Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №123

 

гр. Сливен, 15.07.2016г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди и шестнадесета година в състав:

               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:             МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:    СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №266 по описа за 2016 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №350/26.04.2016г. по гр.д.№5360/2015г. на Сливенски районен съд, с което е осъдена Община Сливен да заплати на Б.Т.И. *** сумата от 1078,80лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м.септември 2015г. и м октомври 2015г. за периода от 01-во до 13-то число на месеца, ведно със законната лихва за забава, считано от 22.12.2015г. до окончателното й изплащане, като на ищеца са присъдени разноски в размер на 600лв. и ответната Община Сливен е осъдена да заплати дължимата държавна такса и разноски за вещо лице по сметка на съда. 

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство Община Сливен и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.

Въззивникът Община Сливен чрез пълномощника си адв.С. посочва, че обжалва първоинстанционното решение изцяло като неправилно,  незаконосъобразно и необосновано. Намира предявеният иск за неоснователен и недоказан, като посочва, че трудово възнаграждение се дължи само за реално положен труд, какъвто не бил доказан и не е достатъчно наличието на трудово правоотношение между страните, за да възникне задължението на работодателя за заплащане на трудово възнаграждение. Посочва още, че лицето е пенсионер по болест, защото не може да изпълнява трудови функции и затова и не изпълнява такива на длъжност „уредник в музей“. Посочва, че сградата няма предназначение за музей или за етнографска сбирка, за това и Т. няма къде да полага труд. Сбирката била лична собственост на ищеца, не е регистрирана в Министерството на културата, няма счетоводно завеждане на експонатите. В сградата няма електричество, питейна вода, санитарни възли. Няма структурна музейна единица „Музейна сбирка – гр.Твърдица“ и за това няма работно място „уредник“ в обект, който не съществува от 1992г. Изложен е анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства. По отношение на размера на определеното от вещото лице трудово възнаграждение посочва, че следва за сравнение да се вземе това в историческите музеи в гр.Котел и в гр.Нова Загора, но не и в РИМ – Сливен, който е с по-висок ранг и възнагражденията на уредниците са по-високи. Трудовото възнаграждение се дължи за положен труд, а не за съществуващо правно отношение, възникнало от съдебно решение, след което са възникнали значителни административни пречки за изпълнението му. С оглед изложеното, моли съда да отмени изцяло обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и да отхвърли предявения иск по чл.128 от КТ, като неоснователен.

            С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящи на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от Б.Т.И. – ищец по първоначалния иск в първоинстанционното производство.

С подадения от въззиваемия чрез пълномощника му адв.Д. отговор на въззивната жалба се оспорва същата като неоснователна. Въззиваемият развива подробни съображения относно неоснователността на въззивната жалба, като детайлно анализира наведените с въззивната жалба оплаквания и излага контрааргументи за опровергаването им. Намира обжалваното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

            В с.з., въззивникът Община Сливен, редовно призована, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие адв.С., който поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея основания. Моли въззивния съд да уважи жалбата, като отмени изцяло обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и да отхвърли предявения иск по чл.128 от КТ, като неоснователен. Прави възражение за недоказаност на разноските, направени от въззиваемия за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция и евентуално възражение за прекомерност на възнаграждението.

В с.з. въззиваемият Б.И., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник адв.С.Д., който оспорва въззивната жалба, намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на направените по делото пред настоящата инстанция разноски, като посочва, че адвокатското възнаграждение е под двукратния размер по Наредбата.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че решението е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

По съществото на спора въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно и ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявен от Б.Т.И. *** иск за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за м.септември 2015г. и за м.октомври 2015г. от 01-во до 13-то число вкл. в общ размер от 1078,80лв., като за м.септември е в размер на 765,60лв., а за периода 01-13 октомври 2015г. – 313,20лв. /с оглед допуснатото от съда изменение на исковата претенция с протоколно определение от 14.04.2016г./ с правно основание чл.128, т.2 от КТ, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от страните накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Безспорно, от надлежно събраните от районния съд писмени доказателства се установи наличието на трудово правоотношение между страните през процесния период 01.09.2015г. – 13.10.2015г. С влязло в сила Решение от 22.11.1993г. на СлРС по гр.д.№1976/1992г., по иск предявен против Община Сливен като работодател, Б.Т.И. е възстановен на длъжността „уредник при музей гр.Твърдица“. Въззивният съд споделя напълно изводите на първоинстанционния съд, че бездействието на работодателя – Община Сливен да открие съответната бройка в щатното си разписание, респ. да предприеме съответните законоустановени действия във връзка с възстановяването на И. на заеманата длъжност,  не може да служи като основание работодателят да отказва заплащане на трудово възнаграждение при наличие на престиран труд от страна на възстановения на работа работник. По делото няма ангажирани доказателства и относно твърдението на работодателя за прехвърляне на щатна бройка от Община Сливен към Община Твърдица и че тя касае именно заеманата от Б.И. длъжност. Представеното в тази насока писмо на Министерство на финансите до ОНС – Сливен не е годно доказателство относно този факт, още повече че то касае период преди съдебното решение /м.ноември 1991г./. Други доказателства относно този твърдян от Община Сливен факт няма ангажирани, нито такива относно действия, следващи съдебния, подлежащ на изпълнение акт, във връзка с промяна в щатното разписание, в т.ч. и прехвърляне на щата, заеман от ищеца към Община Твърдица. Всички възражения в тази насока са голословни и неподкрепени с доказателства. Недопустимо е Община Сливен да черпи права от собственото си неправомерно поведение.

От събраните по делото доказателства, в т.ч. гласни такива, е установено, че по това трудово правоотношение през процесния период 01.09.2015г. – 13.10.2015г. Б.Т.И. е престирал труд, добросъвестно е изпълнявал трудовите си задължения. Освен, че подреждал, описвал сбирката, приемал посетители и им изнасял беседи, осъществявал е и събираческа дейност по отношение на експонати за сбирката. В тази насока са категорични и безпротиворечиви събраните по делото гласни доказателства. Срещу престирания труд за този период ищецът не е получил полагащото му се трудово възнаграждение. В тази насока тежестта на доказване относно заплащането се носи от работодателя, като същият не е ангажирал доказателства относно заплащането на трудово възнаграждение, а и няма и подобни твърдения.

От заключението по кредитираната от районния съд и от настоящата инстанция съдебно-икономическа експертиза се установява брутния размер на трудовото възнаграждение на ищеца през процесния период – общо 1078,80лв. /765,60лв. за м.септември 2015г. и 313,20лв. за периода 01-13 октомври 2015г./ Въззивният съд намира, че като база за определяне на възнаграждението на ищеца следва да се вземе съответното възнаграждение за длъжността  в РИМ – Сливен, а не на историческия музей в гр. Нова Загора, тъй като работодател на ищеца е Община Сливен, а РИМ – Сливен осъществява методическо ръководство върху дейността му. Исторически музей – Нова Загора, още по-малко Исторически музей – гр.Котел, нямат никакво отношение с ищеца и музейната сбирка, чийто уредник е той и няма никакво основание и дори логика от използване като база възнаграждението на уредниците в тях.

По отношение на допълнителното възнаграждение за прослужено време и стаж, включено в определеното от вещото лице БТВ за 32 години стаж, следва да се посочи, че това трудово възнаграждение по смисъла на чл. 6, ал. 1 от     Наредбата за структурата и организацията на работната заплата има задължителен и постоянен характер и трябва да се заплаща винаги, когато са налице законоустановените условия за получаването му. Липсата на нарочна клауза в индивидуалния трудов договор, когато са налице основанията за изплащането му, както е в случая, не е основание за лишаване на работника от това допълнително възнаграждение. В тази насока е задължителната за съдилищата практика на ВКС.

Следва да се отбележи, че осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, в т.ч. ток, вода и всички други подходящи условия за работа, е задължение на работодателя, което той не е изпълнил безспорно и това не може да се тълкува във вреда на работника и да се правят изводи от липсата на условия за неполагането на труд от лицето. Доказателства в тази насока по делото няма събрани. Напротив, както бе посочено по-горе, от гласните доказателства се установява, че независимо от липсата на добри условия за работа, т.е. неизпълнение от страна на работодателя на негово основно задължение по трудовото правоотношение, то работникът добросъвестно е изпълнявал своите трудови задължения през процесния период, като дори е полагал усилия за поддържане на сградата, в която е настанена сбирката, което не е негово задължение.

С оглед изложеното, съдът намира, че е налице неизпълнение на основното задължение от страна на работодателя по трудовото правоотношение, съгл. чл.128 от КТ - да заплаща на ищеца – работник в установените срокове и в пълен размер уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.

Върху дължимото възнаграждение за положен труд следва да се присъди и законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба.

Предвид изложеното съдът намира исковата претенция за основателна и доказана в пълен размер /с оглед допуснатото от районния съд изменение на иска/ и като такава следва да се уважи изцяло.

Тъй като правните изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, районният съд правилно е присъдил на Б.Т. направените от него разноски в пълния доказан размер.

С оглед изхода на процеса, районният съд правилно е осъдил ответната страна да заплати по сметка на съда дължимата държавна такса върху уважения  иск и платеното от съда възнаграждение на вещото лице /чл.78, ал.6 от ГПК/. 

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемия направените от него разноски. В тази връзка пълномощникът на Община Сливен е направил на първо място възражение за недоказаност за извършеното плащане на адвокатското възнаграждение, което съдът намира за неоснователно. В представения по делото договор за правна защита и съдействие от 30.06.2016г. е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 600лв., начин на плащане в брой и изрично отбелязване на плащането в брой на цялата сума от 600лв. Съгласно ТР 6/2012 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, т.1, вписването за направеното в брой плащане в договора за правна помощ е достатъчно за доказване на плащането и има характера на разписка.

Второто евентуално възражение е за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК и същото е основателно. Съдът прецени, че съгласно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималния размер на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемия, с оглед цената на иска, предмет на настоящото производство,  възлиза на сумата от 305,52лв. при заплатен такъв от 600лв. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, съдът намира, че следва да присъди на въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 305,52лв. на основание чл.78, ал.5 от ГПК, тъй като делото не нито фактически, нито правно сложно. Следва да се отбележи във връзка с възраженията на адв.Д., че съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013г., т.3 при намаляване на подлежащото за присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, не е обвързан от предвиденото в пар.2 от Наредба №1/09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. От друга страна, въпросния пар.2 от Наредбата е обявен за нищожен с Решение №14820 на ВАС на РБ, бр.10/2016г., в сила от 05.02.2016г.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №350/26.04.2016г. по гр.д.№5360/2015г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА ОБЩИНА СЛИВЕН да заплати на Б.Т.И.  с ЕГН ********** ***-Б сумата от 305,52лв., представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2, т.3 ГПК.

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                 2.