Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 147

 

гр. Сливен, 26.09 .2016г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  двадесет и първи септември през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Н. Я.

ЧЛЕНОВЕ: М. С.

                                                                    Мл. с.   Н.К.  

 

при участието на прокурора ………и при секретаря С.В. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  340   по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 84/18.05.2016г. по гр.д. № 852/2015г. на Новозагорския районен съд, с което е признато за установено по отношение на И.И.С. ЕГН ********** с адрес *** и Н.Р.К. ЕГН ********** ***, че вземането на И.И.С. срещу Н.Р.К. за сумата от 13 000 лв. главница, сумата от 3964,73 лв. мораторна лихва за периода от 12.09.2012г. до 10.09.2015г. ведно със законната лихва върху главницата считано от 11.09.2015г. до изплащане на вземането съществува и е осъден ответника да заплати на ищеца направените по делото разноски в исковото и заповедното производства.

Подадена е въззивна жалба от ответника чрез процесуалния ме представител, в която се сочи, че решението е неправилно и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените превила, както и е необосновано. Излагат се съображения, че по делото не е установено предаването на сумата в размер на 13 000 лв. В тази насока са развити подробни аргументи и се анализират събраните по делото доказателства. Така се сочи, че в случая е постигнато съгласие единствено за сключване на договора, но липсват доказателства за реално получаване на парите. На второ място се сочи, че само по себе си учредяване на договорна ипотека в обезпечение на заемното задължение не доказва предаването на парите в собственост на заемополучателя, както и съществуването на договор за заем. Решението е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като съдът е отхвърлил направеното искане ищецът да отговори по реда на чл. 176 от ГПК дали е подавал декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ за съответните данъчни години. Установено е, че ищецът не е декларирал по установения ред, че е налице даден от него заем, който не е погасен. На последно място се сочи, че решението е неправилно и в частта за разноските, като се излагат съображения за това. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново. Направено е доказателствено искане на основание чл. 266 ал. 3 от ГПК във въззивното производство по реда на чл. 176 от ГПК ищецът да отговори на въпроса дали е подал данъчна декларация за доходите си за физическо лице за съответните данъчни години от 2010 г. до 2015 г. и дали е декларирал процесния заем.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба в който се твърди, че тя е неоснователна. Излагат се подробни контрааргументи на аргументите, развити във въззивната жалба. Сочи се, че безспорно е доказано наличието на договор за заем, при който заемодателят е предоставил в собственост на заемателя посочената в договора сума, а последният се е задължил да върне даденото. Реалното, фактическото предаване на сумата е доказано чрез начинът на формулиране в съдържанието на процесния договор като изразите ”дава” и „задължен да върне даденото” се конвертират в разписка за изпълнение по смисъла на чл. 77 ал.1 от ЗЗД. На второ място декларирането на обстоятелството по чл. 50 от ДОПК е факт, който няма пряко отношение към доказването на основания въпрос по делото. На последно място не е направено своевременно възражение по присъденото адвокатско възнаграждение, както в заповедното производство, така и в исковото. Поради това се иска да бъде потвърдено решението.

По направеното със въззивната жалба доказателствено искане съдът се е произнесъл в съдебно заседание, като го е отхвърлил.

В с.з. за въззивника се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

В с.з. въззиваемият се явява лично и с представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи обаче не кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд не ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до незаконосъобразни правни изводи, наложили неправилното  уважаване на иска.

   Произходът на паричното задължение на ответника ищецът свързва със сключен договор за заем и това е правното основание на осъдителната му претенция. Същото следва и от наведените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, и в тези рамки се вмества защитата, която му се дължи от съда.

         За да се уважи иска за реално изпълнение на задължението на заемателя по договор за заем за потребление на парична сума, следва да се установи безспорно наличието на сключен валиден договор, обективиращо се в предаване от страна на заемодателя на уговорената сума и неизпълнението на основното насрещно задължение на заемателя – да я върне в уговорения срок. Като се има предвид естеството на предмета на договора за заем за потребление – парична сума, то в действителност не може да се говори за пълно неизпълнение, а само за забава на изпълнението, но този въпрос е второстепенен спрямо главния правнорелевантен факт – сключването на договора.

         Този вид договор по правната си характеристика е едностранен, неформален, безвъзмезден и реален. Действително, по него задължения възникват само за заемателя и за валидността му не е необходима писмена форма, но от същността му на реален договор имплементарно следва, че той се счита сключен в момента на фактическото предаване в собственост на заемателя на паричната сума. Тоест единствено доказването на този положителен факт от страна на заемодателя-ищец може непререкаемо да  потвърди съществуването в правния мир на такъв договор – доказването на юридическия факт на сключването му се състои в доказването на предаването на сумата.

         Такива еднозначни, преки и категорични доказателства ищецът не  е посочил и представил по делото. Сключения на 12.11. 2009г. договор за заем между страните, който е с нотариална заверка на подписите и представеният нотариален акт от 12.11.2009г. за договорна ипотека, уговорена между страните в договора, не съдържат нито категорично изявление за предаване на сумата, нито пък изявление на заемателя, инкопорирано в документите, от което може за се направи извод, че е получил сумата.         Практиката на ВКС е последователна в схващането, че е необходимо наличието на изрично изявление или на разписка.

          Договорът за заем се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Безспорно, следва да е налице съгласие - съвпадане на насрещните волеизявления на страните, но това не е достатъчно - фактическият състав се завършва след като вещта бъде предадена /при заем за потребление се предава паричната сума/. Само по себе си учредяването на договорна ипотека в обезпечение на заемно задължение, не доказва предаването на парите в собственост на заемополучателя, съответно съществуването на договор за заем. Ипотеката може валидно да обезпечи и едно бъдещо задължение по договор за кредит. Единственото условие е тъждество на описаното в ипотеката обезпечено вземане с действително възникналото и няма условие изрично в ипотекарния договор да е отразено, че обезпечава бъдещо вземане. Разписката се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнението на задължението съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД. Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по  чл. 240, ал. 1 ЗЗД разписката служи като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. Обещанието за връщане на сума, ако не съдържа в себе си признание, че тя е получена от задълженото лице, не може да се цени и като особен документ за вземането по смисъла на чл. 77, ал. 2 ЗЗД. Тежестта да докаже съществуването на договора за заем е за страната, която търси изпълнение по него. / Решение № 174 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5002/2008 г., IV г. о., ГК/.

В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. При липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания./ Решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о., ГК/. Такова е и разрешението дадено в решение № 253 от 17.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2902/2014 г., III г. о., ГК.

Така след като ищецът не е доказал, че е дал заемните средства, а заемателят ги е получил, то предявеният установителен иск за съществуването на това вземане не е доказан и се явява неоснователен, поради което е следвало да бъде отхвърлен. Като е постановил противното, районният съд е постановил незаконосъобразен акт, който следва да бъде отменен и вместо него следва да се постанови нов, с който претенцията да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.

 

Въззивната страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъдени както за първата така и за тази инстанция.  За производството пред районния съд те са в размер на 1800 лева,  а за тази инстанция са в размер на сумата от 1340 лева, от които 340 лева, представляващи държавна такса и 1000лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ решение №84/18.05.2016г. по гр.д. № 852/2015г. на Новозагорския районен съд изцяло като вместо това постановява:

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от И.И.С. ЕГН ********** с адрес *** против Н.Р.К. ЕГН ********** ***, иск за признаване за установено, че вземането на И.И.С. срещу Н.Р.К. за сумата от 13 000 лв. главница, сумата от 3964,73 лв. мораторна лихва за периода от 12.09.2012г. до 10.09.2015г. ведно със законната лихва върху главницата считано от 11.09.2015г. до изплащане на вземането съществува като неоснователен и недоказан.

 

 

ОСЪЖДА И.И.С. ЕГН ********** с адрес *** да заплати на  Н.Р.К. ЕГН ********** ***, сумата от 2800 /две хиляди и осемстотин/ лева представляваща разноски за  заплатено адвокатско възнаграждение за двете инстанции, както и сумата от 340 /триста и четиридесет/ лева, представляващи държавна такса.

 

        

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: