Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.Сливен, 14.11.2016 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на девети ноември, през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: Ст.М.

                                                        мл.с.Н.К.                                                                             

При секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 402 по описа за 2016 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба, подадена от С.Р. – Кмет на Община С против Решение № 507/28.06.2016 год. по гр. дело № 1216/2016 год. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която Община Сливен е осъдена да заплати на „ТРИ Д“ ЕООД, със седалище и адрес на управление – гр. Я., ул. „А. I“ № *** сумата от 13 569.60лв., дължима по договор от 03.08.2015 год. и фактура № 0000000707/13.01.2016 год., ведно със законната лихва, считано от 25.03.2016 год. до окончателното изплащане на сумата, сумата от 464.65лв., представляваща неустойка за периода  от 14.02.2016 год. до датата на подаване на исковата молба – 25.03.2016 год., както и деловодни разноски в размер на 1 661.36 лв.

В жалбата се твърди, че в тези си части обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Неправилно съдът се позовавал на документи, които е следвало да бъдат изключени от доказателствата по делото, съгласно разпоредбата на чл. 183 от ГПК. В съдебно заседание процесуалният представител на ответника бил направил изрично искане по чл. 183 от ГПК да бъдат представени от ищеца в оригинал всички документи, но неправилно съдът се позовал на настъпила преклузия и не изискал това от ищеца, а по-късно също неправилно се основал в решението си именно на тези непредставени в оригинал документи. Страната счита, че за исканията по чл. 183 от ГПК не може да се позовават съда и страните на настъпила преклузия. Въззивникът посочва, че по делото бил представен протокол № 5/04.01.2016 год., който не носел дори подписа на управителя на ищцовото дружество и по този начин не се ползвал с никаква доказателствена стойност. Страната счита, че от представените 10 броя констативни протоколи и конкретно тяхното съдържание не можело да се извлекат каквито и да било данни за извършената работа от ищеца. Това не били двустранни протоколи, приемащи извършената работа, а протоколи проверка, от които не било видно крайния резултат. В съдебно заседание били представени фактури,у които нямали връзка с предмета на делото и страната моли те да не бъдат кредитирани. Тя счита, че неотносим към спора е и договор от 01.11.2014 год. между ищеца и д-р Я.И.Г. – собственик на ветеринарна амбулатория, тъй като в него липсвали данни за извършване на дейност по отношение на кучета, заловени на територията на Община Сливен. Съдът неправилно бил кредитирал и показанията на разпитания свидетел, тъй като той бил служител на ищеца и бил в зависимо положение от него. Въззивникът намира, че ищецът не е доказал количеството извършена работа. Във връзка с това липсвало доказване на размера на иска. На следващо място се твърди, че неправилно и незаконосъобразно съдът бил приел, че клаузата за неустойка е действителна, а не нищожна. Тя счита, че клаузата е нищожна поради противоречието с добрите нрави, противоречието й със закона, липсата на съгласие и поради невъзможния предмет, а освен това неустойката била и прекомерна. Въззивникът твърди, че е налице невъзможен предмет, тъй като не било ясно каква е базата, върху която започва да се начислява неустойката, поради което тази клауза се явява нищожна. Твърди се, че е налице нищожност на клаузата за неустойка и на основание чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД, като противоречаща на основния принцип на справедливост и добросъвестност и като накърняваща добрите нрави. Посочва се, че въобще не са настъпили условията, за да се започне начисляване на неустойка и същата да стане изискуема, тъй като липсва изискуемост на главното задължение поради неприемане на работата. Ищецът не бил представил отчет, който да е одобрен и не бил подписан двустранен протокол за приемане на работата. Страната счита, че на вещото лице е бил поставен подвеждащ въпрос, а именно да се изчисли неустойката на база главница в размер на 13 569.60лв. Всъщност страните се били договорили неустойката да се определя на база обща стойност на договореното възнаграждение, а не върху сумата по фактура. На последно място се посочва, че е налице накърняване добрите нрави по отношение на клаузата за неустойка, тъй като тя била противоречала на принципите на справедливост, добросъвестност и предотвратяване на справедливо облагодетелстване. Моли се в обжалваните части решението да бъде отменено и предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. Страната не е направила доказателствени искания.

