”ЕАД, Раднево, ЕИК: 8330117552 е собственик на ж.п. линия от 926.16 метра, разположена върху имот с пл. № 000293 по плана на землището на с. Стоил войвода, общ. Нова Загора, обл. Сливен, с начин на трайно ползване- ж.п. линия, при граници и съседи имоти с номера- 000235, 000300,000295 , 000298, 085002, 085001,000234 ,000296, 000297, 000294, с балансова стойност 13 580, 71 лв. и го осъжда да предаде на „Мини Марица-изток”ЕАД, Раднево владението върху посочената ж.п. линия от 926.16 м., разположена върху имот с пл. № 000293 по плана на землището на с. Стоил войвода, общ. Нова Загора. С обжалваното решение въззивинкът е осъден да заплати на „Мини Марица-изток”ЕАД, Раднево сумата от 5008 лв., съставляваща сторени по делото разноски. Решението се обжалва изцяло като неправилно и незаконосъобразно и се моли въззивния съд да го отмени и вместо него постанови ново решение, с което да отхвърли предявените от въззиваемото дружество искове.

 Въззивният съд намира въззивната жалба, макар и бланкетна за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд. С оглед константната практика на ВКС правилото на чл. 262, ал. 1 не предвижда за администриращия въззивната жалба съд задължение да указва на жалбоподателя да отстрани нередовност, състояща се в липса на указание в какво се състои порочността на обжалваното решение. Въззивната жалба може да бъде допълвана единствено  с доводи за неправилност на решението, които не произтичат от неправилното приложение на императивна материалноправна норма, само до изтичане на срока на въззивното обжалване. По допълнения, които са направени след срока за въззивното обжалване въззивният съд е длъжен да се произнесе само ако касаят нищожността и  недопустимостта на първоинстанционното решение и неговата неправилност единствено по отношение на неправилното приложение на императивна материалноправна норма. По всички други доводи за неправилност на първоинстанционното решение направени след изтичане на преклузивния срок за въззивно обжалване, произнасянето на въззивния съд би съставлявало нарушение на съдопроизводствените правила. С оглед на изложеното въззивният съд взема предвид единствено подадената в срок въззивна жалба, а молбата – уточнение, с която се въвеждат конкретни пороци на обжалваното решение, постъпила след преклузивния двуседмичен срок за обжалване не следва да се разглежда от настоящия състав.

            С бланкетната въззивна жалба въззивникът моли въззивния съд да отмени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново решение, с което да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 108 ЗС и в условие на алтернативност чл. 57 ЗЗД и да му бъдат присъдени сторените по делото разноски. В случай, че въззивната жалба бъде отхвърлена претендира прекомерност на юрисконсултското възнаграждение и моли да бъде редуцирано до минималните размери предвидени в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения. С въззивната жалба не са направени нови доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК депозиран от  „Мини Марица-изток”ЕАД, Раднево, ЕИК: 8330117552, със седалище и адрес на управление: ГР.Р.,  ул. „Г.Д.” № *, представлявано от изпълнителния директор А.П.А.. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

            С отговора на въззивната жалба въззиваемото дружество оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение потвърдено като правилно и законосъобразно. Посочва, че депозираната въззивна жалба била бланкетна, тъй като не съдържала указания относно това в какво се била състояла порочността на обжалваното решение, като е бил поискал да му бъде удължен срока, за да изложи мотиви по чл. 260, т. 3 ГПК и тази нередовност била отстранена с молба-уточнение. Посочва константна практика на ВКС в смисъл, че е недопустимо предмета на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждането на нов предмет и ново искане извън преклузивния срок за обжалване. С оглед разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ГПК преклузивните срокове не могли да бъдат удължавани. Счита, че от събраните по делото доказателства били установени фактите, които им били разпределени в доказателствена тежест от РС и които били обуславяли основателността на предявения от тях иск с правно основание чл. 108 ЗС, а именно, че въззиваемото дружество било собственик на ж.п. линиите и че към момента на предявяването на иска същите се били владяли от жалбоподателя. Ж.П. линиите били заведени в баланса на въззиваемото дружество с балансова стойност от 145 608,12 лв. и били записани като дълготраен материален актив – „ Ж.П. линия кариера „Дядово”- гара „Богданово” 9 стрелки с дължина 9930 метра. Посочва, че на основание Разпореждане № 169 на Бюрото на МС на НРБ от 13.08.1974 г. за отчуждаване и предоставяне на земи за нуждите на ДМП „Марица- изток”, Решение № 69 от 24.04.1978 г.  на Бюрото на МС на НРБ за предоставяне и отчуждаване на земи и други недвижими имоти за държавни и обществени нужди, Решение № 301 от 16.12.1975 г. на Бюрото на МС на НРБ за отчуждаване и предоставяне на земи за нуждите на ДМП „Марица- изток”, Решение № КЗ-7 от 31.05.1978 г. на Министерството на земеделието и хранителната промишленост и Заповед № 594 от 26.03.1981 г. на Министерството на горите и горската промишленост са били отчуждени за нуждите на ДМП „Марица- изток” имоти находящи се понастоящем в землището на с. Дядово, община Нова Загора, обл. Сливен. Тези имоти били актувани като държавна собственост с Акт № 2694 от 23.06.1992 г. на ОНС- гр. Нова Загора, като видно от него процесния имот бил предоставен за оперативно управление на дружество „Инертни материали” ГР.Р. /поделение на „Мини Марица-изток” ЕАД, ГР.Р./. Твърди, че със Заповед № 208/19.05.1999 г. на председателя на Комитета по енергетика за преобразуване на еднолично акционерно дружество „Мини Марица-изток” ЕАД, ГР.Р., чрез отделяне на нови еднолични търговски дружества било създадено еднолично дружество с ограничена отговорност „ИНМАТ” ЕООД, ГР.Р., което било правоприемник на съответната част от активите и пасивите на предприятие „Инертни материали” ГР.Р. /поделение на „Мини Марица-изток” ЕАД, ГР.Р./ по Разделителен протокол от 03.05.1999 г., съгласно който от състава на ДМА по отчетната стойност в баланса на предприятие „Инертни материали” се били вадили и прехвърляли към баланса на „Мини Марица-изток” ЕАД като активи процесните ж.п. линии. С протокол от 31.05.1999 г. предприятие „Инертни материали” ГР.Р. предало като ДМА процесните ж.п. линии на „Мини Марица-изток” ЕАД, „Рудник Трояново- 1”, което ги било приело и ги било завело в баланса си и записало в инвентарната си книга. Твърди, че било видно от Решение № 1765 от 01.06.1999 г. на ОС- Стара Загора, по силата на което било вписано дружеството „Инмат” ЕООД, че последното било приемник на съответната част от активите и пасивите на „Мини Марица-изток” ЕАД и на предприятие „Инертни материали” ЕООД в съответствие с посочения разделителен протокол, т.е. ж.п. линиите не се били включвали в имуществото на „Инмат” ЕООД. Счита, че е налице извънсъдебно признание от страна на трето лице помагач на страната на ответника на факта, че собственик на ж.п. линиите било въззиваемото дружество, тъй като ако то не било собственик на процесните ж.п. линии не би могло ответникът да придобие собствеността върху тях. В този смисъл се позовава и на Приложение №*, представляващо Инвентаризационен опис на целия инвентар на „Инмат” ЕООД към 29.02.2000 г., където липсвало записване на собственост върху процесните ж.п. линии. В подкрепа на тези свои твърдения, че е собственик на процесните ж.п. линии посочва Учредителен акт на „Инмат” ЕООД от 19.05.1999 г. и съдебно-икономическата експертиза изготвена от в.л. Стоян Стоянов. Счита, че е доказал владението си върху процесните ж.п. линии до момента, в който въззивникът не бил придобил въз основа на провелата се публична продан собствеността върху недвижимите имоти през които преминавали. Било установено, че въззивникът бил демонтирал 50 метра от ж.п. линиите и тяхната стойност от приетата по делото комплексна съдебно технико икономическа оценителна експертиза. Твърди, че видно от Договор за охрана № МТ-655/07.12.2009 г.  въззиваемото дружество след завеждане на ж.п. линията по счетоводния баланс на Рудник „Трояново-1” извършвало действия по техническа поддръжка, експлоатация и управление на процесните ж.п. линии. В този били и показанията на разпитаните по делото свидетели- Х.Б., Д. Т. и Н.С.. На следващо място посочва, че  процесните ж.п. линии се били владеели от ответника към момента на предявяване на иска, тъй като последния успял да демонтира 50 метра от тях и по този начин въззиваемото дружество било узнало за претенциите му. „Инмат” ЕООД се били снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху процесните имоти ведно с преминаващите през тях ж.п. линии, с оглед на което те били станали предмет на извършилата се публична продан по изпълнително дело по което „Инмат” ЕООД имало качеството длъжник. Счита, че било безспорно установено от свидетелските показания и от признанията на ответника,че били демонтирани 50 метра от ж.п. линиите, чиято пазарна стойност била определена от назначените по делото експертизи на 2350 лв., и следвало претенцията им по чл. 57 ЗЗД за присъждане на паричната равностойност на този участък да бъде уважена като доказана по основание и размер.

