Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №134

 

гр. Сливен, 30.08.2016г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и девети август през две хиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  СНЕЖАНА БАКАЛОВА

ЧЛЕНОВЕ:  СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №366 по описа за 2016год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение №505/27.06.2016г. по гр.д. № 2148/2016г. на СлРС,  с което е отхвърлена като неоснователна молбата на Р.А.К. против З.К.В. за признаване за установено, че на 22.05.2016г. и на 24.05.2016г. спрямо молителката е осъществен акт на домашно насилие от З.В.. С решението е осъдена молителката да заплати държавна такса.

Жалбата е подадена от молителката в първоинстанционното производство Р.К., чрез пълномощника й адв.М. и с нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.

В жалбата си въззивницата твърди, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита, че районният съд неправилно е приел, че по отношение на нея не е осъществен акт на домашно насилие, а изложеното в молбата било опровергано от събраните по делото гласни доказателства. Счита, че съдът неправилно е кредитирал показанията на разпитаните четирима свидетели, като показанията на двама от свидетелите, водени от ответницата, са неотносими към въпроса осъществено ли е домашно насилие. Прави подробен анализ на показанията на разпитаните пред съда свидетели. По делото нямало събрани свидетелски показания на лица, които пряко са възприели инцидента. Счита, че въз основа на събраните гласни доказателства не може да се направи извода за липса на осъществен акт на домашно насилие, какъвто е направил районният съд. Поради това намира, че районният съд е следвало да направи изводите си въз основа на представената от нея декларация, която има самостоятелна доказателствена сила и подкрепя нейните твърдения за осъществено домашно насилие при липса на свидетели очевидци. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови ново, с което да приеме, че е налице осъществен акт на домашно насилие, подробно описан в молбата й пред СлРС и да наложи исканите с молбата мерки за защита.

С въззивната жалба не са направени доказателствени искания. Няма претенции за присъждане на разноски.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна.

В с.з., въззивницата Р.К., редовно призована, се явява лично и с представитела по пълномощие адв.М., която поддържа подадената жалба по изложените в нея съображения и моли за уважаването й. Посочва, че производството по ЗЗДН не изисква категорични доказателства относно извършения акт на домашно насилие, тъй като законодателят изрично се е съобразил, че домашно насилие не винаги се извършва в присъствието на много свидетели и за това е необходимо и достатъчно да бъде подписана и декларация за извършен акт. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да предприеме мерки за закрила спрямо молителката.

Въззиваемата З.В., редовно призована, в съдебно заседание не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище на пълномощника й адв.О., който заявява, че оспорва въззивната жалба като неоснователна. Намира атакуваното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Излага съображения относно това, че молителката не е установила своите твърдения за осъществен акт на домашно насилие на двете посочени дати. В случая било налице противоречие между обстоятелствата, посочени в молбата и декларацията по чл.9 от ЗЗДН и събраните по делото писмени и гласни доказателства, като от свидетелските показания и другите писмени доказателства можело да се направи извод, обратен на твърдения от молителката, а именно, че не е осъществен акт на домашно насилие.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, обжалвано изцяло, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

От събраните пред районния съд писмени и гласни доказателства не се установи по безспорен начин по пътя на пълното и пряко доказване твърдените обстоятелства за осъществени на 22.05.2016г. и 24.05.2016г. актове на домашно насилие по отношение на молителката Р.К. от страна на нейната дъщеря З.В.. От свидетелските показания и другите събрани по делото доказателства не се установиха тези, подлежащи на доказване обстоятелства.

В тази насока следва да се отбележи, че е неоснователно възражението на въззивницата, че в производството по ЗЗДН декларацията по чл.9, ал.3 от същия е достатъчно доказателство за наличието на осъществено домашно насилие, описано в нея. Безспорно разпоредбата на чл.13, ал.3 от ЗЗДН дава възможност заповед за защита да се издаде само на база декларацията, но само и единствено в случай, че няма други доказателства. Това е така, за да се избегне евентуалната злоупотреба с права в производството. Именно, за да избегне това, законодателят е предвид доказване с всички допустими по ГПК доказателствени средства, като е налице и отделно изброяване на допустими такива за улеснение на молителите. В случая и двете страни по спора са ангажирали други доказателства – както гласни, така и писмени доказателства. Поради това е недопустимо заповед за защита да се издаде само на база декларацията.

От събраните по делото доказателства обаче не се установиха по безспорен начин твърдените два акта на домашно насилие спрямо молителката, описани в молбата за защита и в представената декларация, осъществени на 22 и 24 май 2016г. Съдът споделя напълно изводите на районния съд относно кредитирането на показанията на разпитаните свидетели, като ги прецени заедно и поотделно. Дори и показанията на свид.Г. – дъщеря на молителката, не установяват по никакъв начин твърдяното насилие – удряне на шамар, блъскане в гърдите и наричане с израза „курва“, осъществено на 22 май 2016г. На първо място следва да се отбележи, че свидетелката Г. не е била свидетел на инцидента, дори не е била в имота или някъде наблизо – била е на работа през това време и това, което разказва пред съда, й било съобщено единствено и само от страна на молителката, т.е. собствени впечатления няма, нито такива от незаинтересовани свидетели на инцидента. Освен това тя не е категорична за точната дата на случилото се – 22 май или 24 май 2016г., но от описанието му по разказаното й от молителката и съпоставено с твърденията на молителката и показанията на останалите свидетели може да се направи извод, че показанията й се отнасят само за първия инцидент – този на 22 май. Показанията на свид.Г. се отнасят само до заявени й от молителката болки в гърдите, което е субективно усещане, като сини петна не е видяла /говори за бледи петна/. По отношение на синините по краката, които е видяла, следва да се посочи, че такова оплакване от молителката в молбата и описано в декларацията няма – посочва удряне на шамар и блъскане в гърдите, но не и в краката.

Извън показанията на свид.Г., неприсъствала на инцидента, други доказателства относно твърдяното насилие, няма ангажирани. Напротив, от показанията на свид.С. В. – непосредствено присъствал на инцидента на 22 май 2016г. и свид.С. В. – намиращ се по това време в двора чуващ виковете в стаята се установява точно обратното – предизвикване на разправия относно прибиране на вещите на ответницата от нейната стая в дома на майка й от страна именно на молителката, обиди от страна на молителката спрямо дъщеря й – ответницата и стискане за блузата и заплюване отново от страна на молителката. Съдът кредитира показанията на двамата свидетели, като съобрази заинтересоваността им /син и съпруг на ответницата/, но прецени, че същите са свидетели на инцидента на 22 май, като първият е непосредствен свидетел, показанията им са взаимно допълващи се и безпротиворечиви и се подкрепят и от показанията на незаинтересования свид. Г., свидетел на подобен инцидент предния ден и свидетелстващ за изострени отношения между двете поради предизвикващото поведение на молителката.

Именно, с оглед събраните гласни доказателства, установяващи обстоятелства, различни от твърдените и декларирани от молителката, правилно районният съд не е зачел декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН.

По отношение на твърдения акт за осъществено на 24 май 2016г. преди 10,00 часа насилие, не са събрани абсолютно никакви, установяващи го доказателства. Напротив, от събраните писмени такива се установява невъзможността ответницата да е била на посоченото от молителката място и посочения от нея час – от 07.04 часа до 13,12 часа на 24.05.2016г. З.В. е била на работа /извънреден труд/ във фирма „Е.Миролио“ ЕАД. Както бе посочено, свид.Г. не свидетелства и не описва инцидент, подобен на описания от молителката на 24 май. Поради наличието на други ангажирани доказателства относно инцидента на 24 май 2016г. – писмени такива, съдът не възприема становището на въззивницата, че декларацията по чл.9, ал. от ЗЗДН е достатъчно доказателство за издаване на заповед за защита и относно този инцидент.

С оглед изложеното съдът намира молбата за защита от домашно насилие, осъществено от З.В. спрямо майка й Р.К. за неоснователна.

Тъй като правните изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, то въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е осъдил молителката да заплати следващата се държавна такса. Таксата за въззивно обжалване е събрана предварително от районния съд.

Претенция за присъждане на разноски пред настоящата инстанция няма направена от никоя от страните, поради което съдът няма да се произнася в тази насока.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №505/27.06.2016г. постановено по гр.д.№2148/2016г. по описа на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението е окончателно.

                                       

         

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

                                                                                

 

                                                                               2.