Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 26.09.2016 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и първи септември през двехиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                мл.с.  НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря С.В., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 372 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и сл. и чл. 310 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против решение № 556/13.07.2016г. по гр.д. № 1822/2016г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от В.Т.И., срещу „Водоснабдяване и канализация – Сливен“ ООД, гр. Сливен искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, за признаване за незаконно уволнението, извършено със Заповед № 9 от 09.03.2016 г., издадена от управителя на „Водоснабдяване и канализация – Сливен“ ООД, гр. Сливен и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „ръководител направление АСД и пречистване“ и за заплащане на парично обезщетение в размер на 2 600 лв. за оставане без работа поради незаконното уволнеие и са присъдени на ответника разноски по делото.

Решението е обжалвано от ищцата в първоинстанционното производство, като първата въззивна жалба е подадена на 26.07.16г. чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК – адв. Я.. В нея се твърди, че атакуваното решение е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено в нарушение на процесуалните правила.

Въззивницата твърди, че съдът е приел за установени факти, които не са били надлежно доказани, не е анализирал събраните доказателства поотделно и в съвкупност и не й е дал възможност да се запознае с приложените по делото материали, които тя е изискала от насрещната страна. Заявява още, че съгласно договора за управление, сключен с новия управител, той се задължавал да управлява добросъвестно и в защита на интересите на доверителя дружеството, а уволнението на ищцата, която е доказан професионалист, не е нито проява на добросъвестност, нито защитава интересите на министъра. Освен това твърди, че в действителност уволнението не е на основание чл. 328 ал. 2 от КТ, а е по чл. 328 ал. 1 т.2 пр. 2 от КТ – съкращаване на щата, тъй като всички белези за това са налице – трудовите задължения на ищцата били предоставени на други лица и тя на практика била обезправена да върши каквото и да било, въпреки, че част от длъжността й фигурира в старото щатно разписание, действало до 14.04.16г. Функциите й били възложени на лица, чиято длъжностна характеристика липсва, били са назначени на длъжности, непосочени в разписанието, а на практика са изпълнявали нейните задължения. Развиват се подробни доводи в тази насока. Въззивницата твърди още, че съдът е приел, че не е оспорено щатното разписание, а в писмената си защита тя била изложила аргументи защо не следва да му се дава вяра. Така съдът без да е анализирал в съвкупност събраните доказателства, е стигнал до неправилни правни изводи. Освен всичко изложено, въззивницата се оплаква, че съдът е допуснал грубо процесуално нарушение, като не й е дал възможност да се запознае с приложените по делото доказателства, изискани от нея за представяне от ответника. Срокът за писмена защита бил тридневен, включвал събота и неделя, а в деловодството й казали, че материалите са обемни, за да бъдат копирани. Също така заявява, че съдът не е направил всичко възможно за установяване на истината по делото, неправилно е провел разпита на свидетелите, а протоколът от последното с.з. е непълен и неточен. В обобщение въззивницата твърди, че не е доказано по безспорен и категоричен начин законността на уволнението й, поради което иска от въззивния съд да отмени изцяло атакувания акт и вместо това постанови решение, с което уважи всичките й искове, както са предявени. Претендира разноски за двете инстанции.

В тази въззивна жалба няма направени нови доказателствени искания.

Втората въззивна жалба е заведена на 28.07.16г., подадена по пощата на 26.07.16г., чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК – адв. Т.. В нея също се твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно. В тази жалба въззивницата се оплаква, че не са били налице предпоставките за прилагане на основанието за уволнение по чл. 328 ал. 2 от КТ – не е доказано категорично, че длъжността й е била ръководна по смисъла на закона. Развиват се детайлно съображения относно липсата й на качеството „ръководен кадър“, като се анализират посочените в длъжностната характеристика трудови функции. Също така въззивицата заявява, че аргумент за това са и правомощията на управителя, съгласно чл. 13.1, 13.2 и 13.5 от договора за управление, където изчерпателно са изброени лицата и случаите, в които се замества управителя и тъй като ищцата не попада сред тях, това я дисквалифицира като лице на ръководна длъжност. В обобщение счита, че липсата на тази предпоставка на правната норма прави уволнението й материално незаконосъобразно, поради което исковете й са основателни и следва да се уважат. С оглед това иска решението на СлРС да бъде отменено като неправилно и вместо него въззивният съд постанови ново, с което уважи изцяло претенциите й. претендира разноски за двете инстанции.

 В тази въззивна жалба има направено доказателствено искане насрещната страна да представи доказателства във връзка с чл. 13.1, 13.2 и 13.5 от договора за управление, че за ищцата са били изготвени и приети условия да бъде заместник на управителя.

Към втората въззивна жалба е подадено и допълнение, с което са представени писмени доказателства и са направени нови искания за допускане събиране на писмени доказателствени средства.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор на двете въззивни жалби, с който ги оспорва изцяло като неоснователни. Развива подробни съображения по повод наведените оплаквания, детайлно се аргументира по всяко от тях, като заявява, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, постановено при вярна фактическа обстановка и правилно приложение на материалния закон, поради което моли то да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция. Оспорва доказателствените искания на насрещната страна и иска , евентуално, уважаване на искането му за назначаване на експертиза, отправено пред РС.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

Доказателственото искане, направено с втората въззивна жалба, е оставено без уважение от въззивния съд  като преклудирано, с мотивирано определение, държано в о.с.з., както и тези, направени с допълнението, което е подадено извън срока за обжалване. Евентуалното доказателствено искане на въззиваемия също не е уважено от съда като неотносимо.

В с.з. въззивницата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, намира първоинстанционното решение за неправилно и незаконосъобразно и моли съда да го отмени и уважи исковете му. Претендира разноски. Повторно поддържа доказателствените си искания, направени с въззивната жалба и допълнението към нея.

В с.з., за въззиваемия, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като изцяло неоснователна, поддържа отговора си с всички изложени в него съображения,  моли съда да потвърди изцяло атакувания акт като правилен и законосъобразен. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

Поради естеството на обжалването и идентичността на субекта, от чието име са подадени, двете жалби ще бъдат разгледани едновременно.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че решението е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този въззивен състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният съд споделя и правните изводи на районния съд

Изложените в двете въззивни жалби оплаквания са неоснователни.

Настоящият състав не намира да са допуснати твърдените от въззивницата с първата жалба процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд.

Той е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и отговора на другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна квалификация на исковете, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права.

Първоинстанционният съд е определил подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко искане, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези факти, от наличието на които позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за ангажиране на относими и необходими доказателства. Събрал е допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – представените писмени и гласни доказателствени средства, които е ценил поотделно и в тяхната съвкупност, като ги е кредитирал съобразно придадената им от закона доказателствена сила. Осигурил е на страните пълна и равна възможност за защита в производството.

Оплакването, свързано с недаване на възможност за запознаване с материалите по делото е неоснователно. Въпреки ниската фактическа и правна сложност на спора, съдът е дал подходящ - тридневен срок за представяне на писмена защита на ищцата, молбата й за предоставяне на копия от материали по делото е резолирана положително от докладчика в рамките на срока, /който изтича в края на първия работен ден след почивните дни/ и няма никакви данни за отказ за предоставянето им. Освен това писмена защита е подадена в указания срок от процесуалния представител на страната, в нея са обсъдени именно тези доказателствени средства и съдът я е взел предвид при постановяване на акта си. Що се отнася до твърдените неточности и непълноти в протокола от с.з., страната е разполагала с процесуална възможност по предвидения в ГПК ред да поиска поправката му, но не е сторила това.

Настоящият въззивен състав намира и че няма нарушения на материалноправните норми, приложими към настоящия случай.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове по чл. 344 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ – за признаване на уволнение за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за времето, през което служителят е останал без работа вследствие на незаконното уволнение.

Въззивният съд намира, че хронологията на фактите е правилно изяснена и по нея разногласие между страните няма.

Уволнението на ищцата е по чл. 328 ал. 2 от КТ, при което основанието за него е безвиновно и обективно – самото сключване на договор за управление на предприятието.  То не е свързано нито с личността на лицето, на което е възложено управлението, нито с качествата и способностите на уволняваното лице. В случая ответникът попада в кръга на работодатели, които са овластени да използват уволнителното основание по чл. 328 ал. 2 от КТ.

На съдебен контрол за законосъобразност при уволнение на това основание подлежи единствено наличието на фактическия състав на правната норма, обхващащ:  заемане на ръководна длъжност от служителя, сключване на договор за управление с новоизбрания управител на предприятието на работодателя и упражняване правото на уволнение от същия в рамките на 9 месеца след започване на изпълнението по договора за управление. Преценката за упражняване на основанието не подлежи на контрол, тъй като е предоставена на волята на работодателя.

По първата предпоставка, с чието наличие се свързва правото на уволнение на това основание – адресатът да е „служител от ръководството на предприятието“ – страните имат различно виждане.

Въпреки, че в исковата молба и в хода на първоинстанционното производство ищцата изобщо не е въвеждала като отбранителен довод твърдението, че длъжността й не е била ръководна – за първи път такова възражение се прави с втората й въззивна жалба – съдът за яснота ще изложи съображения по този въпрос.

Така въззивницата счита, че нейната длъжност не попада в дефиницията, дадена от пар. 1 т. 3 на ДР на КТ, тоест – само на това основание уволнението й е незаконосъобразно. Въззиваемият защитава противоположната теза.

Настоящият въззивен състав намира, че доводите на въззивницата не се подкрепят от данните в длъжностната характеристика за заеманата от нея длъжност.

Съгласно легалното определение на понятието "ръководство на предприятието", дадено в пар 1, т. З ДР на КТ, в ръководството на предприятието се включват освен ръководителят и неговите заместници, също и други лица, на които е възложено ръководството на трудовия процес. В устойчивата съдебна практика и в правната теория се приема, че „други лица“ по смисъла на изброяването са ръководителите на цехове, филиали, лаборатории, отдели и други обособени звена. Също така се приема, че характерът на длъжността като ръководна се определя от длъжностната характеристика, а не само от номинирането й като ръководна по Единния класификатор на длъжностите.

Въпросът дали дадена длъжност е включена в ръководството на предприятието не е правен, а фактически въпрос и се решава във всеки конкретен случай, като следва да се съобрази съдържанието на трудовата функция съгласно длъжностната характеристика, мястото на длъжността в йерархията на длъжности в предприятието и дали от изпълняваната работа пряко зависи дейността на предприятието.

Видно от приложената длъжностна характеристика на ищцата, заемала длъжността „Ръководител направление АСД и пречистване“, задълженията й включват да „подпомага управителя и го замества  в съответствие с предоставените му правомощия, да „взема еднолични решения в рамките на компетенциите му, да ръководи развитието и внедряването на нови технологии и форми на организация и управление“, да „осъществява взаимодействие между отделите“, да „ръководи разработването на документацията за оферти, договори и обществени поръчки“, да „осъществява контрол при организиране на мероприятия…., да разработва анализи, прогнози, концепции…., да организира взаимоотношения с партньорите…..“, да „разрешава спорове между ръководителите на отделните структурни звена“, да „организира и провежда съвещания…., изготвя доклади и справки….“, да „съставя структурата и щатното разписание на длъжностите“, да „осъществява контрол при организацията и взаимовръзката между отделните структурни звена“, да „организира дейностите по подбор на персонала,…. Ръководи подбора на кандидатите“, да „контролира дейността на деловодството и архива“, „контролира входящата и изходяща информация“, да „представлява дружеството в делови срещи с представители на други институции“.

Всичко това показва, че в правомощията й се включва това да организира и планира трудовия процес, да разпределя задачите между подчинените работници и служители, да отчита и контролира тяхното изпълнение – тоест изпълва изцяло понятието за ръководна длъжност. Освен това, съгласно органограмата на дружеството, инкорпорирана в т. ІІ на длъжностната характеристика, длъжността й е подчинена пряко само на управителя на дружеството, а в нейна субординация са всички ръководители на производствени райони, звена и отдели в този ресор на дружеството. Така описаният вертикален принцип също дава възможност да се приеме, че ищцата е имала ръководни функции.

В тази светлина е напълно безпочвен доводът, инвокиран с втората въззивна жалба, че няма събрани доказателства управителят да е възложил по реда на чл. 13.1 от договора за управление  или да е назначил ищцата за лице, заместващо управителя, следователно длъжността й не е „ръководна“. Както вече бе изяснено по-горе, ръководна е длъжност, която предполага извършване на определени действия с посочените характеристики в рамките на структурата на работодателя и няма тъждество между „заместник управител“ /лице, заместващо го при определени условия/ и „лице заемащо ръководна длъжност“ – първият има това качество, но не всяко такова лице следва да е „заместник управител“. Затова е и ирелевантно знанието кое точно е лицето, евентуално назначено съгласно чл. 13.1, вр. чл. 13.2 и 13.5 от Договор за възлагане на управлението на ТДОО от 23..07.15г. от страна на МРРБ.

Несводими са и доводите, релевирани в първата жалба, че в действителност трудовите функции на длъжността били предоставени на други лица, което сочело, че макар тя да фигурира в щатното разписание, всъщност се касае за съкращаване на щата. Безспорно е, че до уволнението си ищцата е заемала посочената длъжност и тя е фигурирала в щатното разписание и след прекратяване на трудовите правоотношения – до приемане на ново щатно разписание от страна на работодателя през м. 04.2016г. Оспорването на документа не може да бъде направено с писмената защита и няма причина съдът да не го ползва при формиране на фактическите си констатации. В дискресията на управителя е да прави такива промени, свързани с преструктуриране на длъжностите, включително тези за управлението на дружеството, достатъчно е да е спазен предвидения за това ред. В това производство не се изследват въпросите за това дали съществуват реално дадени трудови функции, кой ги осъществява и отговарят ли те на съответната длъжност.

Поради това според въззивния съд първият елемент на фактическия състав на чл. 328 ал. 2 от КТ е налице.

Налице е и второто условие – сключване на договор за управление на предприятието. Това обстоятелство не е спорно между страните – еднозначно е установено по делото, че на 23.07.2015г. с новоизбрания управител е сключен Договор за управление № РД-02-16ф-13/23.07.15 на ответния работодател - „Водоснабдяване и канализация - Сливен“, ООД, гр. Сливен. Договорът е влязъл в сила от момента на подписването му и новоизбраният управител е започнал изпълнението на възложеното му управление. С договора са определени и задачите, възложени на управителя за изпълнение. Не е необходимо вписването на новия управител в ТР да е осъществено, тъй като в отношенията с работниците и служителите важен е фактът на сключване на договора за управление, когато възниква представителната власт на управителя спрямо тях.

Осъществена е и третата предпоставка, разписана в правната норма, на която се позовава работодателят. Безспорно е, че правомощието си по чл. 328 ал. 2 от КТ той е упражнил на 09.03.16г. – в  рамките на законовия преклузивен 9 месечен срок, започнал да тече от 24.07.15г.

Правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение е потестативно и поражда действие с достигането на писменото изявление до адресата. Следва да се посочи, че това е правнорелевантният момент, към който трябва да се преценява законността на изявлението – тоест – да се извърши проверка съществувало ли е потестативното право на работодателя и надлежно ли е упражнено то.

Така, в случая, доколкото работодателят има право да прекрати трудовия договор с предизвестие, съгласно чл. 326 ал. 2 от КТ, той е избрал да не стори това, като понесе санкцията по чл. 220 ал. 1 от КТ. Първоначалното му писмено изявление, отправено до ищцата е „Предизвестие №4 от 01.03.16г.“, връчено й лично на същата дата, с което, по смисъла на чл. 335 от КТ, той я уведомява  за  прекратяване на трудовото правоотношение след изтичане на 30 дневен срок. Разпоредбата на чл. 335 ал. 2 от КТ определя момента, в който настъпват последиците от упражненото право за прекратяване на трудовия договор с предизвестие -  уволнението настъпва след изтичане на срока на предизвестието, без връчване на изрична заповед, тоест – предизвестието е крайният акт, с който завършва дейността по уволнението. Без да има законова пречка за това, в течение на срока за предизвестие работодателят е издал и нарочна заповед №9 от 09.03.16г., с която прекратява преждевременно трудовите правоотношения, считано от 10.03.16г., едностранно нарушавайки срока по чл. 326 от КТ, за което е разпоредил и изплащането на дължимото обезщетение по чл. 220 ал. 1 от КТ. С това фактическият състав на уволнението е завършен и с връчването на тази заповед на ищцата ефектът на прекратяване на трудовото правоотношение е настъпил незабавно.

Това е и правнозначимият момент, и е видно, че към него са били налице в кумулативна даденост всички законови условия за извършване на уволнението на основание чл. 328 ал. 2 от КТ.

Това прави уволнението законно и изключва правно основание за неговата отмяна.

Всички останали оплаквания, инвокирани с въззивната жалба, касаещи здравословното състояние на ищцата и принадлежността й към ръководството на синдикална организация, действаща в структурата на ответното дружество, личните взаимоотношения на ищцата с управителя и с други колеги, качествата й като служител, икономическата политика на дружеството и т.н., са напълно неотносими към законността на уволнението. Както вече се подчерта по-горе – регламентираният способ за прекратяване на трудовото правоотношение е безвиновен и не е обусловен от преценка за начина на изпълнение на трудовите задължения, нито от други фактори, както от страна на работодателя, така и от страна на съда.

Разпоредбата на чл. 328 ал. 2 от КТ е със специфично предназначение, извън общите хипотези на уволнението, и имплементираната идея е да се даде възможност на управителя да си подбере свой екип от сътрудници, с помощта на които да изпълни възложените с договора за управление  задачи, за което той трябва да разполага с правен инструмент за освобождаване от служителите от стария ръководен персонал. Управителят суверенно формира екипа си, решението му  да уволни част от заварения екип е безусловно и не е нужно той да го обосновава. Като противовес на сравнително широкия, необвързан с качествени критерии, кръг от лица, спрямо които може да се упражни това право, законодателят е ограничил, чрез въвеждане на строги квалификационни белези, субектите в чиято дискресия се предоставя то и го е затворил във времево отношение.

Ето защо, след като по начало  вътрешната мотивация не е въздигната като условие за законосъобразност на уволнението, то какви са били конкретните съображения в настоящия случай, и дали движещите причини, ръководили решението на управителя, имат субективен или личен аспект, е безразлично в съдебния процес по обжалване на уволнението. Закрилата при уволнение на служител, член на синдикално ръководство не е активна в настоящия случай, тъй като правната норма изчерпателно и ограничително фиксира хипотезите, когато тази привилегия ползва съответния работник или служител и настоящата излиза извън приложното й поле.

Въз основа на всички изложени дотук съображения, този въззивен състав счита, че първият главен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Обусловените от него искове по чл. 344 ал. 1 т. 3 и т. 4 от КТ – за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжности и за заплащане на обезщетение за времето, през което служителят е останал без работа вследствие на незаконно уволнение в размер на 2 600 лв., също се явяват основателни и също следва да бъдат отхвърлени.

Така след като правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за въззивното производство следва да се възложи на въззивницата и тя следва да понесе своите така, както са направени и заплати тези на въззиваемия в размер на 600 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                       Р     Е     Ш     И  :

                        

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 556/13.07.2016г. по гр.д. № 1822/2016г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА  В.Т.И. да заплати на „Водоснабдяване и канализация – Сливен“ ООД, гр. Сливен направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 600 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                 2.