Посочва, че възражението на ответника, че с провеждането на публичната продан и влизане в сила на постановлението за възлагане на процесните недвижими имоти съгласно чл. 496 ГПК във вр. с чл. 175 ЗЗД бил придобил имотите чисти от всякакви тежести включително и сервитути е неоснователно.Цитира съдебна практика според която е допустим и в този случай ревандикационен иск и че вещният ефект на влязлото в сила и неоспорено по исков ред постановление за възлагане на недвижим имот би могло да бъде отречен ако се установи, че длъжникът не е собственик на имота.

Позовава се по отношение на констативния нотариален акт на ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което същият не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост.

На следващо място посочва, че безспорно по делото било установено, че ж.п. линиите били съставлявали движими вещи, тъй като могли да бъдат отделени от терена под тях без съществено повреждане на същия и самият ответник бил успял да демонтира част от тях. Недвижимите имоти нямали трайно предназначение за ж.п. линии, което се било установило от поясненията в съдебно заседание на в.л. Т..

Съгласно чл. 110 ЗС разграничителния критерий по отношение на движимите и недвижимите вещи бил трайността на връзката със земята, което било означавало, че при отделяне на вещта от земята щяла да  се наруши нейната цялост или съществено да се повреди, щяла да се измени функцията на вещта и поради това щяла да се намали и стойността на вещта. Закрепването било трайно ако вещта е закрепена към земята с основи или с цимент. Твърди, че ж.п. линиите били закрепени за траверсите, а не за земята. От заключенията на вещите лица било видно, че елементите, от които били изградени ж.п. линиите могли да бъдат демонтирани и да служат за резервни части или за вторични суровини. Неоснователно било и възражението на ответника по чл. 92 ЗС, тъй като било установено, че въззиваемото дружество било собственик на ж.п. линиите, които не били включени в предметния обхват на нормата отнасяща се единствено до постройки и до насаждения. Неоснователни били и възраженията на въззивника и по чл. 97 и 98 ЗС, тъй като имотите и ж.п. линиите не се съотнасяли помежду си както главна вещ и принадлежност, тъй като ж.п. линията не била поставена в служба на недвижимия имот и имала стойност многократно надхвърляща стойността на имотите.

Оспорва и възражението на ответника, че е придобил по давност процесните ж.п. линии като по чл. 82 ЗС е присъединил към своето владение владението на своя праводател „Инмат” ЕООД, тъй като не бил доказал, че той и праводателят му са били упражнявали фактическата власт върху тях. От представените по делото констативен нотариален акт и нотариален акт за учредяване на договор за ипотека не могло да се установи твърдяното от въззивника упражняване на фактическа власт върху тях, нито от него нито от неговия праводател. Владението следвало да бъде явно, т.е да се осъществявало по начин позволяващ и на предишния владелец да разбере, че друго лице упражнява фактическата власт върху вещта с намерение да я свои. Било доказано, че единствено въззиваемото дружество било владяло процесните ж.п. линии. В този смисъл били и свидетелските показания и от писмените доказателства относно охраната и поддръжката на процесните ж.п. линии, както и относно ползването им. Упражняването на фактическата власт върху тях от страна на въззиваемото дружество било прекъснато към момента на демонтирането  им от ответника. Едва към този момент било могло да се приеме, че е започнала да тече в полза на въззивника придобивна давност. Оспорва претенцията на жалбоподателя за намаляване на присъденото в тяхна полза юрисконсултско възнаграждение поради прекомерност като недопустима и неоснователна, като посочва наличието на друг процесуален ред за изменение на първоинстанционното решение в частта относно разноските по чл. 248 ГПК. Освен това делото било съставлявало фактическа и правна сложност и присъденото юрисконсултско възнаграждение било съответствало на чл. 7, ал. 2, т. 4 и чл. 7, ал. 6 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и недоказана и да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за въззивната инстанция.

В с.з., въззивника, редовно призовано изпраща процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК адв. Б. ***, който поддържа въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно. Не претендира разноски пред двете инстанции.

В с.з. въззиваемото дружество, редовно призовано изпраща процесуален представител по пълномощие юрисконсулт А., който моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски по делото.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично законосъобразно и правилно.  

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Предявени са обективно евентуално съединени иска с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 57, ал. 2 ЗЗД.

При иска с правно основание чл. 108 ЗС в тежест на ищеца е да докаже, че е собственик на вещта на твърдяното от него придобивно основание и че вещта се държи от ответника. Ответникът следва да докаже единствено своите възражения. Когато се твърди, че придобиването на собственост е станало в резултат на преобразуване на търговско дружество, какъвто е процесния случай ищецът следва да докаже, че имота е бил предоставен за управление и стопанисване на държавно предприятие, което би могло да се осъществи с отбелязване в акта за държавна собственост или представяне на самия акт за предоставяне на право за стопанисване и управление, както да представи и акт на компетентния орган /МС или ресорен министър/ за преобразуване на предприятието в търговско дружество. В случая въззиваемото дружество е представило Разпореждане № 169 на Бюрото на МС на НРБ от 13.08.1974 г. за отчуждаване и предоставяне на земи за нуждите на ДМП „Марица- изток”, Решение № 69 от 24.04.1978 г.  на Бюрото на МС на НРБ за предоставяне и отчуждаване на земи и други недвижими имоти за държавни и обществени нужди, Решение № 301 от 16.12.1975 г. на Бюрото на МС на НРБ за отчуждаване и предоставяне на земи за нуждите на ДМП „Марица- изток”, Решение № КЗ-7 от 31.05.1978 г. на Министерството на земеделието и хранителната промишленост и Заповед № 594 от 26.03.1981 г. на Министерството на горите и горската промишленост са били отчуждени за нуждите на ДМП „Марица- изток” имоти находящи се понастоящем в землището на с. Дядово, община Нова Загора, обл. Сливен. Тези имоти са актувани като държавна собственост с Акт № 2694 от 23.06.1992 г. на ОНС- гр. Нова Загора, като видно от него процесния имот е бил предоставен за оперативно управление на дружество „Инертни материали” ГР.Р. /поделение на „Мини Марица-изток” ЕАД, ГР.Р./. Видно от Заповед № 208/19.05.1999 г. на председателя на Комитета по енергетика за преобразуване на еднолично акционерно дружество „Мини Марица-изток” ЕАД, ГР.Р., чрез отделяне на нови еднолични търговски дружества е създадено еднолично дружество с ограничена отговорност „ИНМАТ” ЕООД, ГР.Р., което е правоприемник на съответната част от активите и пасивите на предприятие „Инертни материали” ГР.Р. /поделение на „Мини Марица-изток” ЕАД, ГР.Р./ по Разделителен протокол от 03.05.1999 г., съгласно който от състава на ДМА по отчетната стойност в баланса на предприятие „Инертни материали” са извадени и прехвърлени към баланса на „Мини Марица-изток” ЕАД като активи процесните ж.п. линии. Същото се установява и от Учредителния акт на „ИНМАТ” ЕООД, ГР.Р.. Съгласно съставения приемо-предавателен протокол от 31.05.1999 г. „Инертни материали“ ЕООД, ГР.Р. предават на рудник „Трояново- 1“ към „Мини Марица-изток” ЕАД, ГР.Р. процесните ж.п. линии като дълготрайни материални активи.

Видно от Решение № 1765 от 01.06.1999 г. на ОС- Стара Загора дружеството „Инмат” ЕООД,  е вписано в търговския регистър  и е правоприемник на съответната част от активите и пасивите на „Мини Марица-изток” ЕАД и на предприятие „Инертни материали” ЕООД в съответствие с посочения разделителен протокол, т.е. ж.п. линиите не се били включени в имуществото на „Инмат” ЕООД.

В случая е налице преобразуване на търговско дружество чрез отделяне на еднолично търговско дружество по чл. 262 г от ТЗ, като част от имуществото на преобразуващото се търговско дружество „Мини Марица-изток” ЕАД, ГР.Р. преминава върху новоучреденото дружество с еднолична ограничена отговорност „Инмат” ЕООД, което става негов правоприемник единствено по отношение на описаните в процесния разделителен протокол активи и пасиви, сред които не са процесните ж.п. линии, които остават в имуществото на преобразуващото се дружество. Към момента на вписването на отделянето настъпва  прехвърлителното действие на преобразуването по отношение на преминаващите към имуществото на новоучреденото дружество с еднолична ограничена отговорност активи и пасиви от имуществото на преобразуващото се дружество според извършеното разпределение между тях съгласно чл. 263и, ал. 4 от ТЗ.

Видно от представената по делото съдебно-икономическа експертиза процесните ж.п. линии като дълготрайни материални активи са били заведени по счетоводния баланс на рудник „Трояново-1“ към „Мини Марица-изток” ЕАД, ГР.Р. и включени към инвертарните му книги под номер 233401. Не са били осчетоводени разходи относно извеждането им от експлоатация и са им били извършвани ремонти. Преди съставянето на разделителния протокол от 03.05.1999 г. процесните ж.п. линии са били заведени в инвентарната книга на дълготрайните материални активи на предприятие „Инертни материали“ ЕООД, като същите е следвало в изпълнение на Разделителния протокол от 03.05.1999 г. за отделянето на предприятието „Инертни материали“ ЕООД от „Мини Марица-изток” ЕАД, ГР.Р. и преобразуването му в „ИНМАТ“ ЕООД да бъдат отписани и прехвърлени към баланса на рудник „Трояново-1“ към „Мини Марица-изток” ЕАД, ГР.Р..

Видно от тези доказателства въззиваемото дружество е доказало правото си на собственост върху процесните ж.п. линии.

Видно от коплексната съдебно- техническа експертиза, дължината на ж.п. линията разположена в поземлен имот с пл. № 000280 по плана за земеразделяне на с. Дядово, общ. Нова Загора е 517,55 метра, от които са били демонтирани 50 метра и към момента на изготвяне на експертизата същата е с дължина 467, 55 м., а дължината на  ж.п. линията разположена в поземлен имот с пл. № 000293 по плана за земеразделяне на с. Дядово, община Нова Загора е 926, 16 метра.

Видно от съдебно-техническата експертиза пазарната стойност на липсващия участък от 50 метра от ж.п. линията разположена в поземлен имот с пл. № 000280 по плана за земеразделяне на с. Дядово, общ. Нова Загора е 2350 лв., а общата дължина на ж.п. линиите преминаващи през поземлен имот с пл. № 000280 и поземлен имот с пл. № 000293 е 1469, 50 м. с балансова стойност 21169,48 лв. и справедлива пазарна стойност 69 066 лв.

По отношение на спорния между страните въпрос дали ж.п. линиите отговарят на критериите предвидени в чл. 110 от ЗС и са недвижими вещи въззивният съд счита, че разглеждането на жп релсите като движими вещи е допустимо единствено в случаите, когато релсите вече не могат да се считат за пътна инфраструктура, обслужваща комуникационните връзки на имота, където са изградени, с железопътната система. В настоящия случай, в исковата молба се твърди, че в своето функционално предназначение изграденото железопътно съоръжение е представлявало инфраструктура, изградена за обслужване на осъществяваната от конкретно дружество дейност и вписана в баланса на това предприятие. Тази функционална връзка разкрива обслужващата функция на железопътно съоръжение и господстващото положение на терена, върху който е изградено същото. След техния демонтаж биха се обособили конкретните движими вещи, използвани за тяхното изграждане.

По отношение на възраженията на въззивника, че е придобил правото си на собственост върху процесните ж.п. линии с постановлението за възлагане на недвижим имот през които тези ж.п. линии преминават, влязло в сила на 03.09.2014 г. по изп.д. № 201383704004 по описа на ЧСИ Павел Г., следва да се отбележи, че по см. на чл. 496, ал. 2 ГПК публичната продан  на недвижими вещи е деривативно основание за придобиване на право на собственост и ако има за предмет чужда недвижима вещ, която не е собственост на длъжника с постановлението за възлагане не може да се прехвърли правото на собственост върху нея на купувача и по този начин да се лиши от правото си на собственост действителния собственик на недвижимата вещ. Спрямо него публичната продан е недействителна и не може да му се противопостави и той може да предяви ревандикационен иск по чл. 108 ЗС без да има значение дали е знаел за осъществената публична продан и дали се е противопоставил на извършването й. Публичната продан в този случай може да служи като юридическо основание за придобиването на имота с кратката петгодишна придобивна давност, ако купувачът е бил добросъвестен. В настоящия случай въззивникът не е придобил правото на собственост върху процесните ж.п. линии в качеството си на купувач по провелата се публична продан по силата на постановлението за възлагане, тъй като длъжникът „ИНМАТ” ЕООД не е бил техен собственик. Видно от Разделителен протокол от 03.05.1999 г., от състава на ДМА по отчетната стойност в баланса на предприятие „Инертни материали” са извадени и прехвърлени към баланса на „Мини Марица-изток” ЕАД като активи процесните ж.п. линии, т.е. „ИНМАТ” ЕООД като правоприемник на предприятие „Инертни материали” е собственик единствено на недвижимите имоти през които са преминавали ж.п. линиите, но не и на самите тях. Възражението на въззивника, че по отношение на ж.п. линиите е налице приращение по см. на чл. 92 ЗС също не може да се сподели, тъй като в тази норма се предвижда, че собственика на земята става собственик и на постройките и на насажденията върху нея освен ако не е установено друго, тъй като в случая се установи, че ж.п. линиите са собственост на въззиваемото дружество и ж.п. линиите не се включват в предметния обхват на чл. 92 ЗС.

Въззивникът не успя да докаже своите твърдения относно присъединяване на владението на своя праводател „ИНМАТ” ЕООД, ГР.Р. по чл. 82 ЗС.

По отношение на представения по делото констативен нотариален акт № 199, том трети, рег. № 3647, дело № 413/2004 г., с който праводателят на въззивника е признат за  собственик на процесните ж.п. линии следва да се има предвид, че съгласно Тълкувателно решение № 11 от 2013 г. по т.д. № 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Нотариалният акт по чл. 587, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост може да бъде оспорен от всяко едно лице, което има правен интерес да твърди, че титуляра посочен в него не е собственик. Това оспорване може да се изрази, както в доказване на свои права противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание, или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаването на акта. Следователно за отпадане на легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титуляра не е бил или е престанал да бъде собственик и то с пълно обратно доказване на този отрицателен факт.

В процесния случай доказателствената тежест относно установяването на отрицателния факт, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик на процесния имот е на ищцовото дружество, което е успяло да проведе пълно обратно доказване на този факт.  Доказало е свои права противопоставими на тези на титуляра на акта и е опровергало фактите, обуславящи посоченото в акта оригинерно придобивно основание, а именно обективния елемент на владението -упражняването на фактическа власт върху ж.п. линиите за процесния период от страна на праводателя на ответника с оглед на което отпада  и субективния елемент -намерението да се свои вещта.

Настоящият съдебен състав приема, че легитимиращо действие на констативния нотариален акт № 199, том трети, рег. № 3647, дело № 413/2004 г по отношение на процесните ж.п. линии е оборено от свидетелските показания  на свидетелите Б., Т. и С.и от представения по делото Договор за охрана № МТ-655/07.12.2009 г.  От тях е видно,че въззиваемото дружество е упражнявало фактическа власт върху ж.п. линиите, като ги е използвало за извършването на превози през процесния период и е осигурявало тяхната охрана и подръжка по начин, който е изключвал упражняването на фактическата власт върху тях от друго лице. Въззиваемото дружество е успяло да докаже обективния признак на своето владение – упражняване на фактическа власт върху процесните ж.п.линии, като е доказало, че чрез действията на своите служители ги държи, служи си с тях,  като упражнява пълна власт върху тях и изключва възможността други лица да въздействат върху тях. Доказало е и субективния признак на владението, а именно намерението да държи  ж.п. линиите като свои. Освен това владението му отговоря и на следните признаци: постоянно е, т.е фактическата власт върху вещта, която се упражнява с намерение да се държи вещта като своя  няма случаен характер, а е израз на воля трайно да се държи вещта по начин препятсващ евентуалното й владение от други лица, непрекъснато е,  което означава че не е загубено за повече от 6 месеца по см. на чл. 81 ЗС, несъмнено и спокойно е, т.е. не е установено по насилствен начин и е явно, което означава да не е установено по скрит начин.

Налице е и следващата предпоставка за уважаването на предявения ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, а именно че вещта се намира във владението на ответника, което се установява от свидетелските показания. Той е установил фактическата си власт върху ж.п. линии към момента на влизане в сила на постановлението за възлагане на недвижим имот-03.09.2014 г.

С оглед на изложеното първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в тази му част като правилно и законосъобразно.

По отношение на предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД въззивният съд, счита че хипотезата на  чл. 57, ал. 2 от ЗЗД е изведена самостоятелно в закона при уредбата на института на неоснователното обогатяване, именно за да даде правна защита за случаи като процесния. Съставомерно обстоятелство в тази норма от материална страна е правната невъзможност вещта да бъде върната в патримониума на неоснователно обеднения. При всички хипотези на неоснователно обогатяване, получената без основание вещ, по правило следва да се върне в натура на лицето, чиято имуществена сфера се е обеднила в резултат на отнемането й. Ако подлежащата на връщане вещ погине или получателят я е отчуждил или изразходвал, се дължи стойностното й възстановяване./решение по чл. 290 от ГПК № 478/20.6.2013 г. по гр. дело № 1714/11 г. на ВКС, ГК, Четвърто ГО/. Според добросъвестността на неоснователно обогатилия се /знанието, че държи вещта без основание/ той дължи действителната й стойност или получената цена, ако е по-висока / чл. 57, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД/. Следователно при погиване на подлежащата на връщане вещ получателят й следва да заплати нейната действителна стойност към момента на погиването й. В случая се установява от свидетелските показания и от признаването на неизгодни за ответника факти, че въззивникът е демонтирал 50 м. от процесните ж.п. линии, чиято пазарна стойност според приетата по делото съдебно-икономическа експертиза възлиза на  2350 лв. и следва претенцията на въззиваемото дружество по чл. 57, ал. 2 ЗЗД за присъждане на паричната равностойност на този участък да бъде уважена като доказана по основание и размер. В тази си част обаче първоинстанционното решение е неправилно, тъй като районния съд е постановил да бъде предадено владението от страна на ответника и върху този участък от ж.п. линиите, по отношение на който е било установено, че е бил демонтиран, а е следвало да осъди ответника да заплати пазарната стойност на погиналата част от процесните ж.п. линии. Искът по чл. 57, ал. 2 ЗЗД  е предявен при условията на евентуалност с иска по чл. 108 ЗС, като между двата иска съществува отрицателна връзка на обусловеност, т.е. искът по чл. 57, ал. 2 ЗЗД следва да бъде разглеждан, при условие, че искът по чл. 108 ЗС бъде отхвърлен, като това условие в случая се е сбъднало единствено по отношение на демонтирания участък от ж.п. линиите, които съставлява погинала част от тях, тъй като след демонтирането й тази част не може да бъде използвана по своето предназначение. С оглед на изложеното в тази част първоинстанционното решение следва да се отмени като неправилно и въззивникът да бъде осъден да заплати паричната равностойност на демонтирания участък на ж.п. линиите, която е определена в размер 2350 лв.