В законния срок по чл. 263 ал.1 от ГПК  е депозиран отговор на възззивната жалба от „ТРИ Д“ ЕООД чрез адв. Д., с който въззивната жалба на Община С. е оспорена като неоснователна. Въззиваемата страна посочва, че са неоснователни оплакванията за това, че съдът се е позовал на писмени документи, които е следвало да бъдат изключени от доказателствения материал, съгласно чл. 183 от ГПК. Всъщност процесните документи представляват констативни протоколи, които са съставени и подписани от представители на община Сливен при или по повод изпълнение на служебните им задължения, а именно при извършване на проверки по изпълнение на договор от 03.08.2015 год. В исковата молба ответниците по иска не били оспорили истинността на тези документи и не били направили възражение по приемането им като доказателства по делото. Страната счита, че дори съдът да е бил приложил разпоредбата на чл. 183 от ГПК това негово действие не би имало вложеното от закона значение, тъй като по принцип страните не спорят, че такива документи съществуват. Самата община била съставила протокол № 5/04.01.2015 год. на база двустранно подписаните констативни протоколи и от него се установявало, че за извършената дейност изпълнителят имал право да получи сумата от 13 569.60 лв. с ДДС. За дължимата сума била издадена надлежна фактура, която е осчетоводена в счетоводството на Община С.. В този смисъл заключението на съдебно-счетоводната експертиза било оспорено от ответника само по отношение на начислената неустойка, но не и на главницата по фактурата. Съгласно трайната практика на ВКС ако възложителят е подписал издадена от изпълнителя фактура и тя е отразена в счетоводните му регистри, е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи, поради което непредставянето в оригинал на приетите с исковата молба доказателства не би могло да промени крайния извод на съда. Страната счита, че са неоснователни и оплакванията за наличие на нищожност на клаузата за неустойка. Посочва се, че съгласно задължителната практика на ВКС, тълкувателно решение по тълкувателно решение № 1/2009 год. на ОСТК т. 3 не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. В тълкувателното решение изрично било посочено, че прекомерността на неустойката не я прави априори нищожна и че прекомерността се преценява към момента на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с настъпилите от неизпълнението вреди. В конкретния случай се касае за санкционна функция на уговорената неустойка при неизпълнение задължението на възложителя да заплати в срок дължимата по договора сума, поради което възраженията за нищожност на клаузата за неустойка в процесния договор са неоснователни. Моли се жалбата да не бъде уважавана и да бъдат присъдени деловодни разноски.

На 15.07.2016 год. /П.К./ била депозирана въззивна жалба и от  адв.Д., в качеството й на пълномощник на „ТРИ Д“ ЕООД против Решение № 507/28.06.2016 год. по гр. дело № 1216/2016 год. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която Сливенски районен съд е отхвърлил предявения иск за неустойка на сумата от 464.65 лв. до претендираните 1085.57 лв. Страната счита, че неправилно съдът е приел, че претендираната неустойка в пълен размер се явява прекомерна и би довела до неоснователно обогатяване на кредитора. Твърди се, че е налице неизпълнение на договора само и единствено от страна на Община С. и че изпълнителя по договора изцяло е изпълнил своите задължения. Неизпълнението от страна на възложителя Община Сливен го е поставило в затруднено положение, тъй като той бил заплащал заплати и осигуровки на работниците си, освен това дължал суми на други фирми, които са обработвали животните, заплащал гориво на автомобилите, с които са извършвани дейностите, лекарства консумативи за лечение на заловените и обработени животни. Страната счита, че уговорената неустойка в размер на 0,2 % на ден върху дължимата сума за всеки ден закъснение видно от заключението на вещото лице се явява в размер на 27.14 лв. на ден, което не я прави прекомерна, още повече, че тя е била претендирана за един много кратък период от 40 дни, а именно от 13.02.2016 год. до 25.03.2016 год. На следващо място е посочено, че в случая се касае за договор, сключен след проведена обществена поръчка и била сключена въз основа на параметрите, които били посочени от Община Сливен, включително това се отнасяло и за договорената между страните неустойка, а съгласно чл. 43 ал. 1 от ЗОП, във вр.чл. 33 от Наредбата за малки обществени поръчки, които нормативни актове действали към момента на сключване на договора „страните по договор за обществена поръчка не могат да го изменят“. И на последно място е посочено, че ответната страна не е ангажирала никакви доказателства, с които да установи наличието на прекомерност на претендираната неустойка. Моли се да се приеме, че тази жалба е основателна и да бъде уважена цялата искова претенция за неустойка до пълния размер от 1085.57 лв.

         В законния срок по чл. 263 ал.1 от ГПК Община Сливен не е депозирала отговор на възззивната жалба на „ТРИ Д“ ЕООД гр. Ямбол.

         В с.з.Община С. редовно призована не се представлява . В писмено становище процесуалният и представител юрисконсулт С. заявява , че поддържа въззивната жалба и моли същата да бъде уважена. Претендира разноски за двете инстанции.

         В с.з. „ТРИ Д“ ЕООД редовно призована се представлява от законния си представител Р.Г. , както и от представител по пълночощие адв. Д., която заявява , че оспорва жалбата на общ. Сливен , поддържа собствената си въззивна жалба , както и депозирания отговор на първата въззивна жалба и моли те да бъдат потвърден. Претендира разноски.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника Община С. на 29.06.2016г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 12.07.2016 г. е била депозирана въззивната жалба.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника „ТРИ Д“ ЕООД на 04.07.2016г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 15.07.2016 г. (п.к.) е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивните жалби са редовни и допустими, тъй като са подадени в законоустановения срок от лица с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество жалбата на община Сливен се явява неоснователна. Разгледана по същество жалбата на „ТРИ Д“ ЕООД се явява основателна.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: главен положителен осъдителен иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл.79 ЗЗД вр. с чл.258 и сл. от ЗЗД, вр. с чл.286 и сл. от ТЗ  за установяване на дължимостта на неизплатено възнаграждение по договор за извършване на услуги по възложена обществена поръчка в размер на 13569.60 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба и акцесорен положителен осъдителен иск за установяване на дължимостта на договорна неустойка  с правно основание с чл. 124 ГПК във вр. с чл.92 от ЗЗД в размер на 1112.76лв.

С първата  въззивната жалба се атакува първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявения положителен осъдителен иск в пълен размер и е частично уважен предявения акцесорен иск. Изложените във въззивната жалба оплаквания по отношение на иска за установяване на дължимостта на неизплатеното договорно възнаграждение за извършени услуги  са неоснователни. Изводите на районния съд в тази насока са правилни и законосъобразни и се споделят от въззивната инстанция.

С втората въззивна жалба се атакува първоинстанционното решение в частта му, с която се отхвърля частично акцесорния положителен осъдителен иск за установяване на дължимостта на неустойката уговорена в процесния договор. Изложените във втората въззивна жалба оплаквания също са основателни и първоинстанционното решение следва да бъде отменено в тази част.

