Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 13.07.2016 г.

                                              

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тринадесети юли през двехиляди и шестнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                        мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 284 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 413/25.05.2016г. по гр.д. № 879/16г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп“, гр. София против Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София иск по чл. 213 ал. 1 от КЗ /отм./ вр. чл. 49 от ЗЗД за заплащане на сумата 1 181, 72 лв., представляваща изплатено от застрахователя застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ за щети, причинени на трето лице в резултат на управление на МПС, попаднало в необозначена дупка, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане и са присъдени на всяка страна разноските по делото.

С въззивната си жалба ищецът в първоинстанционното производство атакува решението, като заявява, че то е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че неправилно съдът е приел, че не е доказан механизмът на произшествието, и че щетата не е в причинно-следствена връзка с процесното ПТП, отказвайки да кредитира свидетелските показания на очевидци за наличие на дупка в пътното платно. Доверил се е единствено на автотехническата експертиза и доклад, изхождащ от насрещната страна по делото. Въззивникът счита, че пренебрегвайки събраните гласни доказателства, решаващият съд е формирал невярна фактическа обстановка, въз основа на която извежда неправилни правни изводи, поради което решението е незаконосъобразно. С оглед това моли въззивния съд да отмени акта на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло иска. Претендира разноските за настоящата инстанция.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна, заявява, че изложените в нея оплаквания са несъстоятелни, счита, че първоинстанционният съд е изследвал задълбочено доказателствения материал, изградил е обективни фактически констатации и е достигнал до правилни правни изводи. Моли да бъде потвърден обжалваният акт и да му бъдат присъдени разноските за ю.к. възнаграждение за въззивното производство. Няма направени нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 отГПК оспорва жалбата, поддържа отговора, иска потвърждаване на решението и разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението  е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въвежда от мотивите му по подразбиране. Въззивният състав споделя и правните изводи на РС, тъй като те са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са  неснователни.

По начало не се спори между страните, че е възникнало валидно застрахователно правоотношение между ищеца, като застраховател, и трето лице /“Дорис“ ООД, гр. Сливен/, като застрахован, по застраховка „Каско стандарт“ на МПС за лекия автомобил, с участието на който е настъпило ПТП, действала през периода, в който е осъществено процесното произшествие. Също по несъмнен начин е доказано наличието на една от предпоставките, визирани във фактическия състав на чл. 213 ал. 1 от КЗ /отм./ - изплащане на обезщетение от страна на ищцовото дружество-застраховател на увреденото лице, в изпълнение на договора за имуществено застраховане, с което по принцип може да се активира правото му на регрес, тъй като застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу прекия причинител на вредата, когото е поканил писмено да възстанови платеното.

Правото на застрахователя да се суброгира в правата на застрахованото от него увредено лице срещу делинквента възниква по силата на законовата норма на чл. 213 ал. 1 от КЗ /отм./, но се обуславя от деликтното правоотношение между последните двама.

На спорното поле е поставен въпросът, касаещ наличието на непозволено увреждане, като стоящ в основата на правото на обратния иск юридически факт.

Ищецът твърди, че произшествието, в резултат на което са причинени вредите, е настъпило вследствие на попадане на автомобила в необозначена и необезопасена дупка в пътното платно, задължението за поддържането на което лежи върху ответника.

Последният се брани с правопрепятстващия аргумент, че към спорния момент на посоченото място на пътното платно изобщо не е имало дупка или каквато и да било неравност.

Събрани са две групи диаметрално противоположни, поради което и взаимно изключващи се, доказателствени средства.

Гласните такива, ангажирани от ищеца, са извлечени от показанията на свидетели, пътували в превозното средство, и те потвърждават наличието на дупка на пътя, която свидетелите не били забелязали преди автомобилът да попадне в нея.

Писмените доказателствени средства са доклад от инспекция по пътна безопасност от 08.10.2015г. относно проверка на процесния пътен участък и заключението на автотехническата експертиза, назначена от съда. От двата документа е видно, че към момента на настъпване на произшествието на пътното платно в този участък не е имало нито една дупка.

При съпоставката на двете съвкупности, съдът дава вяра на втората от тях, тъй като макар Инспекцията по пътна безопасност да е орган от структурата на ответника и докладът да представлява писмен частен свидетелствещ документ, изходящ от него, удостоверяващ изгодни нему факти, той е съставен преди датата на ПТП -27.10.15г., достоверността й не е оспорена и съдът няма причини да се съмнява, че в доклада са отразени вярно констатациите на инспекцията. Не е приемливо да се предположи, че за по-малко от триседмичен период платното е претърпяло такива критични въздействия, довели до разрушаването му и появата на дупка. Косвено констатациите на инспакцията се потвърждават несъмнено и еднозначно чрез експертното заключение, дадено от компетентно и добросъвестно вещо лице. Последното е категорично, че освен, че при огледа не са констатирани налични дупки, липсват и следи да е имало някога дупка и в двете платна на пътя на процесния участък, тъй като, в случай, че такава е имало и е била отремонтирана, следва да има кръпка от асфалт, каквато липсва.

От своя страна свидетелските показания не са конкретни и плътни, тъй като и двамата свидетели заявяват, че не са възприели визуално дупката на определено място на пътното платно, а са усетили преминаване на автомобила през такава /тоест възприятието е опосредено и причината за повредата почива на предположение/, а това разколебава достоверността на изявленията относно точното място, момент и начин на настъпване на вредата.

Така въззивният съд счита, че е изцяло опровергана тезата на ищеца, че генезисът на произшествието се свързва с наличие на дупка на пътя именно на мястото, на което той твърди, че е настъпило то.

При това положение не може да се приеме за непререкаемо доказано наличието на деликта, като стоящ в основата на правото на обратния иск юридически факт. След като не са установени извън съмнение наличието на няколко от елементите на сложния фактически състав на нормата на чл. 49 от ЗЗД – причинната връзка между твърдяната вреда и виновното противоправно поведение на служители на ответника, на които той е възложил определена работа, /свързана с поддръжката на пътната инфраструктура/, както и въобще такова поведение, то не е настъпил и правопораждащият притезанието факт.

С оглед това за въззивника-ищец не се е породило  право да търси връщането на заплатеното от него на увреденото лице застрахователно обезщетение в размер на 1 181, 72 лв.  Искът е изцяло неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен. Неоснователността на главната претенция обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето на акцесорната претенция за присъждане и на обезщетение за забава в размер на законовата лихва, от завеждането на исковата молба, както е претендирана.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени, и заплати такива на въззиваемия в размер на 312, 72 лв.  не е направил разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                       Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 413/25.05.2016г. по гр.д. № 879/16г. на СлРС.

 

 

 

ОСЪЖДА ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп“, гр. София да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“,гр. София направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 312, 72 лв.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         

 

 

ЧЛЕНОВЕ: