Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 30.09.2016г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и шестнадесета година в състав:         

     

ПРЕДСЕДАТЕЛ:           М.Б.

ЧЛЕНОВЕ:  С. М.

мл.с. Н. К.

                                                                

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №397 по описа за 2016 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, против Решение №553/12.07.2016г. по гр.д.№3489/2015г. на Сливенски районен съд, с което: 1. Отхвърлен е като неоснователен, поради погасяване на задължението на ответницата чрез предприето от нея плащане в полза на ищцата в хода на делото, иска на С.Р.С. с правно основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, вр. с чл.55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, да бъде прието за установено, че С.А.М. й дължи на основание оттеглено от последната пълномощно с нотариално удостоверяване на подписа с рег.№2676/14.08.2015г. на нотариус Р.С., рег.№524 и удостоверено съдържание с рег.№2677/14.08.2015г. на същия нотариус, сумата 2520лв., за която на С. е издадена в заповедното производство, развило се в ч.гр.д.№2997/2015г. на СлРС, заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК №1907/25.08.2015г.; 2. Прието е за установено, че С.А.М. дължи на С.Р.С. на основание чл.86 от ЗЗД законната лихва върху сумата 2520лв. за периода 22.08.2015г. – 09.06.2016г., като е отхвърлено като неоснователно искането начална дата на този период да бъде датата 14.08.2015г.; 3. Уважено е възражението на С.А.М., направено в заповедното производство по ч.гр.д.№2997/2015г. на СлРС за прекомерност на възнаграждението, заплатено от заявителката С.Р.С. на пълномощника й адвокат, като на осн. чл.78, ал.5 от ГПК е намалено от 700лв. на 318,20лв.; 4.Осъдена е С.А.М. да заплати на С.Р.С. разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№2997/2015г. на СлРС в размер на 368,60лв.; 5. Осъдена е С.А.М. да заплати на С.Р.С. разноски в исковото производство в пълен размер от 450,40лв.; 6. Отхвърлено е като неоснователно искането на ответницата С.А.М. за присъждане на разноски в исковото производство.

Въззивната жалба е подадена от ответницата в първоинстанционното производство С.А.М. и с нея се обжалва посоченото решение в частта, с която е осъдена да заплати на ищцата С.Р.С. законната лихва върху сумата 2520лв. за периода от 22.08.2015г. до 09.06.2016г., разноските в заповедното производство по ч.гр.д.№2997/2015г. на СлРС в размер на 386,60лв. и разноските в първоинстанционното производство в размер на 450,40лв.  

В жалбата си въззивницата С.А.М. посочва, че посоченото първоинстанционно решение в неговите обжалвани части е неправилно, необосновано, постановено при нарушения на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон. На първо място посочва, че районният съд е нарушил разпоредбата на чл.140, ал.3 от ГПК, като не е приел като доказателства приложените към отговора писмени доказателства. От тези доказателства се установявало, че тя е предприела необходимите действия за доброволно уреждане на взаимоотношенията й с ищцата, което се потвърждавало от показанията на свидетелката адв.Бъчварова. Тези неприети от съда доказателства са необходими и относими към доказване на обстоятелствата по делото. От друга страна посочва, че преди образуване на заповедното производство ищцата не й е изпращала покана за доброволно уреждане на спора, а и книжата по заповедното производство не са й връчвани. Искането за издаване на заповед за изпълнение намира за противоречащо на добрите нрави. Посочва, че към момента на образуване на гр.д.№3489/2015г. на 29.09.2015г. тя вече била изпратила сумата на ищцата с пощенския запис от 17.09.2015г. Поради свое некоректно поведение ищцата е довела до спиране на делото, възобновено едва на 01.03.2016г. – близо 5 месеца след образуването му. Поради това счита, че неоснователно районният съд я е осъдил да заплати законната лихва върху главницата, която счита, че не дължи поради виновно процесуално поведение на самата ищца, довело до забавяне хода на производството. Доказани били твърденията й за изпращане на два пъти сумата чрез пощенски запис. Счита, че от значение е факта, несъобразен от районния съд, че ищцата също била в забава по отношение връщането на 12бр. оригинални документа, като били върнати само част от тях едва на 29.02.2016г. С оглед изложеното, въззивницата моли съда да отмени първоинстанционното решение в неговите обжалвани части.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

Въззивната инстанция е допуснала и приела като доказателства по делото представените от ответницата в първоинстанционното производство с отговора на исковата молба писмени материали, както и такива, представени с въззивната жалба.

            В с.з., въззивницата С.А.М., редовно призована, не се явява и не се представлява.

В с.з. въззиваемата С.Р.С., редовно призована не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие адв.Г. ***, който оспорва въззивната жалба като неосноавтелна. Намира първоинстанционното решение в обжалваните му части за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Не е заявил претенция за разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на  обжалването – допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния и въззивния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Същата следва да се ДОПЪЛНИ с установеното пред въззивната инстанция, с оглед събраните на основание чл.266, ал.3 и чл.266, ал.1 от ГПК писмени доказателства, както следва:

На 17.09.2015г. С.А.М. е изпратила пощенски запис №5/0056 за сумата 2520лв. за получател С.Р.С.. Пощенския запис е върнат от началника на пощенска станция Карнобат на началника на ПС – Сливен като непотърсен в срока.

На 28.03.2016г. С.А.М. е изпратила отново пощенски запис №8/0119 за сумата 2520лв. за получател С.Р.С.. Същият е върнат, като непоискан от получателя в законния срок.

В двете представени по делото разписки няма отразен адрес на получателя.

На 11.09.2015г. С.А.М. *** с изложени донни да извършено престъпление по чл.319 от НК от страна на лицата С.Р.С. и Ш.А.Х..

На 29.02.2016г. по ДП №1403/2015г. по описа на РУ на МВР – Сливен, разследващия полицай е предал на С.А.М. срещу разписка 6бр. подробно описани оригинални документи относно притежавани от нея земеделски земи, в т.ч. решение на ОбСЗГ – Котел, скици, у-ния за данъчна оценка и у-ние за наследници.

С постановление от 30.03.2016г. на прокурор при РП – Сливен е прекратено наказателно производство, образувано срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.319 от НК.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в неговите обжалвани части са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявен положителен установителен иск за установяване дължимостта на вземане на ищцата - кредитор С.Р.С. против ответницата – длъжник С.А.М. по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за сумата 2520лв. – главница, представляваща предадена парична сума с разписка от 14.08.2015г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.08.2015г. до окончателното й изплащане и за сумата 750,40лв. - разноски, срещу която длъжникът – ответник С.А.М. е възразила в законоустановения срок, намиращ правното си основание в чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.

С обжалваното решение предявеният ПУИ относно главницата е отхвърлен, поради плащане извършено в хода на исковото производство, като е призната за установена дължимостта на законната лихва върху главницата за периода от 22.08.2015г. до 09.06.2016г. и е осъдена ответницата да заплати част от разноските в заповедното производство, с оглед уважено възражение по чл.78, ал.5 от ГПК и разноските в исковото производство. Предмет на обжалването и на въззивното производство е именно уважителната установителна част от първоинстанционното решение и произнасянето относно разноските.

По отношение дължимостта на главницата спор между страните не е имало.

Въззивният съд не приема за основателни възраженията на въззивницата за недължимост на законната лихва върху главницата и направените от нея разноски в заповедното и исково производство.

Първото основно възражение за недължимост е свързано с твърдението, че въззивницата – ответница в исковото производство, е правила опити да върне получената сума от 2520лв. на два пъти с пощенски запис. Следва да се отбележи, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадена на 21.08.2015г., самата заповед е от 25.08.2015г., като същата е връчена на длъжника – ответницата при отказ от нейна страна на 01.09.2015г., а първият пощенски запис е от 17.09.2015г., т.е. след издаване на заповедта за изпълнение и връчване на същата. Категорично и от събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелката Ц.Б. е установено, че ответницата е правила опити за осъществяване на контакти с ищцата едва през м.септември 2015г. – било чрез адв.Бъчварова, било чрез изпращане на пощенски запис. Следователно всички тези опити са правени след издаване на заповедта за изпълнение и нейното връчване /било на основание чл.44, ал.1, изр. последно от ГПК/. В тази насока, във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се отбележи и че фактическото невръчване на книжата по заповедното производство се дължи единствено и само на поведението на самата въззивница – длъжник в заповедното производство, която е отказала да получи книжата.

От друга страна твърдяното от въззивницата обстоятелство, че ищцата не й е върнала книжа във връзка със земеделските земи, предмет на пълномощното и във връзка с които е платена главницата, поради което била подадена жалба до прокуратурата и образувано досъдебно производство, според настоящия състав е ирелевантно относно нейното задължение за връщане на главницата след прекратяване на пълномощията. В случая не е налице право на задържане по смисъла на чл.91 от ЗЗД и ответницата не може да се позовава на такова във връзка с изпълнение на задължението си.

Подаване на заявление по чл.410 от ГПК не противоречи на добрите нрави и не е свързано със задължително предварително отправяне на покана спрямо длъжника за доброволно изпълнение. Това е процесуална възможност за установяване спорността на едно парично вземане, от която кредиторът – ищцата се е възползвала и не представлява злоупотреба с права, още по-малко накърняване на добрите нрави.

По отношение на възражението, че ищцата със своето процесуално поведение е довела до забавяне на първоинстанционното производство, следва да се отбележи, че същото не отговаря на действителността, тъй като производството по делото е спряно служебно от районния съд до приключване на процедурата във връзка с възражението по чл.414 от ГПК в заповедното производство, а по повод искане или поведение на ищцата и последващото указание за внасяне на държавна такса е направено от районния съдия след възобновяване на производството, в момента, когато е установено, като ищцата е изпълнила указанието в рамките на 4 дни.

 С оглед изложеното, въззивният съд споделя напълно извода на първоинстанционния съд, че от доказателствата по делото не може да се приеме, че ответницата не е дала повод с поведението си за образуване на заповедното производство, както и исковото такова, за да бъде освободена от отговорността да заплати на ищцата обезщетение за вреди, вследствие забавеното изпълнение на паричното си задължение и от отговорността за разноски в двете производства. Напротив, между страните не се спори, че ответницата дължи на ищцата главницата от 2520лв. след като е оттеглила даденото й пълномощно на 17.08.2015г., като датата на подаване на заявлението, с оглед впоследствие подадената искова молба играе ролята на покана за изпълнение – чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.84, ал.2 от ЗЗД. Изпълнението на това задължение е извършено от ответницата много след поканата – едва в проведеното на 09.06.2016г. открито съдебно заседание по гр.д.№3489/2015г. на СлРС, като същата е имала възможност в продължение на месеци да намери подходящ начин да изпълни задължението си, което безспорно е забавено.

Поради това въззивният съд споделя извода на районния съд, че С.А.М. дължи на ищцата в първоинстанционното производство С.Р.С. обезщетение за забава върху главницата за периода от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до плащането – 09.06.2016г., както и сторените в заповедното и в исковото производство разноски. Правилно районният съд е разгледал възражението за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение в заповедното производство и е намалил същите до минималния размер по Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В тази насока няма и жалба от страна на С..

Поради това, щом като правните изводи на двете инстанции съвпадат по отношение на обжалваните части, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен в обжалваните части.

В отхвърлителната част и относно уваженото възражение по чл.78, ал.5 от ГПК първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.  

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба – неоснователност на същата, следва да се възложи на въззивницата, като тя следва да понесе своите така, както са направени.

 Въззиваемата страна не е претендирала разноски, поради което такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №553/12.07.2016г. по гр.д.№3489/2015г. на Сливенски районен съд в обжалваните части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                

                              

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                           

 

                                                                                2.