Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 28.09.2016 г.

                                              

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и осми септември през двехиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 Н. Я.

ЧЛЕНОВЕ:                                                            М.С.                                                                                                                                           

                                                                        мл.с. Н.К.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 365 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 460/10.06.2016г. по гр.д. № 476/16г. на СлРС, с което е прието за установено, че И.К.И. не дължи на „Обединена Българска банка“ АД, гр. София сумите, за които срещу него е издаден ан 08.10.2010г. изпълнителен лист по ч.гр.д. № 5399/2010г. на СлРС и за събирането на които е образувано изпълнително дело № 986/2015г. на ЧСИ П. г. *** действие СлОС, поради погасяване на вземанията по давност и на ищеца са присъдени разноските по делото.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло цитираното решение. Въззивникът счита, че то е неправилно и незаконосъобразно, тъй като съдът необосновано е приел, че давността за погасяване на вземанията е започнала да тече от датата на издаване на изпълнителния лист – 08.10.10г., изтекла е на 08.10.15г., а последното изпълнително дело е образувано след тази дата – на 11.12.15г. Заявява, че този извод противоречи на т. 10 от ТР №2/15г., като развива подробни доводи в тази насока. В обобщение въззивникът твърди, че в случая погасителната давност за вземанията е започнала да тече от 30.01.12г. когато е поискал от ЧСИ налагане на запор върху вземания на длъжника и възбрана на недвижимите му имоти, поради което тя не е била  изтекла при образуване на новото изпълнително производство. Поради това отрицателният установителен иск е неоснователен и следва да се отхвърли. С оглед изложеното въззивникът иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли предявения срещу иск, претендира разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемият излага подробни контрааргументи срещу релевираните оплаквания, излага съображения, касаещи основателността на претенцията. РПодробно развива доводи относно правилността на решението и иска то да бъде потвърдено от въззивния съд. Претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се процесуален представител по закон, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли въззивния съд да я уважи, оспорва подадения отговор от насрещната страна. Няма нови искания, претендира разноски, представя списък по чл. 80 от ГПК, с който претендира само разноски за д.т. в размер на 286, 19 лв.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата и моли въззивния съд да не я уважава, поддържа изцяло подадения отговор и изложените в него доводи, иска въззивният съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Няма доказателствени искания, претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е  неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Изложените от въззивника оплаквания са основателни.

Предявеният отрицателен установителен иск има за предмет установяване недължимостта на парични задължения на ищеца към ответника, като основанието за недължимостта първият свързва с изтичане на погасителната давност за вземанията. Ответникът противопоставя твърдение, че такава не е изтекла.

Така на спорното поле е поставен въпросът дали вземанията, предмет на иска са погасени по давност, като основната точка на противопоставяне между страните е началният момент, от който давностният срок е поставен в течение.

И двамата спорещи черпят аргументацията си от т. 10  на т.р. №2 от 26.06.2015г. на ВКС по т.д.№2/13г., като вижданията им се разминават диаметрално.

Настоящият въззивен състав намира, че погасителната давност не е изтекла.

Хронологията на осъществяване на релевантните юридически факти, подлежащи на анализ, за да се стигне до горния извод, като по нея противоречие между страните няма, е следната:

На 21.09.2008г. е сключен договор за банков кредит между ответната банка като кредитодател и А. Г. като кредитополучател, като ищецът е бил поръчител, което му е придало съответно и качеството на солидарен длъжник.

На 08.10.2010г. по ч.гр.д. № 5399/10г. на СлРС са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на банката против двамата солидарни длъжници – кредитополучателя и поръчителя /ищец в това производство/.

На 30.01.2012г. въз основа на изпълнителния лист е било образувано изпълнително дело № 20128350400096 на ЧСИ рег.№ 835, като в молбата си от същата дата – 30.01.2012г. банката – взискател е поискал от СИ да наложи запор върху трудовото възнаграждение, банковите сметки и движими вещи, както и възбрана върху недвижими имоти на длъжниците.

