Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 28.09.2016 г.

                                              

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и осми септември през двехиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                        мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 344 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 410/25.05.2016г. по гр.д. № 5365/15г. на СлРС, с което е осъдена Община Сливен да заплати на ЗАД „Бул Инс“, гр. София, сумата 848, 72 лв., представляваща изплатено от застрахователя застрахователно обезщетение по застраховка „Автокаско“ за имуществени вреди, причинени на лек автомобил „Шкода Фабия“ с ДК№ СН 6768 КК, собственост на М. Д. М. и управлявано от Д.Д.М., вследствие на настъпило ПТП  на 11.08.2011г. при попадане в необезопасена дупка в гр. Сливен, ул. „Хаджи Димитър“ по щета № 110134000139, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба на 20.08.14г. до окончателното изплащане, претенцията е отхвърлена като неоснователна над този до пълния предявен размер от 863, 72 лв., отхвърлен е и акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва в размер на 218, 85 лв. за периода от 27.02.2012г. до 20.08.2014г. и са присъдени на всяка страна съразмерно разноските по делото.

С въззивната си жалба ответникът в първоинстанционното производство атакува решението само в уважителната, осъдителна част, както и по отношение на разноските, като заявява, че в нея то е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че не е доказано по несъмнен начин наличието на валидно застрахователно правоотношение, като изводът на съда, че е налице потвърждаване на извършени правни действия от лице без представителна власт е неправилен. Заявява, че е оспорил сметка за вноска и уведомление за щета, като твърдението му за липса на дата на първия документ представлявало оспорване истинността му, а съдът не е открил производство по оспорването му. Вторият документ не изхождал от посочения автор, макар да носи подписа му, тъй като изявленията били от първо лице – от страна на водача, докато собственикът не е присъствал на произшествието. Твърди още, че не е установен механизмът на ПТП, а ищецът не е доказал успешно, че дупката на платното е била наводнена, като в такъв случай, тя е била видима и фактът, че водачът е попаднал в нея означава, че е шофирал с несъобразена скорост и е налице съпричиняване. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени в осъдителната част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло иска. Претендира разноските за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон, явяват се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК и процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, които поддържат въззивната жалба и молят съда да я уважи. Претендират разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението, в обжалваната част, е  и правилно, поради което следва да бъде потвърдено в нея.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, от гледна точка на хронологията на събитията, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въвежда тази част от мотивите по подразбиране. Въззивният състав споделя също и решаващите правни изводи на РС.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахованото от него увредено лице срещу прекия причинител на вредите възниква по силата на законовата норма на чл. 213 ал. 1 от КЗ, обуславя се от деликтното правоотношение мужду последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за имуществено застраховане.

Ключовият правопрепятстващ аргумент на въззивника се състои в отричане съществуването на валидно застрахователно правоотношение, тъй като застрахователната полица, в която като застрахован е посочен собственикът на автомобила – М. М., не носи нейния подпис, а този на сина й. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил автентичността на този документ, оспорил е и представената сметка за вноска № 1134206201, тъй като на нея липсва достоварена дата и не е доказателство за извършено плащане, тъй като не отразява такова, поради което е поискал да не се приобщава към делото.

Първостепенният съд е разгледал тези възражения и подробно се е обосновал в мотивите си защо приема, че е налице действително застрахователно правоотношение. Релевираните с въззивната жалба оплаквания против тези изводи са неоснователни.

Решаващият съд е приел, че застрахователната полица, която е източникът на застрахователното правоотношение, по силата на което за застрахователя възниква /при уговорените условия/ задължението да изплати застрахователното обезщетение на застрахованото лице, не е подписана от последното, макар то да е посочено като титулярна страна. Обсъждайки други писмени документи в релацията им с това правоотношение, съдът е стигнал до правилния извод, че те в своята цялост установяват наличие на  валиден застрахователен договор, годен да породи правни последици. От една страна в ОУ, представляващи неразделна част от договора, застрахователят е приел, че „договорът за застраховка на чуждо МПС е действителен, ако е налице одобрение от собственика на застрахованото МПС“, като специална форма на това одобрение не е предвидена. По аргумент от по-силното основание може да се приеме, че при аналогични обстоятелства – наличие на одобрение – действителен би бил и договор сключен за собственика от лице без представителна власт. Освен това такава възможност е нормативно закрепена в текса чл. 42 ал. 2 от ЗЗД, приложим в случая поради липса на изрична уредба в специалния закон. Този текст постановява, че лицето, от името на което е сключен договорът без представителна власт може да го потвърди в същата форма, която е предвидена за упълномощаването за това действие. В случая това е обикновена писмена форма и съдът следва да провери за наличието или липсата на такова потвърждаване. За него не е предвидено конкретно формално съдържание, поради което волята на лицето може да е обективирана в различни писмени документи и се извлича по тълкувателен път.

Така в случая са представени два документа, носещи подписа на посоченото в застрахователната полица лице, собственик на застрахованото МПС – сметка за вноска № 1134206201/0201208 за начислена застрахователна премия в размер на 132, 60 лв., издадена от застрахователя и получена от собственика М. М. и уведомление за щета на МПС.

Въззивникът оспорва последното, като заявява, че макар то да е подписано от собственика на увредения автомобил, изявлението не е нейно, тъй като е изложено в първо лице, видно е, че авторът е водачът на автомобила - синът на собственицата, а последната не е била в него при настъпването на ПТП.

Ако по тази причина този документ не служи на целта на изследването на въпроса за наличие на потвърждаване на сключения договор, то същата се постига чрез анализа на другия, описан по-горе документ – сметка за вноска. Въззивникът се домогва да изключи и него от доказателствената маса, но доводите му са странични на посочената цел. Направеното с отговора оспорване касае единствено липсата на достоверна дата, но не и автентичността на подписа на лицето, посочено като негов автор. Освен това въззивникът е насочил възраженията си към доказателствената сила на документа относно извършване на плащането – като правилно твърди, че той не отразява такова и не като такова съдът го цени.

Няма пречка този документ да бъде разгледан именно в светлината на съдържащата се в него „воля“ на лицето, което я е подписало – полагането на подписа от страна на собственика на застрахования автомобил /който, както бе посочено, не е оспорван/, върху документ, издаден от застраховател, в който е посочен номера на застрахователната полица и съдържа искане за плащане на застрахователна премия – може да се счете за мълчаливо съгласие, респективно – за потвърждаване на сключването на застрахователния договор от нейния син без писмено пълномощно.

Поради това въззивният съд също приема за доказано, че е възникнало валидно застрахователно правоотношение между ищеца, като застраховател, и обезщетения собственик на МПС – „Шкода Фабия“ с ДК№ СН 6768 КК, с участието на който е настъпило ПТП, с предмет застраховка “Автокаско”, действаща за периода 22.03.2011г. – 21.03.2012г. Всички вноски по застрахователната премия  са платени изцяло и в срок, поради което страните са обвързани с правата и задълженията по него.

Вярно е, че цитираната  „сметка за вноска“ не доказва извършено плащане, но относно редовното плащане на застрахователните премии по процесния застрахователен договор е налице съдебно счетоводна експертиза, чието заключение съдът няма основания да дискредитира. Следва да се отбележи и че кой фактически е извършвал плащанията е без значение по отношение на надлежното погасяване на задължението спрямо застрахователя, тъй като това парично задължение не е intuito personae.

В обобщение – виждането на въззивника, че сумата, предмет на регресния иск е платена при липса на основание, което го освобождава от връщането й, не бе доказано. Установи се, че плащането на обезщетението от страна на застрахователя е било на валидно основание, което е един от елементите на фактическия състав, при осъществяването на който делинквентът дължи да му върне платеното. Правото на регрес е активирано от застрахователя с този акт, чрез който е встъпил в правата на застрахования срещу прекия причинител, когото е поканил писмено да възстанови платеното.

Настоящият състав счита, че също по несъмнен начин е доказано наличието и на останалите предпоставки, визирани в правната норма на чл. 213 ал. 1 от КЗ /отм./ за ангажиране отговорността на ответника в качеството му на пряк причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховка “Автокаско”, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увреденото и застраховано от него лице до размер от 848, 72 лв.

На следващо място въззивникът се домогва да докаже липсата на деликт, като стоящ в основата на правото на обратния иск юридически факт, оспорвайки механизма на ПТП, причинната връзка на уврежданията с противоправното поведение на ответника, твърди наличие на съпричиняване от страна на водача и недоказаност размера на вредата.

РС е събрал непосредствено доказателства, установяващи механизма на настъпване на ПТП, който обосновава виновното противоправно поведение на ответника. Установена е причинната връзка на вредите с ненадлежните и противоправни негови действия, презумпцията за вина също не е оборена, съдът е изследвал въпроса за съпричиняване на вредата и е достигнал до извода за липса на такива действия на водача на автомобила, които да са допринесли за настъпването или увеличаването на размера на вредата.

Въззивният съд счита оплакванията в тази насока, инвокирани с жалбата, за неоснователни. Причината за настъпването на уврежданията по автомобила е еднозначно идентифицирана като попадане в необозначена и необезопасена дупка в пътното платно и по начало за отговорността на ответника в този случай /тъй като негово задължение като собственик е да поддържа в изрядно състояние пътната инфраструктура/ е без значение дали е била наводнена или не. Твърденията за движение на водача с несъобразена скорост са голословни и не се подкрепят от никакви убедителни доказателствени средства, докато обратно – фактът, че произшествието е станало в тъмната част на деня, при изкуствено осветление и дъждовно време, е неопровержимо доказан чрез свидетелските показания на водача, които не са оборени с други, с по-голяма или равна доказателствена стойност доказателствени средства.

Тезата, застъпвана от въззивника, че макар да е валял дъжд, е възможно дупката да не е била наводнена, следователно е била забележима,  следователно водачът е бил длъжен да я избегне, следователно е допринесъл за настъпването на вредата – не издържа критика, тъй като е изградена върху несъстоятелно предположение.

Доказан е и размерът на претърпените вреди, както и че заплатеното от застрахователя обезщетение е съобразено с договора за застраховка и с разпоредбите на КЗ. Поради това се задейства механизмът за връщане на сумата от страна на ответника, като относно уважаването на главния иск до размер на 848, 72 лв. въззивният съд споделя аргументите на първоинстанционния. Дължи се и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдената сума от подаването на исковата молба до окончателното изплащане.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава, а решението следва да се потвърди в обжалваната осъдителна част. В този смисъл разпределението на разноските по делото също е правилно и не следва да се изменя.

Решението в отхвърлителните части, касаещи част от главната и цялата акцесорна претенция, не е обжалвано от ищеца и е влязло всила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите, както са направени, въззиваемият не е направил и не е претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                             

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 410/25.05.2016г. по гр.д. № 5365/15г. на СлРС В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         

 

 

ЧЛЕНОВЕ: