Р Е Ш Е Н И Е

 

гр.Сливен, 29.09.2016 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

                                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Б.

                    ЧЛЕНОВЕ:  С.М.

Мл.С  Н. К.

 

При секретаря Г. като разгледа докладваното от младши съдия  Нина Коритарова въззивно гр. дело № 331 по описа за 2016 година, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Д.Т.Д., ЕГН:**********,*** и служебен адрес : гр. С., бул. „Цар О.“ № *, ет. *, ст.* против Решение № 32 от 10.06.2016 г. по гр.д.№ 275/2015 г. на РС- Котел, с което е осъдена да заплати на Агенция по заетостта, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Ал. Д.“ № * сумата от 2996,87 лв. представляващо изплатеното й без основание допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба-30.09.2015 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 119,87 лв., съставляваща сторени разноски по делото.

С въззивната жалба се атакува решението изцяло, претендира се да бъде отменено като неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалния и на материалния закон и въззивният съд да постанови ново решение, с което да отхвърли предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като неоснователен и недоказан, както и да се отмени обезпечителната заповед от 20.10.2015 г.  Претендират се разноски по делото сторени в двете инстанции.

В жалбата си въззивницата – ответник в първоинстанционното производство твърди, че обжалваното решение е неправилно, необосновано, постановено при непълнота на доказателствата и в нарушение на материалния закон. Посочва, че в пар. 2, ал. 1, т. 2 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация се било предвиждало задължение на работодателя индивидуално основно месечно възнаграждение, така че същото след като бъде намалено с дължимия данък и задължителните осигурителни вноски за сметка на осигурения да не бъде по-ниско от получаваното до момента брутно трудово възнаграждение. Твърди, че трудовото правоотношение между страните било възникнало на основание Трудов договор № 1 от 02.01.2001 г. и към момента на подписването на Допълнителното споразумение № 58 от 29.03.2013 г. вече била имала 13 г. трудов стаж в държавната институция, като това Допълнително споразумение не пораждало ново трудово правоотношение, а единствено изменяло възникналото с трудовия договор  трудово правоотношение. Смята, че следвало да се приложи пар. 2, ал. 1, т. 2 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация и Приложение № 1 към чл. 3, ал. 2 от същата наредба, в което били предвидени минималните и максималните размери на основните месечни трудови възнаграждения. Твърди, че трудовото й правоотношение било прекратено със Заповед № 105 от 29.09.2015 г. поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като към този момент била заемала длъжност „старши специалист“ и получавала трудово възнаграждение в размер на 380 лв., което съставлявало минималната работна заплата при условие, че трудовия й стаж и професионален опит определени в Допълнителното споразумение № 58 от 29.03.2013 г. били 41 г., 0 м. и 12 дни. Цитира разпоредбата на чл. 271, ал. 1 КТ и предвидената в чл. 8 КТ презумпция за добросъвестност. Посочва, че работникът или служителят, който бил получил трудово възнаграждение или обезщетение във връзка с трудовото правоотношение добросъвестно не бил длъжен да ги върне, дори и когато били неоснователно получени или ако основанието им за получаване било отпаднало впоследствие. За да бъдел добросъвестен работникът или служителят било достатъчно било достатъчно да не знаел, че нямал право да получи съответното възнаграждение или обезщетение. В този смисъл се позовава и на Тълкувателно решение № 79/1965 г. на ОСГК на ВС. С изпратеното Запитване от 28.08.2015 г. жалбоподателката била изразила ясно своето убеждение, че трудовото й възнаграждение било грешно определено, а оттам и съзнанието, че получаваните преди това възнаграждения в по-висок размер били реално дължими. Това било обосновавало нейната добросъвестност като незнание за недължимостта на получените от нея трудови възнаграждения. Освен това била получавала в продължение на повече от две години заплатата си по банков път и не била наясно как се бил формирал размера на трудовото й възнаграждение. Счита, че била добросъвестна към момента на получаване на трудовите си възнаграждения и с оглед разпоредбата на чл. 271, ал. 1 КТ не била дължала връщане на претендираните суми. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено  като неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалния и на материалния закон и въззивният съд да постанови ново решение, с което да отхвърли предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като неоснователен и недоказан, както и да се отмени обезпечителната заповед от 20.10.2015 г.  Претендират се разноски по делото сторени в двете инстанции.

С въззивната жалба не са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК  е подаден отговор на въззивната жалба от Агенция по заетостта, със седалище и адрес на управление: ГР.С., бул. „Ал. Д.“ № * чрез главен юрисконсулт в Дирекция „Регионална служба по заетостта“- Бургас И.Т.И., със съдебен адрес:***. В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба въззиваемата страна -ищец в първоинстанционното производство посочва, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, постановено при спазване на процесуалния и материалния закон и с оглед на събраните по делото доказателства. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна. Твърди, че пар. 2, ал. 1, т. 2 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация се бил отнасял до определянето на индивидуално основно месечно възнаграждение единствено на служителите, които към момента на влизане в сила на наредбата били включени в основния щат на съответната административна структура, към която дата въззивницата била назначена на длъжност „чистач“ по ПМС № 66/1996 г. и нейната длъжност била извън утвърдената численост на персонала и до момента на нейното преназначаване на 01.04.2013 г. не била служител в основния щат на Отдел „Услуги по заетостта- Котел“ към Дирекция „Бюро по труда“ – Сливен. Позовава се на чл. 9, ал. 3  и чл. 2, ал. 2 от Наредбата за прилагане на Класификатора за длъжностите в администрацията и твърди, че жалбоподателката има трудов стаж от 38 г. 9 м. и 12 д., от които за професионален опит могли да бъдат признати само 2 г. 11 м. и 7 д., поради което й била определена основна месечна заплата в размер на 370 лв. От събраните по делото доказателства се било установявало, че въззивницата била знаела, че не следва да получава допълнително възнаграждение и го получавала с пълното съзнание, че липсва основание затова. Твърди, че ежемесечно след превода на трудовите възнаграждения по банковите карти на служителите били изпращани файлове с фишове, от които било видно как бил формиран размера на основното месечно трудово възнаграждение. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно и въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира присъждане на разноски пред настоящата инстанция равняващи се на юрисконсултско възнаграждение.

В с.з., въззивницата, редовно призована,  не се явява лично, а се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 ГПК адв. В.Д. ***, която поддържа въззивната жалба и моли първоинстанционното съдебно решение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно. Претендира разноските по делото пред двете инстанции.

В с.з. въззиваемата страна  редовно призована изпраща процесуален представител по пълномощие по чл. 32 ГПК юрисконсулт И., която моли да бъде отхвърлена въззивната жалба като неоснователна и да бъде потвърдено първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноските по делото. Представя писмени бележки по делото.

При извършване на проверката по чл.267, ал.1 от ГПК, съдът констатира, че въззивната жалба е подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК. Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Поради това въззивният съд я намира за допустима и следва да я приеме за разглеждане.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. ДОПЪЛВА фактическата обстановка по следния начин:  Въззивницата сключила с Бюрото по труда в гр. Котел Трудов договор № 1 от 02.01.2001 г., по силата на който работодателят й възложил, а тя приела да изпълнява длъжност „Чистач“. Този трудов договор бил сключен на основание чл. 70 КТ и ПМС № 66 от 1996 г., като с него било уговорено основно трудово възнаграждение и допълнително възнаграждение за продължителна работа. Съгласно чл. 1, ал. 1 от ПМС № 66 от 1996 г. за кадровото осигуряване на някои дейности в бюджетните организации в тях могат да бъдат назначавани и лица по трудов договор за извършване на работи необходими на съответната организация извън утвърдената численост на персонала. Въззивницата е била назначена именно на такава длъжност извън утвърдената численост на персонала. По реда на чл. 119 КТ към този трудов договор се сключват между същите страни следните Допълнителни споразумения- Допълнително споразумение № 14 от 01.02.2001 г., Допълнително споразумение № 225 от 11.08.2011 г., Допълнително споразумение № 635 от 15.12.2012 г., с които е бил изменян размера на основното трудовото възнаграждение и размера на допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит на въззивницата. На 29.03.2013 г. страните сключват към този трудов договор Допълнително споразумение № 58, с което на основание чл. 119 КТ и чл.7, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация Класификатора на длъжностите в администрацията се изменя заеманата от въззивницата длъжност от „Чистач“ в „Старши специалист“, като наред с това се изменя и размера на основното й месечно възнаграждение на 370 лв. С Допълнително споразумение №88 от 06.07.2015 г. се увеличава размера на основното месечно възнаграждение на въззивницата на 380 лв., като в него изрично се посочва, че има общ трудов стаж 41 г. 0 м. 12 д., като в т.ч. се включва трудов стаж и професионален опит. Трудовите възнаграждения на въззивницата са й били превеждани по банкова сметка, ***ля за платени трудови възнаграждения за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2015 г. не са подписани от въззивницата и не се доказа тя да е била уведомена за начина, по който е било изчислено допълнителното й трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит. В представените фишове прослуженото й време на длъжността „Чистач“ е било включено към категорията „стаж друг“, като не става ясно за какъв стаж се отнася, нито как е бил определен размера на изплатеното й допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит. С оглед изпратеното от Д.Д. запитване до Дирекция „Регионалана служба по заетостта - Бургас от 01.09.2015 г. и отговора на ДРСЗ-Бургас, който същата е получила на 18.09.2015 г. следва да приемем, че въззивницата е научила със сигурност, че изплатените й суми съставляващи допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит са й били платени без основание едва на тази дата-18.09.2015 г., която е извън процесния период. Оттук следва, че въззивницата към момента на заплащането на допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за всеки месец от процесния период не е знаела, че липсва основание за направените плащания.

Въззивният съд намира жалбата за основателна и по следните съображения:

Въззивният съд приема, че правна квалификация на предявения иск е по чл. 55, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 271, ал. 1 КТ.

Съгласно  чл. 271, ал. 1 КТ работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение, които е получил добросъвестно, т. е. добросъвестно получените от работника или служителя суми не подлежат на връщане, дори когато са били неоснователно получени, или основанието за получаването им отпадне впоследствие като в този случай се касае за легална, а не етична добросъвестност. Предпоставка за прилагане закрилата по  чл. 271, ал. 1 КТ е добросъвестността на работника или служителя при получаване на трудовото възнаграждение или обезщетение като е достатъчно той да не е знаел, че няма право да получи съответното обезщетение, т. е. добросъвестността му се предполага до установяване на противното - чл. 8, ал. 2 КТ - доказване на неговото знание относно липсата на основание за получаване на сумата. За преценката за това дали работникът или служителят следва да върне сумите, определящо е субективното отношение на получателя към основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението му за връщане на сумите, достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми. Изхожда се от принципа, че добросъвестността е правно начало, което изисква точно и честно отношение, взаимно уважение и изпълнение на правата и задълженията, в съответствие със законовите разпоредби. Относно разпределението на доказателствената тежест важи общият принцип, че всеки доказва твърденията си. Плащането на недължимо възнаграждение е плащане на нещо при начална липса на основание. В този смисъл са Тълкувателно решение № 79 от 1965 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 135 от 1.12.1965 г. на ОСГК на ВС. В процесния случай работникът или служителят е бил добросъвестен по смисъла на чл. 8, ал. 2 КТ, тъй като се установи, че не е знаел за липсата на правно основание за получаването на сумите, съставляващи допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит към момента на изплащането им от работодателя, което е ставало чрез преводи по банковата сметка на въззивницата, като също така не беше доказано, че същата е получила и съответните фишове. Към момента на изплащането на тези суми, въззивницата е имала съзнанието, че за нея съществува правото да ги получи, като това се потвърждава и от направеното от нея запитване до ДРСЗ-Бургас. Тя е разбрала, че е получила тези допълнителни трудови възнаграждения за трудов стаж и професионален опит без правно основание затова едва към 18.09.2015 г. когато е получила отговора на ДРСЗ-Бургас, като този момент е последващ на получаването на сумите от въззивницата. След като е налице добросъвестност на работника или служителя при получаване на суми по трудово правоотношение, макар и при липса на основание, предявеният иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователен. В конкретния случай ищецът работодател не е оборил тази презумпция, тъй като е негова доказателствената тежест и искът му за главницата следва да бъде отхвърлен, както и акцесорния иск за лихва за забава върху нея, а първоинстанционното решение отменено като неправилно и незаконосъобразно.

С оглед на изложеното въззивният съд намира, че не е бил осъществен фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 55 ЗЗД и предявения иск  е неоснователен в пълния му предявен размер от 2996,87 лв., тъй като не беше установено, че ответницата е получила тази сума без основание.

Атакуваното решение следва да бъде  отменено. Районният съд не е  провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които да формира обективни фактически констатации и правилно да ги приведе към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до незаконосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция лежи върху въззиваемата страна, която следва да понесе своите разноски, както са направени, както и разноските сторени от въззивницата - сумата  от   625 лв., съставляваща разноски по делото сторените пред първата инстанция и сумата от  415 лв., съставляваща разноски по делото сторени пред въззивната инстанция. Първоинстанционният съд не е събрал дължимата държавна такса за въззивното обжалване в пълен размер, която за образуване на въззивното производство по см. на чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК се равнява на 59, 93 лв., а е събрал само 15 лв., което налага с оглед изхода на настоящото производство Агенцията по заетостта да довнесе по сметката на СлОС сумата от 44,93 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение № 32 от 10.06.2016 г. по гр.д.№ 275/2015 г. на РС- Котел,  като НЕПРАВИЛНО И НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 предл. 1 ЗЗД от Агенция по заетостта, със седалище и адрес на управление: ГР.С., бул. „Ал. Д.“ № * против Д.Т.Д., ЕГН:**********,***, с който се претендира да бъде осъдена да  заплати сумата от 2996,87 лв. представляващо изплатеното й без основание допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба- 30.09.2015 г. до окончателното изплащане на задължението.

ОСЪЖДА Агенция по заетостта, със седалище и адрес на управление: ГР.С., бул. „Ал. Д.“ № *да заплати на Д.Т.Д., ЕГН:**********,*** сумата  от  625 лв., съставляваща разноски по делото сторените пред първата инстанция и сумата от 415 лв., съставляваща разноски по делото сторени пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА Агенция по заетостта, със седалище и адрес на управление: ГР.С., бул. „Ал. Дондуков“ № 3 да заплати  по сметката на СлОС сумата  от  44,93 лв., съставляваща сума за довнасяне на държавна такса за образуване на въззивно производство

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, с оглед цената на иска до 5 000 лв.

                                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                        ЧЛЕНОВЕ 1.

                                                                                             2.