Изпратени са им покани за доброволно изпълнение от 02.02.12г., СИ е започнал проучване на имущественото състояние и задълженията на длъжниците към държавата. Изпълнителни действия не са предприемани.

С постановление от 02.09.2015г. на ЧСИ изпълнителното производство е било прекратено на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК.

На 11.12.2015г. взискателят е поискал образуване на ново изпълнително производство въз основа на същия изпълнителен лист и такова е било образувано под №2015837040986  пред ЧСИ рег. № 837. Отново е поискано налагане на запор върху трудовото възнаграждение, като след изпращане на поканата за доброволно изпълнение, ЧСИ е изпратил и запорно съобщение до работодателя на ищеца.

В светлината на така очертаната фактология, се налага заключението, че погасителната давност за вземанията следва да изтече на 30.01.2017г., тоест – към момента на поискване налагането на запор и съответно – към момента на изпращане на запорното съобщение, те не са били погасени, а активни и изпълняеми.

В случая е налице образувано и прекратено изпълнително производство относно тези вземания, като изпълнителният титул е издаден въз основа на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение на парично задължение. Прекратяването е станало в хипотезата на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК – поради  непоискване от страна на взискателя на извършване на изпълнителни действия в продължение на две години. Еднозначно е възприето както в правната теория, така и в устойчивата вече съдебна практика, че за прекратяването на изпълнителното производство не е необходимо нарочно постановление на СИ, то настъпва ex lege в момента, когато са били налице условията за това – тоест в случая – това е станало на 30.01.2014г., 2 годи след датата, когато е направено първото и последно искане от страна на взискателя за извършване на конкретно посочени изпълнителни действия, а не на 02.09.15г., когато СИ е констатирал този факт.

Това е така, тъй като с ТР № 2/15г. на ОСГТК на ВКС е постановено, че не са изпълнителни действия образуването на изпълнителното дело от СИ, изпращането и връчването на поканата за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на книжа, документи и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък и т.н. – тоест по първото изпълнително дело ЧСИ не е извършвал изпълнителни действия от момента на образуването му, и към който такива са били поискани от взискателя, а само подготвителни такива и от този момент е започнал да тече и 2 годишният срок, приключващ с прекратяване на делото, ако не бъде прекъснат чрез действие по изпълнението.

Така, след издаването на изпълнителния лист на 08.10.2010г. е започнала да тече погасителна давност за вземанията, която, по силата на разпоредбата на чл. 117 ал. 2 от ЗЗД, приложима по аналогия, е петгодишна, и по принцип би изтекла на 08.10.2015г. В нейния ход безспорно е образувано изпълнително производство, което е било и прекратено без удовлетворяване на взискателя-кредитор.

Спорният момент е, дали течението на тази давност е било прекъснато или е останало несмущавано до приключването на срока.

По този въпрос следва да се съобрази постановеното в т.10 на ТР №2/15г. разрешение. Съгласно същото, в хипотезата на прекратено в условията на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК изпълнително производство, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.

Защитният довод на ищеца, възприет и от първостепенния съд е, че за първи път по издадения изпълнителен лист е направено искане за извършване на принудителни действия, които са предприети от ЧСИ, едва във второто изпълнително дело, образувано на 11.12.2015г. – след изтичане на погасителната давност.

Видно от молбата за образуване на първото изпълнително дело – от 30.01.2012г., взискателят е направил конкретни искания за осъществяване на конкретни изпълнителни действия от страна на ЧСИ - да наложи запор върху трудовото възнаграждение, банковите сметки и движими вещи, както и възбрана върху недвижими имоти на длъжниците, като е поискал и извършване проучване на имущественото им състояние.

Това „искане да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи“ – съгласно мотивите към т. 10 на цитираното по-горе ТР.

Действително, в разпоредбата на ЗЗД, уреждаща прекъсването на давността /която стартира и хода на новата давност/, конкретно в изпълнителното производство - чл. 116 б. в, е посочено, че тя се прекъсва „с предприемане на действия за принудително изпълнение“, но с тълкувателното решение, ползващо се със задължителна сила за съдилищата, е възприето изрично виждането, че „….нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие“.

Относно „предприемането“ е ясно, че се касае за действие, произхождащо от СИ /и ефектът му на прекъсване на давността е утвърден/, а „поискването“ е акт на взискателя, иницииращ предприемането на действието от страна на съдебния изпълнител. Това уточнение се е наложило с оглед разширяването и развитието на заповедното и изпълнителното производство и разнообразните процесуални възможности за страните, които изискват и по-гъвкаво боравене с материалноправния инструментариум.

След като „не-поискването“ на извършване на изпълнителни действия може да доведе като правна последица прекратяване на изпълнителното производство /чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК/, закономерно е да се придаде реципрочна функция на „поискването“ на извършване на изпълнителни действия – правната последица е прекъсване на давността – и двата резултата следва да настъпят по силата на закона. Това е и разбирането, което е развито в ТР №2/15г. и е сублимирало в изрична формулировка, включваща израза „поискано“.

Това по никакъв начин не създава дисбаланс в правата на взискателя и длъжника – първият трябва със своите действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, като внася съответните такси и разноски, както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Неосъществяването на тази активност е риск, който той понася, тъй като е застрашен от прекратяване на изпълнителното производство ако се забави повече от две години и чрез своето бездействие поддържа и бездействието на СИ.

Така, в обобщение -  поискването да бъде приложен определен изпълнителен способ едновременно прекъсва погасителната давност и стартира срока за перемпцията и именно заради защита интереса на кредитора, вторият е по-кратък, за да се даде възможност на взискателя да изправи поведението си, ако държи да осъществи принудително правата си.

Сведени към настоящия случай горните постановки водят до заключението, че последното валидно изпълнително действие е поискано от взискателя – въззивник  в първото изпълнително дело от 2012г. – на 30.01.2012г. Независимо, че то е и първо такова, след като СИ неоправдано е бездействал, а от своя страна взискателят не е поддържал висящността на изпълнителното производство, то е постигнато от перемпторния ефект с изтичането на двугодишния срок от тази дата. Както се посочи обаче по-горе, от същата дата е прекъсната давността за вземанията и към момента на новото поискване на извършване на изпълнително действие от страна на взискателя, както и на предприемането на такова от страна на СИ по второто образувано изпълнително дело, погасителната давност не е била изтекла.

Поради това отрицателните установителни искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Въззивната жалба се явява изцяло основателна и следва да бъде уважена.

Като е достигнал до противоположни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил незаконосъобразно и неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо това бъде постановено ново, с което исковете бъдат изцяло отхвърлени.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззиваемия, който следва да понесе своите, както са направени, и заплати на въззивника такива в размер на  286, 19 лв. за въззивната инстанция, както са претендирани по списъка по чл. 80 от ГПК.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                              Р     Е     Ш     И  :

                       

ОТМЕНЯ  изцяло първоинстанционно решение № 460/10.06.2016г. по гр.д. № 476/16г. на СлРС като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

ОТХВЪРЛЯ  предявения от И.К.И., ЕГН ********** *** против  „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, гр. СОФИЯ,  ЕИК 000694959, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., ул. „С. С.“ № * отрицателен установителен иск за признаване за установено между страните, че И.К.И.  не дължи на „Обединена Българска банка“ АД, гр. София сумите, за които на последното е издадена в производството по ч.гр.д. № 5399/10г. на СлРС заповед за изпълнение № 3706/08.10.10г. и изпълнителен лист от същата дата, поради погасяване на вземанията по давност, като  НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ОСЪЖДА И.К.И. да заплати на „Обединена Българска банка“ АД, гр. София направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 286, 19 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: