Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 142

 

гр. Сливен,  16.09.2016г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на четиринадесети септември  през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 Мл. с.   НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ………и при секретаря  , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  332   по описа за 201  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 79/10.05.2016г. по гр.д. № 497/2015г. на  РС – Нова Загора, с което е признато за установено по отношение на Б.Г.Б. ЕГН ********** *** партер и „Строителство и механизация” ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гл.Нова Загора, ул.Цар Самуил № 39а бл.А вх.б, представлявано от С.Д.Н. – управител и „Хета Асет Резолюшън Ауто България” ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София 1421 район Лозенец, ул.Черни връх № 1-3 ет.4 представлявано от М. Ю.Е. Ф. Г. – управител и К. Ст. П. – прокурист, че вземането на „Хета Асет Резолюшън Ауто България” ООД за сумата 4452,06 евро с левова равностойност 8707,47  главница, представляваща неизпълнено задължение по запис на заповед от 19.12.2007г. в гр.София за сумата от 7356,60 евро, платим на 01.01.2011г. обезпечаващ изпълнението на задълженията на ответниците Б.Г.Б. и „Строителство и механизация” ООД към ищеца по договор за финансов лизинг № 420102077 ведно със законната лихва върху главницата от 04.12.2013г. до изплащане на вземането, съществува и са осъдени ответниците да заплатя на ищцовото дружество направените по делото разноски.

Подадена е въззивна жалба от ответника Б.Г.Б. чрез процесуалния му представител адв.Н.К., с която постановеното решение се обжалва изцяло, като се твърди, че то е постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон. Още с отговора на ИМ е било направено възражение за изтекла погасителна давност. В случая се касае за менителнична сделка и е приложима кратката тригодишна погасителна давност съгласно ТЗ. В настоящия случай искът следва да се счита за предявен едва когато ИМ е постъпила в съда, а не от момента на подаване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение. На второ място се сочи, че е направено възражение за това, че не съществува каузално правоотношение, което да обуславя съществуването на абстрактната менителнична сделка, каквато е записа на заповед. Ищецът е твърдял, че съществува такова каузално правоотношение между него и другият ответник, а именно „Строителство и механизация” ООД. Доказване каузалната сделка обаче не е проведено, а след като не съществува вземането по каузалната сделка то не би могло да същества и вземането по абстрактната сделка. На трето място се правят възражения за това, че вземането е погасено поради плащане и след връщането на автомобила. По делото не се е доказало дружеството ответник да има невнесени месечни вноски, нито техният размер, нито за кой период се отнася. На отделно основание искът спрямо въззивника е неоснователен, тъй като страни по договора за финансов лизинг са двете дружества вземанията по този договор са обезпечени със записи на заповед, който е авалиран от въззивника. Авалирането на записа представлява обезпечаване на същото, чрез поръчителство и е оттук правилата относно поръчителствата следва да намерят отношения и по отношение на авалиста. Съгласно чл.147 от ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа на главното вземане, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в продължение на 6 месеца. такъв иск не е предявен, поради което и въззивникът не би следвало да отговаря. Шестмесечният срок е прекратителен за този срок съдът следва да следи служебно и не е необходимо надлежно възражение от страна на поръчителя, поради което се счита, че предявените искове се явяват неоснователни и на това самостоятелно, отделно основание. Иска се да бъде отменено решението и да се постанови ново, с което да бъдат отхвърлени исковете, предявени против въззивника. Претендират се разноски. Няма направени доказателствени искания.

В срока по чл.263 от ГПК няма постъпил писмен отговор.

В с.з. за въззивникът се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

За останалите страни не се явява представител.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на иска.

   Първото възражение във въззивната жалба е свързано с изтичането на погасителна давност. За всяко от вземанията относно, които е приложимо заповедното производство по принцип тече погасителна давност. Подаването на заявление за издаване на Заповед за изпълнение следва да бъде окачествено като „предприемане на действия по принудително изпълнение” по смисъла на чл. 116 б „в” от ЗЗД. Това прекъсване на течението на давностния срок не е свързано с успоредно спиране на течението на давността, което се наблюдава при предявяването на иск, тъй като съдебното производство не представлява „съдебен процес относно вземането” по смисъла на чл. 117 б. „ж” от ЗЗД. Заповедното производство, при действащата уредба, е наистина съдебно производство, но то представлява само подготвителна фаза на изпълнителното производство. Следователно при подаване на заявление за издаване на Заповед за изпълнение се наблюдава само ефектът от прекъсването на давността, което означава, че от този момент по отношение на вземането започва да тече нов давностен срок. В случай на уважено искане за издаване на Заповед за изпълнение и при направено възражение от страна на длъжника, ако кредиторът предяви иска си по чл. 422 от ГПК при предвидените в закона условия, вече по изричното разпореждане на процесуалния закон за дата на предявяване на иска се счита датата на предявяване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение. Следователно, по силата на посочената процесуална разпоредба от тази дата ще се проявят двата материално-правни ефекта, които по принцип са свързани с предявяването на иска. Така в конкретния случай предявеният иск по реда на чл. 422 от ГПК следва да се счита за предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение, а именно от 04.12.2013 г., което предхожда  изтичането на давността по чл.531 от ТЗ. Поради това възражението във въззивната жалба, че е изтекла погасителната давност е неоснователно.

Неоснователно е и второто възражение относно наличието на каузалното правоотношение, което обуславя съществуването на абстрактната менителнична сделка. В тази насока районният съд е изложил подробни мотиви за наличието на отношения свързани с договор за лизинг между ищеца и ответника „Строителство и механизация”, поради което настоящата инстанция не следва да ги преповтаря.

Неоснователно е и възражението за това, че са заплатени сумите по лизинговия договор. Отношенията между страните се уреждат съгласно Договора за финансов лизинг и връщането на лизинговата вещ е резултат от прекратяването на действието на договора поради неизпълнение от страна на получателя, а обезпечителния характер на записа на заповед е реализиран, тъй като е предявен за заплащане не в пълния му размер, а до размера на наличното при прекратяване на договора изискуемо вземане. Лизинговата вещ по принцип е собственост на лизингодателя и връщането й не е свързано с неизпълнението на останалите задължения по договора.

Последното възражение е лично и свързано с поръчителството на въззивника по записа на заповед.

Авалът е самостоятелно задължение, което възниква единствено по силата на едностранно волеизявление на авалиста, независимо от задължението, което обезпечава. В тази връзка авалистът не може да противопостави на приносителя на ефекта възражения, които хоноратът би могъл да направи поради самостоятелния неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител. Авалът е едностранна абстрактна сделка, по силата на която едно лице /авалист/ поема задължение да изпълни менителнично задължение на друго лице /хонорат/. За разлика от договора за поръчителство авалът се различава от него по начина на учредяване. Той се поражда от едностранното волеизявление на авалиста, което задължително трябва да е обективирано върху менителничния ефект или върху прикрепен към него лист /алонж/. Ето защо при авала един и същ документ материализира волеизявленията, които пораждат обезпеченото /главното/ задължение по менителничния ефект и задължението на авалиста, което го обезпечава. Това изискване за формата на авала е с оглед неговата действителност и инкорпорирането му в документа, с който се поражда менителничното задължение не му придава характера на едно и също задължение, съответно на една и съща сделка. За разлика от договора за поръчителство по чл. 147 ЗЗД, менителничното поръчителство по чл. 483 ТЗ /авал/ има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо задължението на издателя на менителницата/записа на заповед, за чието обезпечаване е поето.

Основен принцип в менителничното право, установен в разпоредбата на чл. 461 ТЗ, е, че нищожността на една менителнична сделка не се отразява върху възникналите въз основа на нея други менителнични правоотношения, щом като от външна страна нищожната сделка отговаря на предвидените в закона изисквания относно нейната форма и съдържание. Проявление на този принцип е невъзможността на авалиста да се позове на недействителността на задължението на хонората. Поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат - както абсолютните възражения за недействителност на ефекта (с изключение на възражението относно формата), така и неговите лични (относителни) възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Това следва от изричната разпоредба на  чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително поради каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. От страна на авалиста са допустими всякакви възражения (в т. ч. и лични) във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по него. Когато обаче страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хонората, свързаните с него относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. / Решение № 17 от 21.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 213/2010 г., II т. о./

Така от изложеното е ясно, че в случая са неприложими възраженията по  чл. 147 ЗЗД, тъй като са налице различни правни фигури.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемата страна не  е претендирала разноски за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 79/10.05.2016г. по гр.д. № 497/2015г. на  РС – Нова Загора.

 

        

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: