Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 06.07.2016 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на шести юли през двехиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                                          мл. с. НИНА КОРИТАРОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 269  по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби против първоинстанционно решение № 18/15.04.2016г. по гр.д. № 153/15г. на КРС, с което са осъдени солидарно на основание чл. 50 вр. чл. 45 от ЗЗД Б.Д.Н. и В.П.Н. да заплатят на малолетното дете М.Л.А. чрез нейния баща и законен представител Л.М.А. сумата 3000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане на 06.05.2015г. и са присъдени разноски по делото.

Първата въззивна жалба е подадена от първия ответник в първоинстанционното производство и с нея се атакува цитираното решение по отношение на него изцяло като неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че съдът е уважил иска само въз основа на това, че въззивникът е собственик на кучето, а в нарушение на т. 10 от ППВС 7/59 не е отчел наличието на последната, изключваща отговорността му хипотеза – случая, когато вредите са в резултат на действията на трето лице, какъвто бил и настоящият случай. Развива съображения в тази насока, като твърди, че не са събрани доказателства, че другата ответница е била лице, под чийто надзор се е намирало животното, а всъщност тя била трето лице, чиито действия довели до причиняване на вредите. Той, от своя страна, е положил всички дължими грижи по обезопасяване на животното и следва да бъде освободен от отговорност поради намесата на трето лице извън неговата компетентност. Освен това възразява и, че присъденото обезщетение е в прекалено завишен размер, неотговарящ на претърпените болки истрадания на ищцата.

Поради изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение по отношение на него и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло главния и акцесорния искове спрямо него иска като неоснователни и недоказани. Претендира разноски за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по тази въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло жалбата, заявява, че изложените в нея твърдения са неоснователни и моли въззивния съд да я остави без уважение. Счита, че атакуваното решение не страда от дефекти, РС е събрал достатъчно годни и относими доказателства, формирал е правилна фактическа обстановка, която е привел кън приложимите правни норми и е достигнал до законосъобразни правни изводи. Моли тази инстанция да потвърди обжалваното решение по отношение на този ответник като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за въззивното производство.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от втората ответница в първоинстанционното производство и с нея също се атакува цитираното решение като неправилно и незаконосъобразно по отношение на нея. Заявява, че не е доказано безспорно, че тя е имала качеството на лице, под чийто надзор се е намирало кучето, собственост на сина й, поради което не е в кръга на лицата, изчерпателно посочени в нормата на чл. 50 от ЗЗД, което прави иска против нея неоснователен, понеже не носи отговорност за вредите, произлезли от действието на животното. Освен това счита, че присъденият размер на обезщетението е изключително завишен и е несправедлив еквивалент на преживените от ищцата болки и страдания.

Поради изложеното въззивницата моли въззивния съд да отмени по отношение на нея първоинстанционното решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло исковете за главница и лихви против нея като неоснователни и недоказани. Претендира разноски за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по тази въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Счита, че наведените оплаквания са неоснователни, развива съображения относно правилността и законосъобразността на атакуваното решение и моли то да бъде изцяло потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

 В с.з., въззивник пор. № 1, редовно призован, не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа своята въззивна жалба и моли съда да я уважи, оспорва отговора на въззиваемата страна като неоснователен. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

В с.з., въззивник пор. № 2, редовно призована, не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1от ГПК, поддържа своята въззивна жалба и моли съда да я уважи, оспорва отговора против нея от въззиваемата страна. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

В с.з. въззиваемата, редовно призована чрез своя баща и законен представител, не се явява лично, не се представлява от своя баща, а от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, надлежно упълномощен от законния й представител, който оспорва жалбите като неоснователни и поддържа депозираните против тях отговори. Заявява, че счита атакуваното решение в цялост за правилно и законосъобразно, поради което моли въззивния съд да го потвърди изцяло. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира двете въззивни жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законоустановения срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложените във всяка от двете въззивни жалби оплаквания са неоснователни. Същите ще бъдат разгледани и обсъдени едновременно, тъй като те засягат всичките му части и по същество се навеждат сходни оплаквания, касаещи цялостното правоотношение, а съдът дължи еднакво установяване на елементите му спрямо всеки от въззивниците-ответници в първоинстанционното производство.

По отношение на фактологията настоящият въззивен състав намира, че приетата такава от решаващия съд следва да се коригира единствено по отношение генезиса на обстоятелствата, сублимирали в нанасянето на травмите на малолетната ищца.

Въззивният съд приема за еднозначно установено, че втората ответница е предприела по своя воля действия за полагане на  конкретна грижа за кучето в отсъствието на собственика му – нейния син и първи ответник, а именно – да го напои. Тези действия не са били провокирани от предхождащи събития – раздразване на животното от неидентифицирани „деца“, още по-малко – от аналогично поведение, осъществено от малолетната ищца и другите две малки деца, с които се е движела – а са били резултат на съзнателно взето решение. При извършване на това действие ответницата е допуснала небрежност, като не е блокирала изхода от клетката на кучето, което успяло да я изблъска и да излезе от двора на улицата. Този момент е съвпаднал с приближаването на ищцата, майка й и приятелите им към магазина, където е работела втората ответница и той е бил първият момент на процесната дата, в който е осъществен както визуален, така и физически контакт между детето и кучето, резултирал в брутално нахапване и жестока уплаха.

Тези факти съдът приема за недискутируемо доказани на базата на съвкупната преценка на събрания от първостепенния съд доказателствен материал, като е дал превес на писмените доказателствени средства, като такива, създадени в най-ранен момент, изхождащи пряко от лица, участвали или станали очевидци на инцидента, и депозирани пред надлежен разследващ орган. Писмените обяснения на втората ответница, на другият й син – П. и на съпруга й Д., са приети от съда без възражения от никоя от страните и тяхната материална доказателствена стойност не е отнета по никакъв начин.

Драстичното противоречие между изложените факти в обясненията при полицейската проверка на процесната дата – 06.05.15г. и описаните факти в отговорите на исковата молба в настоящото производство от 29.09.15г., поражда сериозно съмнение относно верността на защитната теза на ответниците, поради което въпросът кое от двете изложения представлява обективно отражение на действителността подлежи на изследване чрез останалите доказателствени средства.

Тъй като В.Н. е страна в настоящото производство и съдът не може да я разпита като свидетел, за да събере непосредствено гласни доказателствени средства, той може да разглежда писмените й обяснения като писмен частен свидетелстващ документ, изходящ от страната и съдържащ неизгодни за нея факти, като го цени и обсъжда заедно с всички други събрани доказателства. Така въззивният съд счита, че не следва да приеме за опровергано съдържанието на цитираните писмени обяснения чрез свидетелските показания, дадени в хода на настоящото производство от свидетелките С.К. и П.Б..

Първата свидетелка само възпроизвежда чуто от ответницата, в показанията й липсва плътност и конкретика, поради което съдът ги намира за крайно ненадеждни. Вътрешната им логика е нарушена, тъй като от тях не може да се проследи хронологичната верига от събития, свързваща действията на ответницата, на животното и на ищцата.

Другата свидетелка е в роднинска връзка по права линия с двамата ответници, което в случая дискредитира сериозно достоверността на показанията й в светлината на това, че тя не е била очевидец на събитията и изявленията й се състоят единствено от предположения и лични интерпретации на чутото от дъщеря й.

Поради това тезата, използвана като отбранителна аргументация в двата отговора, не издържа на критика, понеже нито едно от поднесените твърдения не бе убедително и еднозначно доказано. Разколебаването на фактическата обстановка, предложена от всеки от ответниците в отговорите им на исковата молба от една страна, съпътствано от потвърждаването на обстоятелствата, заявени в исковата молба посредством изложеното в писмените обяснения на втората ответница и на сина й П., пред органите на РПУ от друга, обезпечава приетите по-горе от въззивния съд фактически констатации като база за изграждане на правните изводи.

Следва да се посочи още, че твърденията за системно дразнене на кучето от страна на други деца /освен в отговорите, никой от свидетелите не е номинирал като такива ищцата и другите две малолетни деца/, не могат да се отправят към конкретен момент и по отношение на настоящия казус те представляват спекулация, тъй като са ирелевантни към елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане, поставени на фокуса на съдебното дирене.

Животното е било известно с необуздания си нрав, агресивен характер и опасно поведение към околните, което, независимо от причините, отнесено към този спор представлява единствено довод за необхоД.стта от засилени грижи и внимание от страна на собственика и лицата, под чийто надзор се намира животното, тъй като потенциалната му опасност следва да бъде целенасочено контролирана, а не оставяна на случайното развитие на всяка една ситуация.

Така, в обобщение – въз основа на формираната фактическа обстановка, /с изменението, наложило се при въззивната проверка, и касаеща цялостното правоотношение/, включително обстоятелствата, свързани с вида и характера на телесните наранявания и психичните травми на детето, тяхната продължителност и въздействието им върху ежедневието му, следва да бъдат изведени правните изводи относно основателността на исковете.

Безспорно е, че констатираните факти следа да бъдат субсумирани под правната норма на чл. 50 от ЗЗД във връзка с общия състав на деликта по чл. 45 от ЗЗД.

Извън всякакво съмнение е установено наличието на всички елементи от сложния фактически състав на чл. 50 от ЗЗД, уреждащ специфична хипотеза на непозволено увреждане, причинено от вещи, в случая – животно. Доказани са всички обективни елементи – действия на животното, вреда, причинна връзка и качеството на собственик на първия ответник и на лице, под чийто надзор се намира животното – на втората ответница, ангажиращи солидарно гражданската им недоговорна отговорност за обезвреда, която е обективна и не е свързана с наличие на някаква форма на вина като субективен фактор.

Точка на противопоставяне между страните е въпросът дали втората ответница има качеството на „лице, упражняващо надзор“ над кучето /което е отречено в нейната въззивна жалба/, и свързаният с него въпрос, дали тя е „трето лице“, чиито действия освобождават собственика – първия ответник, от отговорност /което е поддържано в неговия отговор./

Изожените от всеки от въззивниците аргументи са несводими към настоящия случай, особено в светлината на горепредставената фактология.

В установената и препотвърдена съдебна практика е възприето еднозначно виждането, че надзорът над животно се обективира в наблюдение и грижа, което едно лице полага за него, като разполага с възможност да го управлява. Иманентно тези характеристики се включват в правомощията на собственика, а когато едно лице оперира аналогично в отсъствието на последния, то то неотвратимо попада в категорията на „лице, упражняващо надзор“. Нормотворецът не е ограничил по никакъв начин приложното поле на понятието – нито от гледна точка на взаимоотношенията между собственика и това лице /лични, договорни или служебни/, нито от гледна точка на времетраенето /постоянно, временно или ad hoc/. Тази преценка се прави за всеки един случай по отделно, с оглед всички значими обстоятелства, и е предоставена на дискресията на съда.

Изводът, че в настоящия случай втората ответница е приобретавала качеството на лице, под чийто надзор се е намирало кучето, необоримо се налага от редица факти. Втората ответница е майка на собственика – първия ответник, двамата са пребивавали в едно и също жилище, където е било отглеждано и кучето, ответницата работи в магазин, намиращ се в същия имот, в непосредствена близост до клетката на кучето, има достъп до него, разпознаваема е от него, разполага с ключове от вратата на клетката, а действията й от процесния ден, мотивирани от желание за задоволяване на естествена нужда на животното – да му даде вода, не се установи да представляват изолиран прецедент, поради което недвусмислено демонстрират нейното съзнателно отношение като упражняваща надзорни функции в отсъствието на собственика.

Това пък от своя страна отрича припознаването й като „трето лице“ по смисъла на ППВС  7/1959г., което със своеволното си и нежелано поведение е предизвикало или допринесло за настъпването на вредата.

Обратното – под тежестта на надзорническата си отговорност, тя е допуснала неприемлива небрежност, позволявайки кучето да преодолее поставените от собственика прегради и да излезе на обществено място, където причинява вредите, чието обезщетяване се търси. Това безусловно активира механизма на гражданската й гаранционно-обезпечителна отговорност за обезвреда. Тя се поражда солидарно с тази на другия ответник като собственик на животното, тъй като притежаването и отглеждането на такова създава повишен риск, а щом едно лице е поело такъв риск, то носи отговорност спрямо третите лица, ако животното им причини вреда. Така, от своя страна, в зависимост от вида на животното, степента на риска от отглеждането му е различна и колкото по-висока е тя, толкова по-интензивни следва да бъдат усилията на отговорните за него лица за предотвратяването на настъпването на риска. Общоизвестни са поведенческите видови белези на тази порода кучета. В този смисъл нападателният характер и лошото възпитание на едно животно не могат да се третират като „форсмажорни обстоятелства“, /тъй като не са нито непредвидими, нито непредотвратими/, а само като израз на недостатъчно адекватни действия на собственика при осъществяване на рисковото поведение, което е било резултат на свободния му избор. Затова и неблагоприятните последици от осъществяване на рисковото събитие се възлагат a priori върху собственика, като закономерна последица от липсата на баланс между избора му на поведение и контрола върху него.

Поради това двамата ответници са пасивно материално и процесуалноправно легитимирани да отговарят по предявените искове и както се посочи вече – имуществената им отговорност следва да бъде ангажирана в условията на солидарност, като отношенията помежду им могат да бъдат уредени на друга плоскост извън рамките на настоящия спор.

Вторият въпрос, поставен на спорното поле между страните, касае размера на обезщетението, определен от съда за възмездяване на причинените от животното неимуществени вреди. И двамата въззивници са единодушни, че той е завишен и не кореспондира с действително претърпените от ищцата вреди.

Тъй като този вид вреди сами по себе си са без паричен или друг имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването им да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от вида, броя и характера на уврежданията, формата и степента на страданието, неговата продължителност и прогнозите за развитие.

Така в случая, предвид възрастта и пола на пострадалата – момиче на 7 години,  вида на причинените травми – охлузвания на кожата в дясната седалищна област с размери 7-8 см., с умерено изразена оточност на тъканите и кръвонасядания върху охлузените участъци, две окръглени рани с кръвонасядания около тях в най-изпъкналата част на дясната глутеална област, и още две рани от ухапване, причинени от долните зъби на кучето, намиращи се 4-5 см. под първите, характера им – всичките представляващи леки телесни повреди, неопасни за живота, степента на болките – със среден интензитет и сила, продължителността на търпените от ищцата физически страдания –около две седмици, приключващи с пълно отшумяване и изцяло възстановяване на тъканите, както и качествата на преживения душевен дискомфорт и психични страдания – продължителен стрес, трайно състояние на уплаха, необщителност, страх от излизане навън, нежелание да общува с външни на семейството хора и паническа тревога от кучета – довели до промяна в ежедневния динамичен стереотип на живот, продължила значителен период от време и неотминала напълно към момента, и предвид това, че всички тези обстоятелства са надлежно доказани с годни, допустими и относими доказателствени средства, настоящият състав намира, че сумата от общо 3 000 лв. представлява справедлива компенсация, като обективен паричен еквивалент на претърпените страдания в резултат на тези причинени вреди, които съдът е приел за непререкаемо доказани, и с нея напълно се обезщетяват установените неимуществени вреди.

При преценката си РС е взел под внимание всички значими конкретни обстоятелства, индивидуализиращи личните преживявания на ищцата и ги е отчел, давайки им имуществено изражение, чийто размер съвпада с приетия от настоящата инстанция. Правилно е съобразил значимите факти в персонален план, още повече, че според този въззивен състав, самият факт на непровокирано физическо нападение от домашно животно, нарушаването на телесния интегритет без възможност за защита и посегателството над личността като цяло, извършено при предполагаемо безопасни среда и обстоятелства, е немислим в представите на толкова малко дете, разрушава усещането му за сигурност и неприкосновеност, поради което емоционалните му преживявания са естествени и закономерни, без да се нуждаят от нарочно доказване.

След определяне на общия размер на сумата, тъждествена на претърпяната вреда, следва да се разгледа и своевременно релевирания довод за наличие на съпричиняване на вредоностния резултат от страна на пострадалото лице.

Има само две възможности да се предизвика ефекта на намаляване отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения – ако увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение, или ако без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/, размерът на вредата би бил обективно по-малък. Само при втората хипотеза е неотносима липсата на вината като субективен фактор.

За да се приеме, че има принос за настъпването или увеличаването на вредата, по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, увреденото лице трябва да е осъществило обективно определено поведение /както действие, така и бездействие/, което да е трябвало или да е могло и да не осъществи, и трябва именно без него, вредата да не би настъпила или да би била в по-малък размер.

Приложени към процесния казус, тези условия не намират по никакъв начин проявление в установените факти, поради което няма причини за отпадане или редуциране на имуществената отговорност на двамата ответници и тя следва да бъде понесена от тях в пълен размер, както е определена по-горе.

Уважаването на главните пасивно субективно съединени искове обуславят основателността, а оттам – и уважаването, на кумулативно предявените с тях акцесорни претенции за присъждане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва и такова се дължи, съгласно разпоредбата на чл. 84 ал. 3 от ЗЗД, от датата на увреждането – 06.05.2015г. до окончателното изплащане на присъдената главна сума. Следва да се отбележи, че по отношение на тази акцесорна претенция РС се е произнесъл в мотивите си, но липсва диспозитивна част на решението за нея, но този пропуск не може да бъде отстранен от въззивния съд.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, включително по отношение на присъдените разноски.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция лежи върху въззивната страна, и двамата въззивници следва да понесат своите както са направени,  въззиваемата страна не е доказала направени разноски и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 18/15.04.2016г. по гр.д. № 153/15г. на КРС като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ.

                   

 

 

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: