Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 30.09.2016г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и шестнадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ:            М. Б.

ЧЛЕНОВЕ:   С. М.

Мл.с. Н. К.

 

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №393 по описа за 2016 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №546/08.07.2016г. по гр.д.№5428/2015г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от Б.И.Б. и М.Й.Б. *** положителен установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на ПИ с идентификатор №67338.412.76 по Кадастралната карта на гр.Сливен, одобрена със Заповед №РД-18-31/19.04.2006г. но Изпълнителният директор на АК с административен адрес: гр.Сливен, м.“Дълбоки дол“ с площ 994 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана; начин на трайно ползване: за ниско застрояване /до 10м./, стар идентификатор: няма; номер на стария план 2849561, със съседи: №№67338.412.120; 67338.412.70; 67338.412.75 и 67338.412.77, ведно с построената в него сграда с идентификатор №67338.412.76.1 със застроена площ 46 кв.м., начин на трайно ползване на сградата: селскостопанска сграда. С решението са присъдени разноски на ответната Община Сливен.

            Въззивната жалба е подадена от ищиците в първоинстанционното производство Б.И.Б. и М.Й.Б. и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.

В жалбата си въззивниците чрез пълномощника адв.Г.М. твърдят, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Посочват, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установило обстоятелството, че те са собственици на процесния имот, а районният съд неправилно и незаконосъобразно е достигнал до обратния извод. Посочва, че неправилен е извода на районния съд, че процесния имот е бил одържавен, тъй като по делото няма ангажирани доказателства относно провеждане на такава процедура, регламентирана в чл.12 от ЗСГ /отм./, предвиждаща обезщетяване на собственика. Посочват, че АДС/АОС нямат правопораждащо действие. Освен това в представения АДС описания имот и процесния не съвпадат нито по граници, нито по площ, нито по предназначение. Посочват, че те не са наследници на Д.Д.Б., а по делото няма доказателства относно дадена земя за ползване на Б., нито че това евентуално е процесния имот. Няма представена преписка относно предоставяне ползването на имота. Нямало представени доказателства за спазване процедурата по чл.9, ал.1 по 21 ПМС от 21.01.1963г. относно раздаването м, нито че е бил годен за раздаване, съгласно чл.16, ал.1 от 76 ПМС от 05.12.1977г. Въпреки липсата на доказателства в тази насока, районният съд е приел тезата на ответната страна за вярна. Въззивниците посочват, че освен това имотът попада в зона за здравни и курортни нужди, поради което не може да бъде и раздаван, съгласно чл.12, ал.2 от ППЗСГ /отм./ в редакцията от ДВ бр.42/1975г. От събраните по делото гласни доказателства се установило безспорно, че имотът е владян само и единствено от ищците. Владението е спокойно и необезпокоявано, като Община Сливен никога не го е владяла и не е предявявала претенции за собственост и не е оспорвала тяхната собственост. Правят подробен анализ на свидетелските показания в тази насока. Въззивниците считат, че се доказало тяхното владение в предвидения в закона 10-годишен срок, поради което предявеният иск бил основателен Поради това молят съда да отмени изцяло атакуваното решение, като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови ново по същество, с което да уважи предявения положителен установителен иск за собственост по силата на давностно владение върху процесния имот.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК от другата страна – Община Сливен чрез процесуалния си представител адв.Д., който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно, подробно мотивирано и моли същото да бъде потвърдено. Посочва, че редица закони предвиждат забрана за придобиване на имоти на основание давностно владение. До отричане със сила на присъдено нещо на държавния, респ. общинския характер на имота, владелецът не би могъл да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност. В случая такъв иск – отрицателен установителен иск, не бил предявен. Позовава се на изменението на разпоредбата на чл.86 от ЗС от 1996г.  и последващите изменения, по силата на които е спряно течението на давностния срок по отношение на имоти частна общинска собственост.

            С въззивната жалба и с отговора не са направени искания за събиране на доказателства от въззивния съд.

В с.з., въззивниците Б.И.Б. и М.Й.Б., редовно призовани, не се явяват, представляват се от процесуален представител по пълномощие - адв. П. М., който поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. Поддържа съображенията относно неправилността и незаконосъобразността на атакуваното решение, развити подробно във въззивната жалба. Моли за отмяна на обжалваното решение, като вместо него иска въззивният съд да постанови ново, с което да уважи предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата страна.

В с.з. въззиваемата страна Община Сливен, редовно призована се представлява от процесуален представител по пълномощие адв.Д., който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Посочва се, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и обстойно мотивирано и моли съда да го потвърди. Поддържа съображенията относно правилността на обжалвания съдебен акт и неоснователността на въззивната жалба, развити с отговора на въззивната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно и ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд е на основание чл.272 от ГПК ПРЕПРАЩА към тях.

Съдът намира за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания.  

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран, е предявен при условията на активно субективно съединяване положителен установителен иск за собственост върху недвижим имот на основание давностно владение, намиращ правното си основание в чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79 от ЗС.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Ищците в първоинстанционното производство Б.И.Б. и М.Й.Б. основават правото си на собственост върху процесния недвижим имот единствено и само на способа придобивна давност, изтекла в тяхна полза по време на сключения между тях граждански брак. Твърдения начален придобивен период е от м.юли 1987г.

За да настъпи придобивния ефект на този оригинерен способ /придобивната давност/ следва да са налице предпоставките на давностното владение. Съгласно разпоредбата на чл.79 от Закона за собствеността правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, респ. 5 години при добросъвестно владение. Фактическия състав на придобиването по давност включва два елемента: владение и определен период от време. Необходимо е владението да съдържа признаците, установени в чл.68 от ЗС и да е непрекъснато. Владението има няколко основни признака: На първо място е обективния признак – упражняване на фактическа власт върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с нея, употребява я, т.е. упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да въздействат върху същата вещ. Вторият субективен признак на владението е намерението на владелеца, да държи вещта като своя. Освен това владението трябва да отговоря и на следните признаци: да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. Доказателствената тежест се носи изцяло от ищците, които следва по пътя на главното и пряко доказване да установят  по безспорен начин всички елементи на посочения фактически състав.

На първо място следва да се посочи, че твърдяното владение е недобросъвестно. Няма данни, а и твърдения за добросъвестно такова по смисъла на чл.70, ал.1 от ЗС.

Безспорно, първия признак на владението е налице - упражняване на фактическа власт върху процесния имот.

В случая, от събраните по делото и неоспорени от страните писмени доказателства, така, както правилно е установил районния съд, процесния недвижим имот е бил предоставен на първия ищец Б.Б. за земеделско ползване на основание чл.12 от ЗСГ /отм./, вр. с 21-то и 76-то ПМС с нарочно Решение№102, взето по протокол №7/30.08.1979г. По отношение на идентичността на имота съдът кредитира заключението на вещото лице. Следователно, тъй като имота изрично е предоставен на ищеца Б. за ползване, т.е. той е държател на същия. В този случай презумпцията по чл.69 от ЗС е оборена и ищците са тези, които трябва по пътя на пълното, пряко и главно доказване да докажат промяна в основанието на фактическата власт, като докажат извършването на такива действия, с които манифестират намерение да държат вече имота за себе си и тези действия да са известни на владелеца, респ. собственика. В случая от свидетелските показания не може да се направи по никакъв начин извод за такова манифестиране на промяна в намерението от страна на ищците и то спрямо ответната страна Община Сливен.

Всички изложени във въззивната жалба съображения относно недоказаност на процедурата по отчуждаване на процесния недвижим имот на основание чл.12 от ЗСГ /отм./ от страна на ответната Община Сливен са ирелевантни в случая, тъй като самите ищци са насочили иска си за собственост спрямо Общината и не са и твърдели в исковата си молба, че други лица са собственици на имота и те спрямо тях са упражнявали владение. Въззивниците сами заявяват, че не са преки наследници на Д. Б. /от които е отчужден имота и спрямо тях има значение правилното прилагане в цялост на процедурата по чл.12 от ЗСГ /отм./ и не твърдят и такова придобивно основание. Заявеното по делото придобивно основание е единствено и само придобивна давност и то заявена спрямо Община Сливен, но недоказано спрямо нея манифестиране промяна на основанието на фактическата власт – на превръщане на държането във владение.

От друга страна, както правилно районният съд е посочил, че спрямо Общината не могат да настъпят последиците на придобивната давност за процесния период спрямо исковия имот. До 19.04.1996г. придобиването на собствеността по давност е било изключено, с оглед забраната, въведена в чл.86 от ЗС в тогавашната му редакция. Придобивна давност е можело да тече за периода от 01.06.1996г. до 31.05.2006г., но десетгодишният срок по чл.79, ал.1 от ЗС не е изтекъл, предвид пар.1 от ЗДЗС /ДВ, бр.46 от 06.06.2006г.,  бр.105/22.12.2006г.,  бр.113/2007г., бр.109/2008г., бр.105/2011г. и бр.107/2014г., в сила от 31.12.2014г./, според който давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2017г.

По делото не е установено, а и не е твърдяно ищците – въззивници да са се възползвали от предвидената в пар.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ възможност за придобиване правото на собственост върху имота, предоставен им за ползване въз основа на акт по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, върху който се установи, че са построили и сграда.

Въз основа на изложеното съдът е мотивиран и приема, че не е осъществен сложния фактически състав на оригинерния придобивен способ – давностно владение по отношение на процесния недвижим имот, поради което предявеният иск е неоснователен и недоказан и като такъв следва да се отхвърли.

Като е достигнал до същите прави изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора, на ищците в първоинстанционното производство не се дължат разноски. Правилно и законосъобразно на основание чл.78, ал.3 от ГПК са присъдени разноски на ответната страна.

Поради това решението на Сливенски районен съд следва да бъде потвърдено и в частта относно разноските.

По отношение на разноските, направени във въззивното производство, следва да се посочи, че с оглед неоснователността на въззивната жаба на въззивниците не следва да се присъждат разноски, като те следва да ги понесат така, както са ги направили.

Следва да се присъдят разноски на въззиваемата страна Община Сливен в доказания размер от 1200лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. Във връзка с направеното от пълномощника на въззивниците възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът намира същото за неоснователно. Видно от представената по делото фактура от 26.08.2016г. адвокатското възнаграждение на адв.Д. е в размер на 1000лв., а 200лв. са начислен ДДС. Уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 1000лв. при минимален размер, определен според цената на иска по правилото на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 910лв., с оглед фактическата и правна сложност на делото не е завишен и не следва да се намалява по реда на чл.78, ал.5 от ГПК.  

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №546/08.07.2016г., постановено по гр.д.№5428/2015г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.  

 

ОСЪЖДА Б.И.Б. с ЕГН ********** и М.Й.Б. с ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТЯТ на ОБЩИНА СЛИВЕН с ЕИК 000590654, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул.“Ц. О.“ №* сумата от 1200 лева, представляваща направени по делото пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

 

                                          

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                               2.