Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 21.09.2016 г.

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и първи септември през двехиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                        мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря С.В., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 358  по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 519/30.06.2016г. по гр.д. № 1222/16г. на СлРС.

С него е прекратен граждански брак като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на съпруга, ползването на семейното жилище е предоставено на съпругата, постановено е тя да продължи да носи брачното си фамилно име и са присъдени съответните такси и разноски по делото.

Това решение е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство в частите относно вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака и ползването на семейното жилище, както и по отношение на разноските.

Въззивникът твърди в жалбата си, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно в тези части. Заявява, че съдът неправилно е приел, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има единствено той, като е счел, че е доказана твърдяната от ищцата негова извънбрачна връзка. Твърди, че са кредитирани само показанията на свидетелите, ангажирани от ищцата, а не са ценени адекватно депозираните от неговия свидетел показания. Въззивникът твърди още, че не е доказано и да е имало физическо и психическо насилие над ищцага, установено било, че той не се е дезинтересирал от семейството, но ищцата предпочитала да ходи и да помага на сина си в чужбина, като е оставяла съпруга си сам и това представлява брачна вина. Също така заявява, че тя не е направила опит за запазване на брака и подобряване на взаимоотношенията си с него, въпреки съмненията за извънбрачна връзка, поради което съдът е следвало да приеме, че вина за разстройството на брака имат двамата съпрузи. По отношение ползването на семейното жилище въззивникът намира решението също за неправилно. Твърденията за допълнителни негови доходи извън пенсията са неоснователни, тъй като случаите били епизодични и се отнасяли за минал период. Фактът, че имал наследствена идеална част от имот в с. Жеравна не променя наличието на жилищна нужда за него, а ищцата има двама сина, на които може да разчита и при които може да живее. Също не е доказано по категоричен начин, че отношенията между страните са нетърпими.

Поради изложеното въззивникът моли настоящата инстанция да постанови решение, с което отмени атакуваното в посочените части и вместо това постанови ново, с което признае, че вина за разстройството на брака имат двамата съпрузи, предостави на двамата ползването на семейното жилище и разноските в първоинстанционното производство бъдат оставени в тежест на всеки от тях. Претендира разноски за тази инстанция.

Във въззивната жалба няма  направени доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че всички изложени оплаквания са неоснователни, като се аргументира по всяко от тях. Обосновава изключителната вина на въззивника за непоправимото и дълбоко разстройство на брака. Развива доводи във връзка с притежаването на доходи и част от недвижим имот от страна на въззивника, които му позволяват да живее извън семейното жилище. Заявява и, че първоинстанционното решение е правилно, обосновано и законосъобразно, постановено при липса на процесуални нарушения, и в съответствие с материалноправните норми. Моли същото да бъде потвърдено в обжалваните части, а жалбата – оставена без уважение. Претендира разноски за тази инстанция.

Прави доказателствени искания за събиране на писмени и гласни доказателствени средства, като в о.с.з. съдът е десезиран с  тези доказателствени искания, преди да се е произнесъл по тяхната допустимост и основателност, чрез оттеглянето им от въззиваемата страна.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Признава осъществяването на твърдения в отговора от въззиваемата факт – изготвяне спрямо него на предупредителен протокол по ЗМВР на 13.06.16г. във връзка с настъпил конфликт между страните.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа отговора на  въззивната жалба и моли съда да отхвърли последната и потвърди решението в обжалваната част, като правилно, законосъобразно и обосновано. Оттегля направените с отговора доказателствени искания преди произнасянето на съда по тяхната основателност.

Този съдебен състав намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 262 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателствени средства, намира, че обжалваното решение е и правилно и следва да се потвърди в атакуваните части.

По отношение на въпроса за вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака, въззивният съд намира въззивната жалба за неоснователна.

Вината в брачния процес е понятие, чието съдържание се различава значително от приетото в правната доктрина значение на термина „вина”. Без да има твърда дефиниция, то тангира повече с устойчивите житейски, социални и морално-етични възгледи, наложили се трайно в обществените отношения. Най-общо, за да се определят едни брачни отношения като “добри”, следва да се изхожда от обективния резултат при субективното проявление на отношението на всеки съпруг – когато всеки от двамата “одобрява” поведението на другия и го намира за съответстващо на собствената му представа за семейна хармония.

По тези причини, за да се избегне елемента на субективизъм в процеса, константната съдебна практика е да се извършва преценка само на фактическото поведение, обективирано в конкретни действия на всеки от съпрузите. Значението на тези действия, като брачни нарушения пък, се отчита само от гледна точка на ефекта им върху взаимоотношенията съпруг-съпруга. Съответно вината по смисъла на СК, се възлага на този от съпрузите, чието поведение във всеки отделен случай е предизвикало дестабилизация или пълно разрушаване на тези отношения чрез въздействието му върху очакванията, възприятията и състоянието на другия, надминаващо способността му да го толерира  /като степента на обществена приемливост на това поведение не е решаваща/.

В този смисъл РС, въз основа на фактите, които е установил извън всякакво съмнение, е извел заключение, което този състав споделя.

Всички прояви на индивидуалния характер и личност на съпрузите са специфични за всеки отделен случай и те не могат да се приведат под общ знаменател. Това, което съдът обсъжда и преценява, е само дали и доколко те нарушават хармонията в семейството и влияят негативно на отношенията вътре в него.

В настоящия случай отделните действия и цялостното поведение на съпруга-въззивник, показват неговата трайна и неотвратима дивергенция от семейството. За продължителен период от време, предхождащ подаването на исковата молба, той е поставял своите желания и потребности на първо място.

Създадената и трайно поддържана от него извънбрачна връзка, дезинтересирането към дома, отчуждаването от съпругата, пренебрегването на достойнството й, предизвикването на болезнено емоционално състояние, дисбалансиране на душевното й равновесие и проявите на враждебност, тъй като са причинили, както от субективна, така и от обективна гледна точка, дестабилизация и разстройство на брака, представляват брачни нарушения в гореопосочения смисъл. Вината за това носи ответникът, в чиито постъпки е генезисът на описаното положение.

Неоснователни са оплакванията на въззивника, че съдът е приел наличието на негова извънбрачна връзка без тя да е доказана, като необективно е ценил събраните гласни доказателства. Това твърдение, посочено още в исковата молба, не е оспорено нито с отговора, нито в първото с.з., нито по-късно пред РС. Освен това гласните доказателствени средства в негова подкрепа са по-убедителни, тъй като са депозирани от свидетели, намиращи се в близки отношения както с ищцата, така и с ответника, възпроизвеждат и лично и непосредствено възприети факти, и чути изявления на ответника, датиращи от значително предхождащи процеса моменти. Обратното – свидетелските показания на свидетеля, ангажиран от ответника, са неплътни и неконкретни, свидетелят няма достатъчно близки отношения с него, личните му възприятия са откъслечни и общи, а по отношение на правнозначимия факт свидетелят не го отрича, а няма знания.

От своя страна въззиваемата не е проявявала реципрочно държание, тя е демонстрирала толерантност и търпеливо отношение, и е запазила изрядно брачно и семейно поведение. Задълженията си към дома е изпълнявала добросъвестно. Реакциите й спрямо противобрачните  действия на въззивника не излизат извън границите на естественото. Това, на свой ред, показва липса на брачна вина.

Голословни и неубедителни са твърденията на въззивника, че въззиваемата също има принос за ДНРБ – конкретни твърдения относно конкретни действия или поведение, обективиращи такъв, липсват, а тезата, че тя не е направила опит за запазване на брака и подобряване на взаимоотношенията, е несподелима. От една страна твърдения за вина на съпругата изобщо не са били своевременно въвеждани в процеса от ответника – нито с отговора, нито по-нататък в хода на първоинстанционното производство. Това не може да бъде сторено с въззивната жалба. От друга страна горното съждение не може да се счете за проява на брачна вина – в действителност от доказаното й поведение е видно, че съпругата е проявявала търпение, отстъпчивост и грижа, но заздравяването на брачните връзки е двустранен процес и без съдействието на въззивника въззиваемата не може да възстанови добрите  съпружески отношения.

Неоснователно е и виждането на въззивника, че тя предпочитала да ходи в чужбина да помага на сина си, а това представлява брачна вина. Както бе посочено вече – такъв довод не е бил своевременно релевиран, а освен това доказаните посещения са малко и краткотрайни, проявата на естествена грижа на майка към дете и внуче не може да бъде противопоставена на отношенията между съпрузите и те да бъдат поставяни в положение на алтернативност.

В обобщение може да се направи извод, че поведението на ответника в рамките на съществуващ брак, е обективирало липсата на съответната ангажираност към него и съдът правилно е отчел това като вина за дълбокото, и вече – непоправимо, разстройство на брака, налагащо неговото прекратяване с развод. Съответно  – такова, вредящо на брака, семейството и дома, поведение, от страна на ищцата, не е установено, поради което тя няма вина за настъпването на дълбокото и непоправимо разстройство на брака.

Поради това в тази част атакуваното решение е правилно и следва да се потвърди.

По отношение на въпроса за ползването на семейното жилище, въззивният съд също намира въззивната жалба за неоснователна.

Семейното жилище е общинска собственост, състои се от две стаи, кухня и сервизно помещение.

Страните нямат ненавършили пълнолетие деца.

 При това положение въпросът с ползването му след прекратяването на брака следва да се разреши по реда на чл. 56 ал. 5 от СК.

Така следва да бъде отчетено обстоятелството, че вината за непоправимото разстройство на брака е на съпруга. Съпругата има доказано влошено здравословно състояние. Освен това липсва и общата предпоставка по чл. 56 ал. 1  пр. 2 от СК, тъй като отношенията между двамата са нетърпими, поради което съвместното ползване е невъзможно. Причина за това е грубото, обидно и ескалиращо агресивно поведение на въззивника, което е резултирало в състояние на тревожност, стрес и неспокойствие на въззиваемата и постоянен страх от физическо насилие. Съгласно утвърдената съдебна практика нетърпими са отношенията между съпрузите винаги, когато има прояви на физически или психически натиск от страна на някого от двамата съпрузи,  който може да се приема различни форми и да е с различна степен на интензивност, но наличието на каквото и да било рисково в този смисъл поведение е достатъчно основание да се счете, че съвместното съжителство е неуместно.

Така в случая се установиха недвусмислено факти, сочещи реална опасност от възникване на конфликтни ситуации, както и вече настъпили такива, при които ищцата е била поставена в положение на страх, безпокойство и напрежение. Това не позволява двамата да ползват заедно жилището, още повече, че то има само едно обслужващо и сервизно помещение и не могат да се обособят отделни и независими части за ползване от всекиго.

С оглед изложеното, съдът счита, че тези констатации са достатъчни за да се предостави ползването на семейното жилище на ищцата. Водещите обстоятелства, които са конкретно изброени от правната норма и степенувани по важност, обуславят този правен извод. „Другите обстоятелства“, посочени в разпоредбата на закона – в случая въпросите относно доходите, наличието на друга собственост и близки, при които да живеят – не следва да се разглеждат, тъй като определящите факти, на които законодателят е придал по-голяма тежест, имат превес пред тях.

Поради това и в тази част атакуваното решение е правилно.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено в обжалваните части.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени и присъди тези на въззиваемата в размер на 600 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                              

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                                       

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 519/30.06.2016г. по гр.д. № 1222/16г. на СлРС в ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.

 

ОСЪЖДА Т.Д.К. да заплати на К.П.К. направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 600 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                        

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: