Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

 

гр. Сливен,  30.06.2016г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и девети юни  през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                      Мл. с. НИНА КОРИТАРОВА    

при участието на прокурора ………и при секретаря  С.В., като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  252   по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 320/18.04.2016г. по гр.д. № 4430/2015г. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлена предявената от И.Й.А. ЕГН ********** ***, против ХЛ „ТОП МИКС” ООД ЕИК119520585 със седалище и адрес на управление гр.С., бул.П.Х.*, искова претенция за заплащане на сумата от 2169,14 лева, представляваща обезщетение по чл.224 от КТ за неизползван платен годишен отпуск, като неоснователна. Със същото решение е осъдено дружеството да заплати на ищцата законна лихва за забава върху сумата от 2169,14 лева,  за периода от 17.11.2015г. до 09.03.2016г., както и сумата от 550 лева, представляваща разноски по делото, както и осъдил дружеството да заплати държавна такса в размер на 50 лева.

Подадена е въззивна жалба от ответното дружество, като решението е обжалвано в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на ищцата законна лихва върху главницата, както и разноски. Сочи се, че в тази част решението е необосновано, неправилно, поради допуснато при постановяването му решение на приложимите материално правни разпоредби и съществени нарушения на процесуалните правила. Развиват се съображения, че обезщетението за неизползван годишен отпуск е било своевременно начислено от дружеството работодател в месеца следващ месеца през който е възникнала дължимостта на обезщетението. То обаче е било в невъзможност да го изплати, тъй като ищцата не е представила банкова сметка, ***. Липсата на валидна и активна банкова сметка ***лати начисленото обезщетение, като се излагат подробни съображения в тази насока. Така необоснован е извода, че изплащането на обезщетението е следствие на заведеното от ищцата дело. Сочи се, че в случая е налице хипотезата на чл.95 от ЗЗД, поради което искането за заплащане на законна лихва върху главницата е неоснователно. Ищцата, в качеството на кредитор, не е оказала необходимото съдействие на ответното дружество, за да може то да престира в срок и пълен обем задължението си за обезщетение по чл.224 от КТ. Неизпълнението на задълженията по чл.270 от КТ и неоказване на съдействие от страна на ищцата я поставя в забава, чиято последица е освобождаването на работодателя от последиците на неговата забава. С оглед на това е и неправилно ответникът да е натоварен с разноските по делото. Със своето извън процесуално поведение той не е дал повод за завеждане на същото и по аргумент от чл.78 ал.2 от ГПК направените от ищцата разноски не следва да бъдат възлагани в тежест на ответника. Поради това се иска да бъде отменено решението в атакуваните му части, като бъде постановено ново, с което да се отхвърли претенцията за законна лихва върху главницата, както и на дружеството да бъдат присъдени направените разноски пред всички инстанции.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба с който тя се оспорва. Излагат се контрааргументи на аргументите, инвокирани в жалбата. Сочи се, че са събрани надлежни доказателства, то които е видно, че ищцата е търсила управителите на ответното дружество, за да уредят заплащане на дължимото й обезщетение, но е получила отказ. Съдът правилно е преценил показанията на всички свидетели, от които по безспорен начин е доказано, че въззиваемата е търсила полагащото й се обезщетение. Не са събрани доказателства за това, че дружеството е правило опити и постъпки да изплати обезщетението. Дружеството е разполагало с банкова сметка ***, а преобразуването на банки и вливането на банката, в която ищцата е имала сметка, в друга не е основание да не бъде извършен превода, тъй като всички сметки запазват вътрешно банковите си номера и по тях е възможно да бъде извършено плащане. Именно незаплащането на обезщетението е довело до завеждане на делото пред РС и едва в хода на производството е било извършено плащане. С оглед на това се иска жабата да бъде оставена без уважение и да бъдат присъдени разноските пред тази инстанция.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания, а и двете страни са претендирали разноски пред тази инстанция.

В с.з. за въззивника се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба, на основанията изложени в нея.

В с.з. въззиваемата се явява лично и с представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на иска за мораторна лихва и претенцията на ищцата за разноски.

   Възражението, поддържано в жалбата, че в случая е налице хипотезата на чл.95 от ЗЗД, поради което искането за заплащане на законна лихва върху главницата се явява неоснователно, не се споделя от тази инстанция. В чл. 95 от ЗЗД е регламентирана хипотезата, в която поведението на кредитора е в причинна връзка с неизпълнението на длъжника. Това е забавата на кредитора, която се изразява в неоправдан отказ да приеме изпълнението. Забава на кредитора възниква, когато кредиторът не приема надлежно предложеното му изпълнение или не оказва необходимото съдействие за неговото осъществяване. Съответно за да се освободи от отговорност за своята забава в хипотезата на чл. 95, ал. 1 от ЗЗД, длъжникът следва да установи, че точното изпълнение на неговото задължение е било обусловено от определено съдействие от страна на кредитора, което не му е било оказано или изпълнението не е било прието от кредитора. В конкретния случай, с оглед събраните по делото доказателства, не се установява въззивникът да е предложил изпълнение преди депозирането на исковата молба. Безспорно е, че управителят на дружеството е провел разговори, както с въззиваемата - ищца, така и с нейния съпруг, но не е предложил изплащане на обезщетението, по някой от възможните законни способи. Възраженията, че това не е можело да стане по банков път са неоснователни, не само защото по принцип това е било възможно, но и защото изпълнението е можело да стане и по друг начин. Позоваването на разпоредбата на чл. 270 от КТ в случая е ирелевантно, тъй като е безспорно, че трудовият договор е бил прекратен.

Така оплакването, че е неправилно решението в частта, с която ответникът е осъден да заплати законна лихва за забава върху сумата от 2169,14 лева,  за периода от 17.11.2015г. до 09.03.2016г, е неоснователно.

Неоснователно е и възражението, свързано с осъждането на въззивника да заплати направените в производството разноски. Предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът е уважен, са посочени в чл. 78, ал. 2 ГПК и те са две: ищецът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Тези предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. В случая е безспорно, че въззивникът в един сравнително продължителен период не е изпълнил задължението си да изплати обезщетението по чл.224 от КТ за неизползван платен годишен отпуск след като е било прекратено трудовото правоотношение, поради което ищцата е следвало да защити правото си чрез предявяване на исковата претенция. Плащането на главницата в хода на съдебното производство не е достатъчно да освободи въззивника от задължението да заплати и направените по делото разноски.

Така щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 400 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 320/18.04.2016г. по гр.д. № 4430/2015г. на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА ХЛ „ТОП МИКС” ООД ЕИК119520585 със седалище и адрес на управление гр.С., бул.П. Х.*, да заплати на И.Й.А. ЕГН ********** *** сумата от 400 /четиристотин/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

        

         Решението не подлежи на обжалване.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: