Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   117

 

гр. Сливен, 08.07.2016г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на шести юли през две хиляди и шестнадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ:             МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:    СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №265 по описа за 2016год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №170/24.03.2016г. по гр.д.№2836/2015г. на Ямболски районен съд, с което са отхвърлени предявените от С.Д.Х. *** против Прокуратура на Република България искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 300лв., причинени от незаконно обвинение по ДП №39/2011г., ведно със законната лихва, считано от 18.06.2012г. до окончателното плащане и ищеца е осъден да заплати направените разноски за вещо лице по делото.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство С.Д.Х. и с нея се атакува решението изцяло.

Поради направен отвод на всички съдии от състава на Окръжен съд – Ямбол, с Определение №298/13.06.2016г. по ч.гр.д. №252/2016г. Апелативен съд – Бургас е изпратил въззивната жалба за разглеждане от Окръжен съд – Сливен.

В жалбата си въззивникът С.Х. чрез пълномощника си адв.К. *** твърди, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Посочва, че ОП-Ямбол е прекратила наказателното производство без той да е правил изрично искане за това и без да е бил уведомен за правото си да иска продължаване на следствените действия и приключване на делото с присъда, независимо от изтеклата давност. Счита, че по аналогия със съдебното производство, прокурорът следва в досъдебната фаза да уведоми обвиняемия за правата му по чл.289 от НПК и да получи неговото изявление. Поради това счита, че т.8 от ТР№3/22.04.2005г. по тълк.гр.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС не следва да се прилага. Освен това счита, че щом не е налице постановена присъда, задължителна за гражданския съд съгласно чл.300 от ГПК, то гражданският съд с всички позволени от ГПК средства може да установява виновността или невиновността на страната. Счита, че гражданският съд следва да проконтролира постановлението, за да прецени дали има извършено престъпление, дали същото е доказано по безспорен начин и дали производството е образувано след като наказателното преследване е погасено по давност. Счита, че в случая са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника. Излагайки подробно установените според него обстоятелства в досъдебното производство, посочва, че прекратяването на наказателното производство от прокуратурата следвало да е на основание недоказаност на обвинението, което е приравнено на основанието – деянието не е извършено от лицето. По отношение на давността посочва, че абсолютната давност следвало да тече от 15.05.2009г. и е изтекла на 15.05.2012г., а постановлението за прекратяване е от 11.06.2012г., т.е. близо месец след изтичането й е имало висящо досъдебно производство против него. Развива съображения, че датата 09.06.2009г. няма отношение към давността. По този начин счита, че е налице хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Излага подробни съображения относно причинната връзка между твърдените от него вреди и незаконното обвинение, което се установило от разпитаните свидетели и заключението на съдебно-медицинската експертиза. По отношение на имуществените вреди посочва, че същите са доказани от представените в ДП №36/2011г. адвокатско пълномощно. С оглед изложеното, въззивникът моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно такова на ЯРС и да постанови ново, с което да уважи в пълен размер предявените от него искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

С въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства от въззивния съд.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – Прокуратура на Република България.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В съдебно заседание, въззивникът С.Д.Х., редовно призован, се явява лично и с пълномощник адв.К. ***, която поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея основания. Моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да уважи изцяло предявените от С.Х. искове за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Заявява, че прокуратурата е прекратила наказателното производство без да е имало искане от обвиняемия и по аналогия е следвало да се приложи разпоредбата на чл.289, ал.1 и ал.2 от НПК, като се уведоми Х. за правото му да иска продължаване на делото и произнасяне на съда с влязъл в сила съдебен акт. Счита, че постановлението за прекратяване може да бъде проконтролирано от гражданския съд и в случая да се стигне до извода, че обвинението не е доказано по несъмнен начин, което се равнява на липса на престъпление.

В съдебно заседание, въззиваемата страна Прокуратура на Република България, редовно призована, се представлява от прокурор Руси Русев – прокурор в ОП – Сливен, който посочва, че оспорва подадената въззивна жалба като абсолютно неоснователна. Намира обжалваното решение на РС – Ямбол за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Посочва, че решението е съобразено със задължителната практика на ВКС. В случая не е налице нито една от хипотезите на чл.2, ал.1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на обжалването - и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от С.Д.Х. против Прокуратура на Република България при условията на обективно кумулативно съединяване искове за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 10000лв. и обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 300лв. в резултат на неоснователно повдигнато обвинение в извършване на престъпление, като образуваното наказателно производство е прекратено, с правно основание чл. 2 ал.1, т.3 от ЗОДОВ.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

В случая ищецът твърди вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по ДП №39/2011г. на ОД на МВР – Ямбол, по което наказателното производство е прекратено. Следователно, за да възникне отговорността на Държавата, в случая в лицето на Прокуратурата, следва да са налице следните кумулативни предпоставки, елементи, включени в юридическия състав: повдигнато обвинение в извършване на престъпление; прекратяване на наказателното производство на някое от изчерпателно изброените основания;   вреда и причинна връзка между повдигнатото неоснователно обвинение и причинената вреда. Отговорността на Държавата по този специален закон /ЗОДОВ/ е обективна, не зависи от това дали вредите са причинени виновно от длъжностното лице /чл.4 от ЗОДОВ/, като се дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

По делото безспорно е установено, че ищецът в първоинстанционното производство С.Х. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.248а, ал.2, вр. с ал.1 от НК с постановление от 03.11.2011г., като досъдебното производство е образувано с постановление от 09.03.2011г. срещу него за престъплението, по което му е повдигнато посоченото обвинение.

С постановление на прокурор при ОП – Ямбол от 11.06.2012г. е прекратено наказателното производство по ДП №39/2011г. по описа на ОД на МВР – Ямбол, водено срещу обвиняемия С.Д.Х. за престъпление по чл.248а, ал.2, вр. с ал.1 от НК на основание чл.243, ал.1, т.1, вр. с чл.24, ал.1, т.3, вр. чл.243, ал.3 и чл.199 от НПК, поради изтекла в хода на наказателното производство абсолютна давност за наказателно преследване.

Тъй като прекратителното основание е давност, изтекла след образуване на наказателното производство, в хода на същото, то това основание не е измежду тези, при които може да се ангажира отговорността на Прокуратурата за обезвреда по ЗОДОВ. В случая не е налице прекратяване на наказателното производство поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление.

Не е налице и другата хипотеза, изрично посочена от законодателя в нормата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ – образуване на наказателното производство след като наказателното преследване е погасено по давност. Видно от доказателствата по делото, досъдебното производство е било образувано срещу ищеца преди изтичане на давността за наказателно преследване, като следва да се отбележи, че и самия ищец не е твърдял такова основание за претенцията си за обезвреда. Наведеното от него с исковата молба основание е прекратяване на наказателното производство, но по делото категорично е установено, че прекратителното основание не е измежду тези, които обуславят ангажиране на отговорността на Държавата чрез Прокуратурата за обезвреда.

Въззивният съд споделя напълно подробните съображения на първоинстанционния съд относно законността на процесуалните действия, извършени преди изтичането на давността, с оглед задължителните за съдилищата указания, дадени в т.8 на ТР №3/22.04.2004г. на ВКС по тълк.гр. д.№3/2004г. на ОСГК.

Във връзка с възраженията, направени във въззивната жалба, че ищецът не бил уведомен от прокурора за правото му да поиска продължаване на производството, което опорочавало постановения прокурорски акт, съдът намира на първо място, че в случая тези възражения за ирелевантни, тъй като гражданския съд не може да ревизира действията на прокурора и постановения от него акт. Безспорно, постановеното постановление за прекратяване на наказателното производство, поради изтекла давност е измежду актовете, издавани от прокурора, изцяло в неговата компетентност и основани на законова норма /чл.243, ал.1, т.1 от НПК/. Съображенията, изложени в акта на прокурора, гражданския съд не може да ревизира и изцяло са неоснователни и непочиващи на закона са вижданията на пълномощника на въззивника в тази насока. Неоснователни са и исканията на въззивника гражданския съд да промени основанието на постановлението за прекратяване на наказателното производство, като приеме, че вместо изтекла давност, основанието всъщност е недоказаност на извършеното престъпление, което се приравнява на основанието, че деянието не е извършено от лицето. Следва да се отбележи, че такова правомощие има наказателния съд, ако въззивникът бе упражнил правото си да обжалва постановлението за прекратяване на наказателното производство, което изрично му е указано в същото, съответно връчено, както лично на лицето, така и на пълномощника му адв.К.. Съгласно разпоредбата на чл.243, ал.5, т.2 от НПК, с определението си съдът може да измени постановлението относно основанията за прекратяване на наказателното производство. Такова правомощие обаче гражданския съд няма. Въззивникът с необжалването на прекратителното постановление, надлежно връчено на обвиняемия и на пълномощника му, сам се е поставил във въпросното, явно неблагоприятно с оглед възможността да претендира обезвреда, положение, с оглед основанието, на което наказателното производство е прекратено. По пътя на служебния инстанционен контрол, постановлението за прекратяване е потвърдено от прокурор от по-горестоящата прокуратура, в т.ч. относно основанието за прекратяване – изтекла абсолютна давност за наказателно преследване. Ирелевантно в случая е дали акта на горестоящата прокуратура, осъществила служебен контрол е връчен на обвиняемия. Очевидно ищецът и пълномощникът му знаят за него и са имали безспорно възможността да го обжалват пред ВКП, но отново не са се възползвали от тази процесуална възможност. Отново е налице неполагане на достатъчна грижа от страна на ищеца и естествено неговия пълномощник за защита на интересите му.

По отношение на възражението за неприлагане по аналогия на разпоредбата на чл.289, ал.2 от НПК, важи също изложеното по-горе относно правомощията на гражданския съд в тази насока. Както бе посочено, гражданският съд няма никакви правомощия за ревизиране на постановлението за прекратяване, нито с оглед изложените в него основания за прекратяване, нито с оглед спазване на процедурата, процесуалния ред за това – в случая прилагане на разпоредбата на чл.24, ал.2, изр. първо от НПК. Това е правомощие на наказателния съд по повод подадена жалба в законоустановения преклузивен срок против постановлението за прекратяване. В случая същото не е обжалвано пред съда и е влязло в законна сила.

Настоящия състав споделя напълно и съображенията на районния съд за ирелевантност на обстоятелство на коя точно дата е изтекла абсолютната давност /безспорно е 3 години/ - дали на 15.05.2012г. или на 09.06.2012г., тъй като при всички положения това е станало много след образуване на досъдебното производство /09.03.2011г./ и е без значение в случая дали производството е прекратено месец след това или ден след това. Независимо от тези обстоятелства, не е налице основание по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на Държавата чрез Прокуратурата за обезвреда по отношение на ищеца Х..

Тъй като не е налице един от кумулативните елементи на сложния фактически състав - прекратяване на наказателното производство на някое от изчерпателно изброените в чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ основания, респ. образуване на наказателното производство след погасяване на наказателното преследване по давност /каквото обаче ищецът не е твърдял с исковата молба и не е наведено в законоустановения срок като основание/, то съдът не следва да установява наличието на другите предпоставки, тъй като с оглед липсата на посочената, исковата претенция се явява неоснователна.

Като е достигнал до същите правни искове, районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който е надлежно и подробно обоснован и като такъв следва да се потвърди.

С оглед изхода на спора и съгласно разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗОДОВ правилно и законосъобразно районният съд е осъдил ищцата да заплати съответните съдебни разноски.

С оглед неоснователността на въззивната жалба, въззивникът следва да понесе своите разноски, така, както ги е направил. Въззиваемата страна не е направила разноски пред настоящата инстанция и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №170/24.03.2016г. по гр.д.№2836/2015г. на Ямболски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

                                           

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            

 

 

                                                              ЧЛЕНОВЕ:  1.

                                                                  

 

                                                                                    2.