С оглед изхода на делото следва да се възложи на въззивника, да заплати на  въззиваемото дружество сторените пред въззивната инстанция разноски в размер на 2227,70 лв. Въззиваемото дружество не следва с оглед  на отхвърлянето на въззивната жалба като неоснователна  да заплаща на въззивника сторените разноски по делото пред въззивната инстанция.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

           

ОТМЕНЯ Решение № 51  от 14.03.2016 г. по т.д. №723/2014 г. на   Районен съд- Нова Загора, в частта, с която осъжда Д.К.М., в качеството му на ЕТ „Д.М.”***, п.к. 8900, ул. „П.” №*  да предаде на „Мини Марица-изток” ЕАД, Раднево, ЕИК: 8330117552, със седалище и адрес на управление: ГР.Р.,  ул. „Г.Д.” № * владението на  ж.п. линия, разположена върху имот с пл. № 000280 по плана на землището на с. Дядово, общ. Нова Загора, обл. Сливен над размера от 467, 55 м. и алтернативно на основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД, в случай че 50 м. от същата ж.п. линия липсва или е погинала да заплати нейната равностойност в размер на 2350 лв. като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Мини Марица-изток” ЕАД, Раднево, ЕИК: 8330117552, със седалище и адрес на управление: ГР.Р.,  ул. „Г.Д.” № * иск с правно основание чл. 108 ЗС срещу Д.К.М., в качеството му на ЕТ „Д.М.”***, п.к. 8900, ул. „П.” №*   за предаване на владението върху ж.п. линия, разположена върху имот с пл. № 000280 по плана на землището на с. Дядово, общ. Нова Загора, обл. Сливен над размера от 467, 55 м. до пълния претендиран размер от 517,55 м. като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН поради погиването ж.п. линията в този участък от 50 м.

ОСЪЖДА Д.К.М., в качеството му на  ЕТ „Д.М.”***, п.к. 8900, ул. „П.” №*  на правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД,  да заплати на „Мини Марица-изток” ЕАД, Раднево, ЕИК: 8330117552, със седалище и адрес на управление: ГР.Р.,  ул. „Г.Д.” № * сумата от 2350 лв., съставляваща паричната равностойност на демонтирания участък от 50 м. от ж.п. линия, разположена върху имот с пл. № 000280 по плана на землището на с. Дядово, общ. Нова Загора, обл. Сливен.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 51  от 14.03.2016 г. по т.д. №723/2014 г. на   Районен съд- Нова Загора в останалата обжалвана част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ОСЪЖДА ЕТ „Д.М.”***, п.к. 8900, ул. „П.” №*  да заплати на „Мини Марица-изток” ЕАД, Раднево, ЕИК: 8330117552, със седалище и адрес на управление: ГР.Р.,  ул. „Г.Д.” № 13 сумата от 2227,70 лв., сторените пред въззивната инстанция разноски.

Решението се постанови при участието на трето лице помагач на страната на ответника „ИНМАТ“ ЕООД, ЕИК 123156116, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Триадица, бул. „Андрей Сахаров“ № 56.

Решението  подлежи на обжалване пред ВКС на Република България в едномесечен срок от връчването му.

                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

                                         

                                                                              ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                                    2.