Безспорно по делото е установено, че между страните е налице сключен в писмена форма на 03.08.2015 г. ненаименован договор за изпълнение на обществена поръчка – предоставяне на услуги с предмет: „Намаляване на популацията на бездомните кучета по формулата „Улавяне, обезпаразитяване, кастриране и връщане на място“. Този договор е разновидност на договора за изработка по ЗЗД. Изпълнителят по него следва да извърши възложената му работа точно съгласно дадената поръчка, качествено и в рамките на уговорения срок и да предаде изработеното на възложителя, а възложителят следва да приеме извършената работа и да заплати договорената цена. В конкретния случай изпълнителят е доказал наличието на облигационно правоотношение между него и възложителя, като е представил договор от 03.08.2015 г. От представените по делото доказателства включително констативни протоколи № 30,31,32,33,34,35,36,37, 38 и 39 се установява , че за процесния период – м. декември  2015 г. изпълнителят е изпълнил в пълен обем задълженията си по договора . Безспорно работата по договора за този месец е проверена, одобрена и приета без никакви забележки, възражения и препоръки от представителя на възложителя, на който през този процесен период е бил възложен контрола по договора и приемането на извършената по него работа. Тъй като възложителят не е имал забележки по извършеното през месеца и е приел безспорно работата, то за него е възникнало насрещното задължение по чл.3 и чл.4, ал.3 от Договора да заплати уговореното възнаграждение за извършените през м. декември 2015 г. услуги. Ответната Община Сливен не е ангажира абсолютно никакви доказателства относно наличие на нередовности и пропуски в работата на изпълнителя през този период, не е давала никакви указания в тази насока. Напротив, както бе установено от писмените доказателства работата е приета без възражения. Следва да се отбележи, че изложените в отговора на исковата молба и в първата въззивната жалба възражения за неизпълнение на договора от страна на изпълнителя са общи, не е конкретизиран точен времеви период и не се навеждат твърдения за неизпълнение на конкретни задължения във връзка с дейностите по предмета на договора, свързан с услуги по улавяне и обработване на бездомни кучета. По делото няма ангажирани доказателства относно констатирано неизпълнение на договорно задължение и даването на указания от страна на възложителя за отстраняване на констатираните нередовности по см. на чл.5, ал. 2 и 3 от договора. Не е имало никакви възражения по изпълнението на възложените услуги и работата е приета без забележки.

С оглед изложеното, съдът намира за безспорно установено по делото извършването в съответствие с договорните изисквания на договорените услуги през м. декември 2015 г. от страна на изпълнителя, което поражда задължението на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение. Възнаграждението за указаните услуги е определено съгласно уговорените единични цени към момента на извършването на услугата в нарочно издадената от изпълнителя фактура № 0000000707 от 13.01.2016 г. и възлиза на сумата от 13 596.60 лв. Следва да се отбележи, че тази стойност на извършените и приети от възложителя чрез съответния си представител, отговорник по договора услуги е посочена и в съставения от отговорника от страна на Възложителя по договора д-р Г. протокол № 5/04.01.2016 г. Във връзка с възраженията на ответника по повод този протокол, следва да се отбележи, че това не е двустранен протокол за отчитане и приемане работата на изпълнителя по договора, тъй като той не е изготвен с негово участие и това е направено с предходните нарочно съставени и подписани и от двете договарящи страни констативни протоколи. Протокол № 5/04.01.2016 г. е вътрешен акт на възложителя, а не двустранен документ и не е измежду предвидените по договора документи, удостоверяващи извършена работа – такива са отчета на изпълнителя и документи за извършената работа, констативни протоколи подписани от представители на възложителя и на изпълнителя и фактура  /чл.3, ал.3 от договора/. 

На следващо място следва да се отбележи, че изпълнителя доказа и приемането на работата от страна на възложителя, тъй като представи издадената от него фактура № 0000000707 от 13.01.2016 г., подписана от представител на възложителя за изпълнените по Договора от 03.08.2015 г. дейности и с оглед съдебно-счетоводната експертиза се установи, че същата е отразена в счетоводните регистри на възложителя, от което следва, че дори и да приемем, че в случая  не е налице подписан двустранен приемо- предавателен протокол за извършените дейности е налице приемане на фактически изпълнените работи от страна на възложителя. В този смисъл са Решение № 138 от 17.10.2011 г. на ВКС по т.д. № 728/2010г. на II ТО, ТК на ВКС и Решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на II ТО, ТК на ВКС.

По отношение на възраженията на Община Сливен по чл. 183 ГПК следва да се отбележи, че СлРС не се е произнесъл с изрично определение, с което да задължи ищцовото дружество да представи оригиналите или официално заверени преписи от съответните документи поради което същите не са били изключени от доказателствения материал и по см. на чл. 235, ал. 2 ГПК е основал решението си и на тях и следва и въззивния съд да ги вземе предвид при обосноваване на решението си.

С оглед изложеното предявеният иск за заплащане на възнаграждение за извършени по договора услуги е основателен и доказан в пълния размера от 13 596.60 лв., отнасящ се за извършените през м. декември 2015 г. услуги. На основание чл.86, ал.1 от ЗЗД върху тази сума следва да се присъди законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба. Решението на районния съд, с което иска е уважен в този размер и е присъдена законната лихва за забава върху нея е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. 

По отношение на иска по чл.92 от ЗЗД за заплащане на договорна неустойка, предмет на въззивното обжалване е присъдената такава в размер на 464.65 лв., неустойка по процесния договор, която е била намалена поради прекомерност от СлРС и претенцията на въззивното дружество е била частично уважена до този размер.

Въззивният съд намира изложените във втората въззивна жалбата оспорвания на първоинстанционното решение в тази му част за  основателни.

Уговорената в чл.10 от Договора от 03.08.2015 г. - неустойка при забава на плащането от страна на възложителя е мораторна – дължи се при забавено изпълнение. Същата е уговорена в размер на 0,2 % от общата стойност на договореното възнаграждение за всеки просрочен ден, считано един месец след одобряване на плащането по представената фактура и месечен отчет. Функцията на неустойката е обезпечителна – тя обезпечава изпълнението на задълженията по договора и обезщетителна – служи като обезщетение за вредите без да е нужно те да се доказват. Достатъчно е да се установи неизпълнение на поетото задължение, което е обезпечено с неустойката, за да възникне правото на изправната страна да иска заплащане на неустойката.

В случая, за да се приложи действието на тази договорна санкция обаче е необходимо да е било налице одобряване на плащането по представената фактура и месечен отчет.

В случая в счетоводството на Община Сливен е осчетоводена фактура № № 0000000707 от 13.01.2016 г.. по която разхода е одобрен, но не е заплатен в уговорения срок.

От заключението на вещото лице пред първата инстанция, кредитирано от съда, се установява периода на забава в плащането по фактура № № 0000000707 от 13.01.2016 г. е 40 дни , като е съобразен предвидения в цитираните договорни разпоредби 1-месечен срок за плащане, като размерът на договорената неустойка възлиза на 1 085.57 лв. по процесната фактура. Безспорно относно плащането по тази  фактура е налице забавяне, като същата е одобрена от възложителя /възражения относно недължимост на плащане поради неизвършена работа няма направени в съответната фактура/, поради което следва да се санкционира възложителя – ответната Община Сливен да заплати уговорената неустойка  и да бъде преценена нейната прекомерност с оглед установения с помощта на вещо лице размер- 1 085.57 лв. общ размер и 27,14 лв. дължима неустойка за всеки ден просрочие.

Относно наведените възражения от страна на Община Сливен за нищожност на уговорената договорна неустойка следва да се има предвид, че неустойката се приема за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии като естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение; обезпечаване на задължението с други, различни от неустойката, правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношение между размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението. Фактът на двустранното уговаряне на неустойката сам по себе си е ирелевантен за валидността на неустоечната клауза, ако тя не съответства на императивните норми на закона и на добрите нрави, в частност на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски правоотношения. Неустойката за забава обезщетява вредите на кредитора за периода докато е налице състоянието на неизпълнение на задължението на длъжника. Времето, през което ще се начислява неустойката, е поставено изцяло на волята и на отговорността на неизправния длъжник. Забавеното неизпълнение предпоставя определяне на неустойката за период и до размер, които биха могли да бъдат ограничени единствено от погасяването по давност на претенцията. Да се приеме, че липсата на краен предел за начисляване на неустойката накърнява моралните норми, означава индиректно да се стимулира длъжника към виновното неизпълнение на договорните задължения, основавайки се на възможността при евентуален съдебен процес да иска клаузата за неустойка да бъде прогласена за нищожна. Непосочването в договора на краен срок, до който се дължи неустойката, не нарушава, а в определени случаи би могло в по-голяма степен да обезпечава точното изпълнение на задълженията по договора. Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора. Такава клауза за неустойка е в синхрон с общоприетото начало за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения поради обстоятелството, че продължителността на времето, за което ще се дължи неустойката е поставено изцяло в зависимост от неизпълнението на неизправната по договора страна. В този смисъл е Тълкувателно решение №1 от 2009 г. на ОСГК на ВКС. Уговорената между страните в чл. 10 от процесния договор неустойка, предвид естеството и размера на задълженията, които обезпечава, изпълнява именно функцията възложена и от закона да обезщети вреди от евентуалната забава на изпълнението и не е нищожна. В случая обезпечава парично задължение в общ размер на 46 000 лв., за чието изпълнение в процесния договор не са предвидени други обезпечения, като уговорената неустойка е мораторна и се дължи при забава от страна на възложителя при изпълнение на основното му задължение по процесния договор, а именно изплащане на възнаграждение на изпълнителя. Общият размер на неустойката е съобразен с очакваните вреди от неизпълнението. С оглед на изложеното въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че уговорената между страните неустойка не е нищожна.

По отношение на направеното възражение от Община Сливен за прекомерност на уговорената неустойка следва да се отбележи, че прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Намаляването на дължимата неустойка не е предназначено да установи равенство между две стойностни величини, а само да възстанови доколкото е възможно едно относително съответствие между размера на дължимата неустойка и обема на действителните вреди. При прилагането на правилото на чл. 92, ал. 2 ЗЗД преценката следва да се прави при всеки конкретен случай, като намаляването трябва да става с оглед съотношението на действителния размер на дължимата неустойка с претърпените вреди, но във всички случай неустойката не трябва да се свежда до размера на вредите. Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Освен присъщите обезпечителна и обезщетителна функция от съществено значение е и наказателната й функция, тъй като кредиторът е в правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили, или не са настъпили в предвидения размер. В този смисъл кредиторът не се обезщетява, тъй като не е претърпял вреда, но длъжникът ще заплати неустойка и тя ще бъде санкция за неговото неизпълнение. На следващо място размерът на неустойката, намален поради прекомерност, не трябва да се редуцира до размера на вредите, и поради това, че при приравняване на неустойката до размера на доказаните вреди би се игнорирала наказателната функция на неустойката, а това би обезсмислило съществуването на самата неустойка – защото вредите могат да бъдат реализирани и по общия исков ред и без клауза за неустойка, макар и това да е свързано с по-големи трудности при доказването. Ето защо при намаляване на неустойката поради прекомерност не трябва да се изпуска санкционния елемент, както и това, че трябва да се търси границата от която започва прекомерността, а тя не може да бъде друго освен резултативна величина между действителния размер на неустойката и претърпените вреди. Именно поради изложените причини не може да се приеме, че съществува общовалиден критерии за прекомерност. При прилагане на чл. 92, ал. 2 ЗЗД съдът трябва да прецени какво е превишението на неустойката спрямо вредата, съотношението й с цената на договора, абсолютният й размер, дали кредиторът е могъл да избегне вредите като положи грижата на добър стопанин, респективно - търговец, както и да съобрази обичайната практика за уговаряне на неустойка при договори от същия вид. В този смисъл е Решение № 65 от 14.04.2009 година по т.д. № 589 от 2008 година на II т.о. на ВКС.

Съдът, в настоящият му състав, приема, че по делото  се доказват и вреди в по-голям размер.  Видно от показанията на свидетелят Динев и от представените касови бонове, ищцовото дружество са правело разходи свързани с транспорт на животните, със закупуването на храна и лекарства. Неустойката в общ размер от 1 085.57, лв. не е прекомерна. Претенцията над тази сума обаче , до пълния претендиран размер от 1112.76 лв. се явява неоснователна.

С оглед на изложеното въззивният съд  не споделя извода на първоинстанционният съд, че уговорената неустойка е прекомерна и счита, че същата неправилно е била намалена до размера от 464.65 лв., тъй като в случая доказаните вреди от страна на кредитора вреди се изразяват в имуществените вреди настъпили в резултат на забавеното изпълнение от страна на длъжника на основно му задължение по процесния договор да заплати възнаграждение на изпълнителя в размер на 13569.60 лв., а уговорената неустойка съгласно съдебно-счетоводната експертиза е в общ размер от 1 085.57 лв. , като  сумата от 27.14 лв.  е дължима неустойка за всеки ден просрочие. Тази неустойка е уговорена за обезщетение на вредите от забавено изпълнение на договора, а не от пълното му неизпълнение. В случая, обаче на неустойката й е придадена и наказателна функция и са настъпили и други имуществени  вреди за кредитора, изразяващи се в направени от него разходи свързани с изпълнението на задълженията му по договора.

С оглед изложеното, въззивният съд намира, че решението на районния съд в частта, с която е присъдил неустойка в размер на 464.65 лв. по фактура № 0000000707/13.01.2016 г. е неправилно и незаконосъобразно и следва да се отмени, а предявения акцесорен иск с правно основание чл.415 ГПК във вр. с чл. 92 ЗЗД следва да бъде уважен до размер от 1 085.57лв.

Предвид изложеното съдът намира първоинстанционното решение за частично неправилно и същото следва да бъде изменено.

Съобразно правилата на процеса на и съобразно уважената част от исковата претенция на „ ТРИ Д“ ЕООД следва да бъдат присъдени деловодни разноски за първа инстанция в размер на 1792.78 лв., а на Община Сливен в размер на 1.94 лева. Тъй като Община Сливен с първоинстанционното си решение е била осъдена да заплати сумата от 1661.36 лв. деловодни разноски , с настоящия съдебен акт следва да се осъди да заплати допълнително 131.42 лв. За въззивна инстанция на „ ТРИ Д“ ЕООД следва да бъдат присъдени деловодни разноски в размер на 1210.53 лв., а на Община Сливен в размер на 2.00 лева ( разноските за юрисконсултско възнаграждение са намалени съобразно разпоредбата на чл. 9 ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения). С оглед на изложеното решението на първоинстанционния съд в частта за разноските следва да бъде също изменено.

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

         ОТМЕНЯ Решение № 507/28.06.2016 г. по гр.д. №1211/2016 г. по описа на Сливенския районен съд, в частта, с която

 

е отхвърлен предявеният от „ТРИ Д“ ЕООД, със седалище и адрес на управление – гр. Я., ул. „А. I“ № *** против Община С. акцесорен положителен осъдителен иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 92 ЗЗД за разликата над 464.65 ( четири стотин шестдесет и четири лева и шестдесет и пет стотинки )лв. до 1 085.57(хиляда осемдесет и пет лева и петдесет и седем стотинки ) лв.

 

в частта с която „ТРИ Д“ ЕООД, със седалище и адрес на управление – гр. Я., ул. „А. I“ № *** е осъден да заплати на Община С. деловодни разноски за първата инстанция на в размер на 50.00( петдесет ) лв. за разликата над 1.94 ( един лев и деветдесет и четири стотинки) лева.

 

 като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ :

 

         ОСЪЖДА Община Сливен с ЕИК ****************, със седалище и адрес на управление: гр.С.., бул.“Ц.О.“ № * ДА ЗАПЛАТИ на  „ТРИ Д“ ЕООД, със седалище и адрес на управление – гр. Я., ул.„А.*“ № 14А сумата от 1 085.57( хиляда осемдесет и пет лева и петдесет и седем стотинки ) лева, съставляваща  неустойка за забава по чл. 10 от Договор от 03.08.2015г. за периода от 14.02.2016 г. до 25.03.2016г.

 

         ОСЪЖДА Община Сливен с ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр.Сливен., бул.“Ц.О.“ № * да заплати на „ТРИ Д“ ЕООД, със седалище и адрес на управление – гр. Я, ул. „А.****  *“ № **** допълнително сумата от 131.42 ( сто тридесет и един лева и четиридесет и две стотинки)лв. деловодни разноски за първа инстанция.

 

В останалата част потвърждава решението като правилно и законосъобразно.

 

         ОСЪЖДА Община Сливен с ЕИК *********** , със седалище и адрес на управление: гр.Сливен., бул.“Цар Освободител“ №1 да заплати на „ТРИ Д“ ЕООД, със седалище и адрес на управление – гр. Я., ул. „А. **“ № ***** сумата от 1210.53 ( хиляда двеста и десет лева и петдесет и три стотинки) лв. деловодни разноски за въззивна инстанция.

 

         ОСЪЖДА ТРИ Д“ ЕООД, със седалище и адрес на управление – гр.Я., ул. „А. **“ № *** да заплати на Община С. с ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: гр.С.., бул.“Ц. О.“ № ** сумата от 2.00(два) лв. деловодни разноски за въззивна инстанция.

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБългария.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.