Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   133

 

гр. Сливен, 29.07.2016г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и седми юли през две хиляди и шестнадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ:               М. БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:      СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                               

при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №295 по описа за 2016год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №296/11.04.2016г. по гр.д.№4556/2014г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено по отношение на К.Л.Ч., че М.В. Ш. и Ц.В.Ш. са собственици на по ½ ид.ч. от следния недвижим имот: УПИ 7-139, кв.13, с площ от 1345кв.м., от които застроена площ от 240 кв.м., с административен адрес: С.Б., обл.С., ул.“Б.“ №* и ответника К.Л.Ч. е осъден да предаде на ищците М.В. Ш. и Ц.В.Ш. владението върху процесния недвижим имот, който владее без основание. С решението на ищците са присъдени разноски, изменено в тази част с определение по чл.248 от ГПК от 30.06.2016г., невлязло в сила.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство К.Л.Ч. чрез пълномощника адв.Р. и с нея се атакува посоченото решение изцяло.

В жалбата си въззивникът посочва, че обжалваното първоинстанционно решение в неговата установителна част е недопустимо, поради липса на правен интерес, понеже за собствеността върху имота липсва спор, а в останалите му части е неправилно и материално и процесуално незаконосъобразно. На първо място посочва, че той по никакъв начин не е оспорвал собствеността на ищците върху имота, по този начин претенцията им в нейната установителна част е без правен интерес. На следващо място посочва, че районният съд не е обсъдил довода му, че той не осъществява нито владение, нито държане върху имота, а единствено го обитава, поради липса на друго жилище, тъй като след развода му с ищцата М. Ш. е отстъпил ползването на семейното жилище в гр.Сливен и самата тя го е допуснала да живее в процесния имот в С.Б.. Заявява, че той не е ограничил по никакъв начин фактическата власт на ищците върху имота, като по делото не се доказало, че той е осъществявал владение или държане, което да го определя като владеещ несобственик. Счита, че първата ищца с допускането му да обитава имота изпълнява свой нравствен дълг, за да не остане той бездомен, след като и е отстъпил ползването на семейното жилище. Посочва, че съдът неправилно, макар и без нарочен диспозитив, не е уважил искането му по чл.241 от ГПК за отсрочване на изпълнението на евентуално неизгодното за него решение. Посочва, че по делото е доказано неговото тежко имотно състояние, като е доказал оставането си без работа, поради уволнение и липсвали доказателства за наличие на имущество, от което да се издържа. Посочва, че няма жилище. Посочените от районния съд обстоятелства не са от значение за прилагането на чл.241 от ГПК. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени решението на районния съд и да постанови ново, с което да отхвърли предявения срещу него ревандикационен иск. Евентуално, при потвърждаване на решението относно ревандикационния иск, моли съда да уважи своевременно направеното пред районния съд искане по чл.241 от ГПК и да отсрочи изпълнението на решението за срок от една година, предвид тежкото му имотно състояние, обуславящо оставането му без дом.

С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – ищците в първоинстанционното производство М.В. Ш. и Ц.В.Ш. чрез пълномощника адв.Ш., които оспорват жалбата като неоснователна. Посочват, че искът по чл.108 от ЗС е осъдителен и невъзможността им да ползват имота си поради самонастаняването на ответника обуславя правния им интерес. Тъй като ответникът не им позволява да заведат потенциални купувачи на оглед на имота, който те искат да продадат, като не ги допуска до имота, то е налице пречка за упражняване правото им на собственост. Посочват, че ответникът не доказал да владее или държи имота на годно правно основание, което да е противопоставимо на собствениците. Тезата на въззивника относно обитаването на имота намират за абсурдна, тъй като би означавало всеки да може да се настани в чужд имот и да го „обитава“, да отказва да го освободи, въпреки поканите и обитаването да лишава ищците от собственическата им защита. Въззиваемите посочват, че не е налице и нравствен дълг, тъй като бракът между М. Ш. и ответникът е прекратен. По отношение на искането по чл.241 от ГПК посочват, че същото е неоснователно. Ответникът не е ангажирал доказателства относно наличното си имущество, нито източните си на доходи. Трудовото му правоотношение било прекратено поради собственото му виновно поведение, от което той не може да черпи благоприятни правни последици. В тази насока посочва, че е постановено Решение от 26.05.2016г. по гр.д.406/2016г. на СлРС, с което уволнението на ответника е отменено. Въззиваемите молят съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение и да присъди на адв.Ш. минимално адвокатско възнаграждение в размер на 607,56лв. за оказана безплатна правна помощ на Ц.Ш. в настоящото производство.

В с.з., въззивникът К.Ч., редовно призован, не се явява и не се  представлява.  

В с.з. въззиваемите М. Ш. и Ц.Ш., редовно призовани не се явяват и не се представляват.

По делото е постъпила молба от въззиваемата М. Ш., с която потвърждава изрично извършеното от адв.Ш. процесуално действие – подаване от нейно име на отговор на въззивната жалба.  

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. Съдът намира за изцяло неоснователни възраженията на въззивника – ответник за липса на правен интерес у ищците относно установителната част на иска, съответно и на постановеното решение, обуславящо твърдяната му недопустимост в тази му част. Безспорно, районният съд е сезиран с ревандикационен иск с правно основание чл.108 от ЗС, който е осъдителен иск, но предмета на делото по този иск е правото на собственост на ищеца. Искът съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота. За да бъде решен предявеният с иска по чл.108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение, тъй като само диспозитивът е източникът на силата на пресъдено нещо на решението. По тези съображения ОСГК на ВКС с Тълкувателно решение №4/2014г. от 14.03.2016г. по тълк. д. №4/2014г. в т.2А изрично е указал на съдилищата, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 от Закона за собствеността, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца.

Поради това, независимо дали ответника оспорва правото на собственост на ищеца върху имота или само твърди свое противопоставимо основание да владее имота, при положение, че ищецът не владее същия, то има правен интерес от предявяване на иска срещу владеещия несобственик. Като се е произнесъл с нарочен диспозитив по предмета на делото -  правото на собственост на ищеца, съгласно задължителните указания на ВКС, то районният съд е постановил допустим съдебен акт.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Същата следва да се ДОПЪЛНИ само с установените пред настоящата инстанция обстоятелства, отнасящи се до евентуалното искане на въззивника по чл.241 от ГПК:

С Решение №421/26.05.2016г. по гр.д.№406/2016г. на СлРС е признато за незаконно уволнението и е отменена Заповед №РД 06-174/07.12.2015г. на Директора на СОУ „Константин Константинов“, гр.Сливен за прекратяване трудовото правоотношение на К.Л.Ч. с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и К.Ч. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „старши учител общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап – Домашен бит и техника и технологии“.  Решението е влязло в законна сила на 10.06.2016г.

По повод молба за освобождаване от заплащане на държавна такса за въззивното обжалване, подадена до СлРС на 13.05.2016г., въззивникът Ч. е представил декларация за материално и гражданско състояние, в която е декларирал неполучаването на доходи от заплата, наем, рента, пенсия, дивиденти от търговски дружества и от дейност като ЕТ, както и е декларирал следното имуществено състояние: ½ ид.ч. от апартамент с площ 62,23 кв.м. в гр.Сливен; ½ ид.ч. от лозе с площ от 1670 кв.м. в землището на С.Б. и ½ ид.ч. от лек автомобил м.“ВАЗ 2104“.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е ревандикационен иск с правно основание чл.108 от ЗС.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд по съществото на спора – предявения ревандикационен иск, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи. Съдът не споделя оплакванията, изложени във въззивната жалба и намира същата за неоснователна.

За да бъде основателен искът за предаване владението на един недвижим имот с правно основание чл.108 от ЗС, е необходимо да бъдат налице посочените в цитираната правна норма предпоставки, а именно: ищците да са собственици на процесния имот, имотът да се намира във владение или държане на ответника и последният да няма основание за това. Тези три кумулативни предпоставки следва да са изпълнени едновременно.

От събраните по делото пред районния съд писмени доказателства се установява по безспорен начин правото на собственост на ищците в първоинстанционното производство М.В. Ш. и Ц.В.Ш. по отношение на процесния недвижим имот УПИ 7-139, кв.13, с площ от 1345кв.м., от които застроена площ от 240 кв.м., с административен адрес: С.Б., обл.С., ул.“Б.“ №*, придобита от тях по пътя на наследяването на починалите им родители, съответно придобили имота по силата на договор за доброволна делба от 29.01.1987г.

От събраните по делото пред районния съд гласни доказателства, а и от самото процесуално поведение на ответника, в т.ч. отговора на исковата молба и изложените в него обстоятелства и оспорвания, се установява и следващата предпоставка – владение на процесния недвижимия имот от ответника от края на 2011г. Самият той признава факта на държане върху имота, като изрично заявява, че обитава същия. Съдът намира за неоснователно възражението на въззивника, че той нито владее, нито държи имота, а само го обитава, поради липса на друго жилище. Твърдяното от него обитаване, според съда е именно упражняване на държане върху имота, тъй като въззивникът – ответник изрично заявява, че няма своително намерение.

Останалите възражения на въззивника касаят третата предпоставка за уважаване на ревандикационния иск – владението, в случая държането на ответника спрямо процесния недвижим имот в С.Б. без правно основание, която съдът намира, че също е налице. Тежестта на доказване по отношение на правно основание за владение/държане на имота се носи от ответника, който в хода на производството те не успя да установи такова. Ответникът не е доказал твърдението си, че ищцата М. Ш. го е допуснала да живее в процесния имот. Напротив, от събраните пред районния съд гласни доказателства се установява, че ответникът след постановяване на ограничителна заповед за защита от домашно насилие се е самонастанил в процесния имот в края на 2011г. и въпреки многократните покани от страна на ищците до момента не го е напуснал, а продължава да живее в него, като не допуска ищцата Ш. в имота. Това оборва твърдението за наличие на позволено от страна на единия от собствениците ищци обитаване, т.е. държане на имота.

Съдът не приема възражението на въззивникът, че ищцата М. Ш. има нравствен дълг към него и с допускането да живее в имота, каквото не се установи от доказателствата, тя го изпълнява. Ответникът и ищцата Ш. са бивши съпрузи, като бракът им е прекратен с развод и подобно нравствено задължение ищцата няма, а и такова не произтича от развода, нито от уреденото ползване на семейното жилище в гр.Сливен по споразумение именно на страните. Ответникът сам и доброволно в споразумение по чл.50 от СК се е съгласил ползването на семейното жилище да се предостави на бившата му съпруга, но това не поражда нейно реципрочно задължение да му осигури жилище в свой, съсобствен с втория ищец, имот, извън евентуални облигационни отношения.

С оглед на изложеното, настоящия състав приема, че предявения ревандикационен иск относно процесния недвижим имот е основателен и доказан и следва да се уважи изцяло.

Поради това, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

По отношение на направеното от К.Л.Ч. при условията на евентуалност още в хода на първоинстанционното производство и поддържано с въззивната жалба искане по чл.241, ал.1 от ГПК за отсрочване изпълнението на решението:

Посочената разпоредба на чл.241, ал.1 от ГПК предвижда възможност съдът да постанови отсрочване изпълнението на решението с оглед имотното състояние на страната или други обстоятелства. Следва на първо място да се отбележи, че посочената разпоредба се отнася за всички видове съдебни решения, подлежащи на изпълнение. Тежестта за установяване на имотното си състояние и други релевантни обстоятелства е възложена на правещия искането. Пред районния съд ответникът не е ангажирал доказателства за своето имотно състояние, извън представената уволнителна заповед. Доказателства относно други, извън трудово възнаграждение, доходи не е имало ангажирани. Поради това въззивният съд намира, че макар и без нарочен диспозитив, но с формирана изрично в мотивите воля, районният съд правилно и законосъобразно не е уважил искането.

Пред настоящата инстанция, по повод искане за освобождаване от внасяне на държавна такса за въззивното обжалване, въззивникът Ч. е представил декларация за своето имотно състояние. От нея се установява, че той има право на собственост върху апартамент в гр.Сливен с дял ½ ид.ч., чието ползване е предоставено на М. Ш. и ½ ид.ч. от земеделска земя, от която евентуално може да получава наем/рента. По отношение на апартамента в гр.Сливен, въззивникът има право на съответна наемна цена по смисъла на чл.57, ал.2 от СК, респ. на обезщетение за еднолично ползване от другия съсобственик. Освен това, се установи, че уволнението на Ч. е отменено и същият е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност с решение, влязло в законна сила на 10.06.2016г. Други доказателства, извън декларацията и уволнителната заповед, за невъзможността да си осигури жилище, няма ангажирани. Няма данни за наличието, респ. липсата на роднини, в т.ч. по права линия, при които същият може да се установи да живее.

Следователно, с оглед имотното си състояние, възможността да реализира доходи и наличието на такива от трудово правоотношение, не е налице твърдяното тежко имотно състояние, нито са установени други, релевантни обстоятелства за допускане на исканото отсрочване. Без такива и постановявайки евентуално отсрочване изпълнението на решението, ще бъде накърнено неоснователно и необосновано абсолютното право на собственост на ищците – въззиваеми и възможността за реалното му упражняване. Поради това искането на К.Ч. по чл.241, ал.1 от ГПК е неоснователно и ще бъде оставено без уважение.

По отношение на разноските пред първата инстанция, районният съд по реда на чл.248 от ГПК е изменил решението си с Определение №1308/30.06.2016г., подлежащо на самостоятелно обжалване. Следва само да се отбележи, че с оглед изхода на спора, на ответника в първоинстанционното производство не се дължат разноски.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед неоснователността на въззивната жалба, следва да се възложи на въззивника, като той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемите направените от тях разноски. В случая е направена претенция за заплащане на адвокатско възнаграждение на пълномощника на въззиваемия Ц.Ш., получил безплатна правна помощ. На основание чл.38, ал.2 от ЗА на адв.К.Ш. следва да се заплати минимално адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в размер на 607,56лв. от страна на въззивника.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №296/11.04.2016г. по гр.д.№4556/2014г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА К.Л.Ч. с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на адв. К.В.Ш. *** с ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата сумата от 607,56лв., представляваща минимално адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на въззиваемия Ц.В.Ш. във въззивното производство.

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на въззивника К.Л.Ч. за отсрочване изпълнението на решението, като неоснователно.

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

                                       

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                 2.