Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №122

 

гр. Сливен, 15.07.2016г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на шести юли през две хиляди и шестнадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ:               МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:      СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

 

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №259 по описа за 2016 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №323/18.04.2016г. по гр.д.№2295/2015г. на Сливенски районен съд, с което са осъдени А.Г.В., А.Д.И. и Г.Д.В.,  всеки един поотделно, да заплатят на Д.Ж.Д. сумата от по 399,99лв. всеки, представляваща обезщетение по частичен иск за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД, причинено от наследодателя Д.А.Д., от която 333,33лв. за неимуществени и 66,66лв. за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 15.07.2012г. до окончателното изплащане на сумата и на ищеца Д.Ж.Д. са присъдени разноски по делото в размер на 800лв.

Въззивната жалба е подадена от ответниците в първоинстанционното производство А.Г.В., А.Д.И. и Г.Д.В. и с нея се атакува решението изцяло.

В жалбата си въззивниците чрез пълномощника си адв.Е.М. твърдят, че първоинстанционното решение е необосновано, неправилно и незаконосъобразно, постановено при неточно тълкуване и прилагане на материалния закон, съществени процесуални нарушения при преценка на доказателствата и необоснованост на фактическите и правни доводи. Решението е мотивирано с общи изрази извън конкретиката на фактическата обстановка и без конкретен анализ на събраните по делото доказателства, като не е изложил доводи по техните две основни правни възражения и защитни тези. На първо място възразяват, че те като наследници по закон, дори и приели наследството, не наследяват строго личната отговорност на деликвента – наследодател и не могат да бъдат осъдени вместо него като негови наследници да репарират причинени от него вреди. Наследяват се вече конкретно възникнали задължения, в конкретен изискуем и ликвиден размер, дължими от наследодателя. Дори и да се приеме, че се наследява по принцип задължението за обезвреда на наследодателя, то е неконкретизирано, а в наследството се включват само конкретни активи и пасиви. На следващо място посочват, че районният съд не е обсъдил възражението за евентуално съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат – увреденият е потърсил медицинска помощ едва сутринта на следващия ден, не се е явил на предписаните консултации с неврохирург, като с тези действия е довел до настъпване на твърдените от него болки и страдания.  Въззивниците считат, че съдът е следвало да определи първо пълния и точен размер на дължимото обезщетение по двата иска и едва тогава да прецени доколко са основателни предявените частични искове. Считат, че неправилно районният съд е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетелки и само въз основа на тях е направил изводите за доказаност на елементите от фактическия състав на деликта. Намират за недоказан самия деликт – авторство, механизъм на причиняване на твърдените вреди, както и самите вреди. Считат, че съдът е уважил един недоказан иск. Съдът не съобразил заключението на вещото лице при определяне на вредите и размера на обезщетението. Съдът въобще не е определил вида, продължителността и интензитета на неимуществените вреди. Неправилно районният съд е приложил по аналогия реда по ЗОДОВ и практиката по този закон при формиране извода за основателност на иска за имуществени вреди – разноските, сторени от пострадалия в прекратеното наказателно производство. Намират тази аналогия за неприложима. Извън това считат, че претенцията е и недоказана, тъй като нямало доказателства за извършено плащане. С оглед изложеното, въззивниците молят въззивния съд да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените против тях искове.  Претендират присъждане на направените пред двете съдебни инстанции разноски.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна – Д.А.Д..

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

С подадения в срок отговор на въззивната жалба, въззиваемият Д.А.Д. чрез пълномощника си адв. М. оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Намира решението на СлРС за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Излага подробни контрааргументи на съображенията за неоснователност на исковите претенции и за необоснованост и неправилност на съдебния акт, развити във въззивната жалба. Намира за напълно неоснователно възражението за съпричиняване. По отношение на иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди посочва, че друг ред за претенцията при прекратено наказателно производство не съществува. Посочва, че съдът е разгледал всички събрани по делото доказателства, разгледал е всички елементи от фактическия състав на деликта и е описал подробно претърпените вреди и тяхната продължителност. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

            С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства от въззивния съд.

В с.з., въззивниците А.Г.В. и А.Д.И., редовно призовани, не се явяват. Въззивницата Г.Д.В., редовно призована се явява лично. Трите въззивници се представляват от пълномощник – адв. М. ***, който поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Развива съображенията, изложени във въззивната жалба. Претендира присъждане на направените пред двете съдебни инстанции разноски.

В с.з. въззиваемият Д.Ж.Д., редовно призован, не се явява, представлява от пълномощник адв.М., който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа подробните съображения в тази насока, изложени в отговора. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните по делото доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ и ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Исковете, с които първоинстанционния съд е бил сезиран са предявени при условията на обективно кумулативно и субективно пасивно съединяване частични искове за заплащане от страна на ответниците А.Г.В., А.Д.И. и Г.Д.В., в качеството им на наследници на деликвента Д.А.Д. – В. на обезщетение за неимуществени вреди в размер от по 333,33лв. всеки ответник при пълен размер на иска от общо 30000лв. или по 1/3 от всеки ответник и обезщетение за имуществени вреди в размер от по 66,66лв. от всеки ответник, при пълен размер на обезщетението от 2600лв. или по 1/3 от всеки ответник, като вредите са в резултат на непозволено увреждане, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, с правно основание чл.45 от ЗЗД, вр. със ЗН.

Първото възражение на въззивниците – ответници в първоинстанционното производство, обсъдено от районния съд, е за ненаследимост от страна на наследниците на строго личната, според тях, отговорност на деликвента – наследодател. Въззивният съд намира възражението за неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Твърдения, в случая, деликт е от 15.07.2012г. и от момента на извършването му за деликвента възниква задължението за обезвреда. Това задължение е имуществено, облигационно и като такова то влиза в наследствената маса на деликвента – наследодател. В тази насока е категорична, както теорията /Христо Тасев „Българско наследствена право“/, така и съдебната практика. Безспорно, деликвента е причинил вредите със своите действия, респ. бездействия, но възникналото задължение за обезвреда е имуществено и влиза в наследствената маса. По-различно е положението при обратната ситуация – смърт на увредения и кръгът на лицата, имащи право на обезщетение и за какви вреди, но в случая не сме изправени пред тази хипотеза. Безспорно се касае за смърт на деликвента, настъпила след извършване на деликта, като задължението му за обезвреда вече е било възникнало /от момента на извършване на деликта/, като и самите вреди са били настъпили и са били определени преди смъртта на деликвента. Безспорно размерът на обезщетението – това за неимуществените вреди, не е бил определен, но той се определя от съда по справедливост, като се съобразяват действително причинените на увредения вреди, пряка и непосредствена последица от деликта. По отношение на имуществените вреди възраженията на въззивниците са изцяло неоснователни, тъй като същите, във вида, в който се претендират /разноски в наказателното производство/ са били, както възникнали, така и определени по размер преди смъртта на деликвента и безспорно са част от наследствената маса. Тъй като по делото е безспорно установено – изрично признато от ответниците обстоятелство, че същите са приели наследството на деликвента Д.А.Д. – В., то те безспорно следва да носят отговорност за задълженията на наследодателя си, възникнали от твърдения деликт, съобразно дяловете, които получават – чл.60, ал.1 от ЗН. Следва само да се отбележи, че въззивниците – ответници не оспорват установеното обстоятелство, че са наследници по закон, призовани да наследяват починалия деликвент Д.А.Д. – В. /негови съпруга и две деца/ и както бе посочено, са приели наследството му.  

На следващо място следва да се установят по безспорен начин предпоставките на чл.45 от ЗЗД. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, състоящ се от следните пет елемента: деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и причинената вреда и вина.

От събраните по делото гласни доказателства, които съдът кредитира в частите им, които са взаимно допълващи се и безпротиворечиви, като взе предвид евентуалната заинтересованост на свидетелите, споделя извода на районния съд, че по безспорен начин е установено деянието на починалия Д.А.Д. – В., неговата противоправност и вината, която се и предполага по силата на законоустановената в чл.45, ал.2 от ЗЗД презумпция, необорена от ответниците в първоинстанционното производство. Безспорно е установено, че вечерта на 14 срещу 15 юли 2012г. в гр.Сливен, кв.Комлука, Д.А.Д. – В. е отвлякъл ищеца Д.Ж.Д., като спрял до него с колата си, излязъл от нея, хванал го, ударил го с юмрук и го блъснал вътре в колата през дясната предна врата, след което подкарал колата към вилната зона на града, посока с.Сотиря. По пътя Д. В. е налагал Д.Д. с юмрука и лакътя на дясната си ръка, докато е карал с лявата, казал му, че „има пари да плати един циганин, ще го запали и и ще го изхвърли“. Когато В. е спрял пред своя вилен имот и излязъл да отвори външната врата, Д. е успял да избяга. По пътя е паднал в някакво лозе и неизвестно колко време е лежал там, като е успял да се прибере в дома си на сутринта, когато първа го вижда свидетелката М.А., на която разказва случилото се.

Следващият основен елемент на непозволеното увреждане е вредата. Без наличие на такава не може да се говори за непозволено увреждане. Вредата се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на благата на човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве, душевност и психическо състояние. В случая се твърдят причинени неимуществени вреди /свързани с увреждане на телесната цялост и здраве/ и имуществени вреди – направени разходи за адвокатска защита в проведеното наказателно производство, в съдебните му фази, прекратено на основание чл.24, ал.1, т.4 от НПК, поради настъпила в хода на производството смърт на единствения подсъдим Д.А.Д. – В..

На първо място съдът ще разгледа исковата претенция за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.

 От заключението на назначената и изслушана от първоинстанционния съд съдебно-медицинската експертиза се установява по безспорен начин, че в резултат на деянието на ответника /отвличане, съпроводено с побой, на 15.07.2012г. в гр.Сливен/ ищецът е получил лекостепенно сътресение на мозъка и контузии в тилната област, теменната област и меките тъкани на носа с наличие на болезнен травматичен оток на тъканите в областта на носа. Вещото лице е посочило, че последиците от лекостепенното сътресение на мозъка обикновено отзвучават в рамките на 20-25 дни при нормален ход на оздравителните процеси.

От показанията на разпитаните в първа инстанция свидетели се установява наличието на постоянен страх, постоянно се оглежда, чувства се унизен и психически разстроен от факта на отвличането.

Следва да се посочи, че по делото не се установи твърдяното увреждане на зъбите – „Асептична гангрена“ – хронична инфекция и загниване на горната челюст. Вещото лице изрично посочва, че от медицинската документация изрично се вижда, че е направена рентгенова снимка на зъбите, от която не се установява счупване на някои от зъбите, както в областта на коронките им, така и в областта на корените и придържащия апарат. Прекъсване на съдово-нервния сноп настъпва при счупване в областта на корена на зъба или силното му разклащане, а такива не са описани. Вещото лице посочва, че дори и тогава асептичната гангрена не е задължително усложнение. В материалите по делото не се откриват документи, свързани с евентуално лечение на зъбната увреда.

С оглед изложеното, съдът приема, че е установено наличието на вреда под формата на накърняване на телесната цялост и здраве на ищеца, както и наличието причинна връзка между противоправното деяние и вредата.

С оглед изложеното съдът е мотивиран и приема, че са налице всички предвидени в закона елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане, обуславящи ангажирането на отговорността на ответниците за обезщетяване в качеството им на наследници, приели наследството на вредите, причинени от техния наследодател Д.А.Д. – В..

Обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Във всеки отделен случай размерът му следва да се определя съобразно претърпените телесни увреждания – характер, брой, отражението им върху здравето на увреденото лице, годността на увредения за нормален живот, продължителността на страданието във времето. Целта на законовата разпоредба е да се репарират в относително пълен обем претърпените болки, страдания и неудобства, които с оглед характера си, са трудно оценими.

При определяне на дължимото обезщетение в случая, съдът взе предвид установения факт, че на Д.Ж.Д. в резултат на деликта са причинени леки телесни повреди – лекостепенно сътресение на мозъка и контузии в тилната област, теменната област и меките тъкани на носа с наличие на болезнен травматичен оток на тъканите в областта на носа, както и стрес от преживяното отвличане. Съдът съобрази възрастта на ищеца /42 год. възраст/, характера, продължителността и интензитета на изпитваните от него болки и страдания. Съдът взе предвид факта, че последиците от лекостепенното сътресение на мозъка обикновено отзвучават в рамките на 20-25 дни при нормален ход на оздравителните процеси /арг. заключението на СМЕ/ и приема, че за този период от време са отзвучали и контузиите в областта на тилната, теменната част на главата и на меките тъкани на носа. Престоят в болница е бил само един ден, като на ищеца не е провеждано някакво специфично лечение. Той е насочен към наблюдение и евентуално лечение от личния му лекар. Данни обаче за проведено такова по делото няма. Съдът взе предвид показанията на свид.Атанасова, че ищецът продължава да изпитва известни болки в областта на главата, „не търпял гюрултия“. Съдът не кредитира показанията на свидетелите в частта им, че ищецът има постоянни болки в зъбите, че ни ги чувства и не може да се храни, че има гангрена, тъй като по делото няма абсолютно никаква медицинска документация в тази насока. Напротив от заключението по назначената съдебно-медицинска експертиза се установява липсата на твърдяното заболяване „Асептична гангрена“, а и самите свидетели посочват, че ищецът не е търсил медицинска помощ.

При определяне на обезщетението за неимуществените вреди съдът отчете безспорния стрес от факта на отвличането - принудителното, противозаконно отвеждане на друго място, различно от това, на което пострадалият е пребивавал и искал да остане, противозаконното лишаване от свобода, като го е лишил от правото му на свободно придвижване. От показанията на свид. Атанасова се установява стреса, постоянния страх, безпокойство, напрежение, чувство на унижение, крещене на сън. В тази насока съдът отчете и продължителността на отвличането – краткотрайно, в рамките евентуално на десетина минути до половин час, тъй като ищецът е успял да избяга.

Съобразявайки посочените обстоятелства, оказващи влияние при определяне на дължимото обезщетение, съдът намира, че справедливия паричен еквивалент на причинените увреждания - неимуществени вреди, възлиза на общата сума от 9000лв. или по 3000лв. от всеки от ответниците, съгласно разпоредбата на чл.60, ал.1 от ЗН, вр с чл.5, ал.1 и чл.9, ал.1 от ЗН. Действително, първоинстанционния съд не е посочил кой размер е справедлив и съответства на причинените и оценени от него неимуществени вреди, но този порок, сам по себе си не води до неправилност на крайния правен извод.

Във връзка с направеното от ответниците възражение за съпричиняване, съдът намира същото за изцяло неоснователно. Установи се, че именно поради сътресението на мозъка и евентуално другите травматични увреждания в областта на главата, ищецът след бягството си от колата на извършителя на деликта във вилна зона, е паднал на земята в някакво лозе и е прекарал там неопределено време, като е успял да се прибере в дома си на сутринта. Установи се от свидетелските показания на свид.Атанасова, че тя незабавно при вида му /подут, отекъл, явно бит/ е извикала Бърза помощ, като лечението му е било своевременно и адекватно, видно от заключението на вещото лице. Съдът не приема, че с оглед състоянието си, ищецът е могъл незабавно след деянието да потърси медицинска помощ и че това забавяне е довело да настъпване на вредните последици. Напротив, всички описани и взети предвид от съда увреждания на физическото и психическо здраве на ищеца, се дължат на противоправното поведение на Д.А.Д. – В. и за тях по никакъв начин Д. не е допринесъл. Тежестта на установяване на твърдяното съпричиняване се носи изцяло от ответниците, които не са ангажирали никакви доказателства в тази насока, а твърденията им са неподкрепени от събраните по делото доказателства. Няма доказателства, че ако Д. бе извършил указана му консултация с неврохирург, уврежданията му биха били по-малки. Техния характер и доказаният им вид водят до извод в обратния смисъл.

По отношение на иска за заплащане на обезщетение за причинените имуществени вреди:

По отношение на наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на деликвента, респ. на неговите наследници по чл.45 от ЗЗД, вр. с разпоредбите на закона за наследството, важи изложеното по-горе и същото не следва да се преповтаря. По отношение на самите имуществени вреди, подлежащи на обезвреда, въззивният съд споделя напълно правните изводи на районния съд в тази насока. Безспорно е установено наличието на имуществена вреда, изразяваща се в направени разходи за заплатено адвокатско възнаграждение в общ размер от 2600лв., направени в хода на наказателното производство пред съответните съдебни инстанции, прекратено поради смъртта на единствения подсъдим – деликвента Д.А.Д. – В.. Следва да се отбележи, че видно от приложените към наказателните производства договори за правна защита и съдействие съответните договорени адвокатски възнаграждения за съответната съдебна инстанция са платени напълно и в брой. Съгласно т.1 от ТР №6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, вписването на направеното в брой плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Поради това, размерът на претенцията е безспорно установен. Въззивният съд споделя напълно извода на районния съд, че поради липса на ред в НПК за присъждането на тези разноски в случая на прекратяване на наказателното производство, поради смърт на подсъдимия и безспорната им връзка с деликта, то те подлежат на обезвреда по реда на чл.45 от ЗЗД.

Исковете за заплащане на обезщетението за неимуществени и съответно имуществени вреди са предявени като частични искове и в рамките на посочените по-горе размери на съответния вид обезщетение, дължимо според настоящия състав за обезвреда на вредите, причинени от наследодателя на ответниците на ищеца и съгласно разпоредбата на чл.60, ал.1 от ЗН, вр с чл.5, ал.1 и чл.9, ал.1 от ЗН /делът на всеки един от ответниците от наследството на починалия деликвент е по 1/3 ид.ч./, то предявените като частични искове в размер на по 333,33лв. за неимуществени вреди от всеки един от ответниците и съответно по 66,66лв. – за имуществените вреди, се явяват основателни и следва да се уважат изцяло.

На основание чл.84, ал.3 от ЗЗД върху обезщетенията следва да се присъди и законната лихва за забава, считано от датата на увреждането – 15.07.2012г.

Като е достигнал до същия правен извод, районният съд е постановил правилен и законосъобразен акт, който следва да се потвърди. Решението на СлРС не страда от пороци, които да водят до неговата неправилност и незаконосъобразност като краен резултат.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на ищеца направените от него в производството разноски.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба – нейната неоснователност, следва да се възложи на въззивниците, като те понесат своите разноски така, както са ги направили и заплатят на въззиваемия направените от него разноски в доказания размер от 500лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №323 от 18.04.2016г. по гр.д.№2295/2015г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА А.Г.В. с ЕГН ********** ***, А.Д.И. с ЕГН ********** *** и Г.Д.В. с ЕГН ********** *** да заплатят на Д.Ж.Д. с ЕГН ********** *** сумата от 500лв., представляваща направени във въззивното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2, т.1 от ГПК.

 

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                         

                                                              ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

 

                                                                                    2.