Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 05.10.2016 г.

                                              

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на пети октомври през двехиляди и шестнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 Н. Я.

ЧЛЕНОВЕ:                                                            М.С.                                                                                                                                          

                                                                      мл.с. Н. К.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 404 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 543/08.07.2016г. по гр.д. № 601/16г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Тера Кредит“ ООД, гр. София, ЕИК 200737992 против И.С.Д. ЕГН **********, на основание чл. 422 ал. 1 от ГПК иск за признаване за установено между страните, че последният дължи сумите, за които срещу него е издадена заповед  № 959/11.05.15г. за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 1570/2015г. на СлРС, а именно – сумата 6 400 лв., представляваща неизпълнено задължение по запис на заповед, издаден на 20.05.2012г. в гр. Сливен, предявен на 20.05.2012г., ведно със законовата лихва върху главницата от датата на подаванена заявлението - 08.05.2015г. до окончателното изплащане и разноски по заповедното производство в размер на 2 025 лв. и са присъдени на ответника разноските по делото.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло решението, като въззивникът заявява, че то е неправилно и необосновано. Твърди, че ответникът е издал запис на заповед за сумата 6 400 лв. на 20.09.2012г., като обезпечение на вземането на въззивника-кредитодател по договор за потребигтелски кредит от 20.09.2012г., сключен между тях. Поради неизпълнение на задължението, кредиторът подал заявление по чл. 417 от ГПК до съда, като в заявлението, а по-късно и в исковата молба по чл. 422 от ГПК допуснал техническа грешка, като навсякъде е посочил дата 20.05.2012г. вместо 20.09.2012г. Впоследствие, веднага след получаване на отговора на ответника, ищецът написал становище до РС, където изрично обяснил, че месецът е сгрешен поради допускане на техническа грешка, че всъщност не претендира суми по запис на заповед и договор за кредит от 20.05.2012г., а искането му е базирано на запис на заповед издаден на 20.09.12г. и предявен на 20.09.12г., обезпечаващ вземане по договор за кредит от 20.09.12г. Въззивникът се оплаква, че въпреки изричното писмено уточнение, решаващият съд не го е взел предвид и е отхвърлил иска. Заявява, че е очевидно, че се касае за допусната техническа грешка, която съдът е следвало да приеме за поправена  /като навсякъде датата на издаване на документа да се чете 20.09.12г./ и като съобрази наличието на всички необходими доказателства, да счете иска за основателен и доказан при условията на пряко и пълно доказване, и да го уважи.Отхвърлителното решение не е обективно, не е взето при изследване и обсъждане  на всички доказателства и не отговаря на фактическата и правна истина.

 Поради изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло иска и признае за установено между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата 6 400 лв. въз основа на запис на заповед от 20.09.2012г., заедно със законовата лихва. Претендира разноските за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за тази инстанция за държавна такса и адвокатски хонорар.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата и иска атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно. Няма искания по доказателствата, претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е  и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, от гледна точка на хронологията на събитията, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въвежда тази част от мотивите по подразбиране. Въззивният състав споделя също и решаващите правни изводи на РС.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Предявеният установителен иск има за предмет установяване на парично задължение на ответника към ищеца, чийто размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК. Ищецът претендира, че му се дължи сумата 6 400 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, представляваща главницата по Запис на заповед от 20.05.2012г. Не е заявил дължимостта на разноските по заповедното производство.

Настоящият състав намира, че ищецът не е доказал всички релевантни положителни факти, тежестта за което действие лежи върху него.

По начало няма спор между страните по отношение фактите на издаването на запис на заповед с дата 20.09.2012г. от страна на ответника, с който той се е задължил да заплати на ищеца сумата 6 400 лв. на предявяване, на неговата валидност и на връзката му с каузално правоотношение – сключен договор за потребителски кредит от 20.09.2012г. между ищеца като кредитодател и ответника, като кредитополучател, за обезпечаване на вземането по който ответникът е издал описания запис на заповед.

Точката на противопоставяне между страните се явява въпросът дали това е вземането, предмет на установяване в исковото производство.

Производството по ч.гр.д. № 1570/15г. на СлРС е образувано по заявление на ищеца от 08.05.15г. за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу ответника за сумата 6 400 лв., като навсякъде в заявлението – в графата, в която е описано вземането, в графата, в която са посочени обстоятелствата, от които то произтича, както и в графите за допълнителна информация и изброяване на приложенията, заявителят е посочвал „запис на заповед, издаден на 20.05.2012г., предявен на 20.05.2012г.“

Заповедта по чл. 417 от ГПК - № 959 от 11.05.2015г., както и изпълнителният лист от същата дата, са издадени за заплащане на сумата 6 400 лв., представлвяващи неизплатено задължение по запис на заповед издаден на 20.05.2012г., предявен на 20.05.2012г. – тоест – както е поискано в заявлението.

Към последното обаче е приложен запис на заповед, платим в полза на ищцовото дружество на предявяване, издаден от ответника за сумата 6 400 лв. на 20.09.2012г.

При това положение е видно, че вземането, признато в заповедното производство и чието съществуване следва да се докаже в исковия процес, е такова, чийто произход се свързва със запис на заповед, издаден на 20.05.2012г. и обуславящото го каузално правоотношение – договор за кредит от същата дата, и именно тези факти е твърдял и се е домогвал да докаже ищецът. Доказателствените средства, с които подкрепя твърденията си обаче, не ги доказват – те установяват ирелевантни юридически факти – сключен между същите лица договор за кредит, но на 20.09.2012г., както и издаден в тази връзка /съгласно р-л ІІІ чл. 5.1/ запис на заповед за 6 400 лв. в полза на ищеца от страна на ответника, но също с дата на издаване, съответно – на предявяване – 20.09.2012г.

Така е недискутируемо, че ищецът не е доказал успешно нито едно от твърденията, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, касаещи възникването, съществуването  и изискуемостта на паричното му вземане срещу ответника, такова, каквото го е заявил, което, закономерно, е довело до отхвърляне на иска му като неоснователен.

Ключовият му атакуващ неудовлетворяващото го решение аргумент, се състои в това, че в исковата молба той е допуснал „техническа грешка“ относно датата, по-точно месеца на издаване на записа на заповед, като погрешно е изписал цифрата „5“ вместо „9“, на всяко едно от местата, където се споменава тя, своевременно е уведомил за това съда и е поискал с писмена молба да бъде допуснато отстраняването на тази техническа грешка, като съответно съдът приеме, че навсякъде вместо месец май, следва да се чете месец септември, но съдът изобщо не е взел предвид това му процесуално действие, не е зачел „поправката“ и това е довело до отхвърляне на формално основание, на иначе основателната му и доказана претенция.

Настоящият въззивен състав счита, че горната теза не издържа критика и не може да бъде споделена.

Ако съдът се ръководи в познавателната и решаващата си дейност от твърденията, посочени в исковата молба, доколкото те изцяло съвпадат с информационните твърдения, въведени в заявлението по чл. 417 от ГПК, касаещи произхода и белезите на вземането, то те не се доказват от представените писмени доказателствени средства, поради което искът за признаване за установена дължимостта на вземане, произтичащо от запис на заповед от 20 май 2012г., следва да бъде отхвърлен като недоказан.

Ако се приеме, че уточнението, направено след запознаване с отговора на ответната страна, касаещо твърденията в исковата молба в частите им, относно датата, е допустимо и то бъде внедрено в съдържанието на обстоятелствената част като еднозначно, то е налице пълно разминаване между предмета на установителния иск – вземане, произтичащо от запис на заповед от 20.09.2012г., което, действително, е изцяло доказано като съществуващо, изискуемо и обусловено от каузално правоотношение – договор за кредит от 20.09.2012г. – и предмета на заповедното производство – вземането, за което е издадена заповедта за незабавно изпълнение е запис на заповед от 20.05.2012г. Доколкото правната норма изисква по начало субективно и обективно тъждество между двете за да бъде учреден надлежно процесът по чл. 422 от ГПК, то в този случай искът също следва да бъде отхвърлен, но като неоснователен, тъй като претенцията за вземането е основана на друг, а не на този източник, въз основа на който е издадена заповедта по чл. 417 от ГПК.

В обобщение – независимо дали съдът ще възприеме като годно релевирана дата 20.09. или 20.05.  2012г., и в двата случая установителният иск не може да бъде уважен поради описаното по-горе разминаване.

Действително и видно за съда е наличието на „техническа грешка“ относно месеца от датите както на издаване/предявяване на записа на заповед, така и на договора за кредит и тя се изразява в неправилното й посочване още в заповедното производство в заявлението, подадено от ищеца. Генезисът на грешката е очевиден /без да са необходими специални познания за това/ - изписването на ръка на датата от страна на ответника е крайно нечетливо и заблуждаващо – като другата страна в правоотношението /кредиторът, заявител и ищец/ е допуснала това да се случи и не е извършил своевременно справка с печатната и дигитална информация, с която разполага, за да е уверен в твърденията си, с които сезира съда.

Заповедният съд, съответно, се е доверил на посоченото в заявлението и е счел, че това е правилното „разчитане“ на датата на приложения запис, но това не променя факта, че вярната дата е м. Септември. В резултат – тази грешка се обективира в заповедта за незабавно изпълнение, като възможностите за нейното атакуване не са използвани. Впоследствие грешката е мултиплицирана в исковото производство, налагащо идентитет в твърденията и не може да бъде отстранена чрез обикновена „поправка“, каквото средство е избрал ищецът. Както се посочи вече, ако в исковото производство се отстрани „грешката“, тя остава такава в заповедното и представлява пречка за уважаване на иска, а отстраняването на „грешката“ в заповедното производство във фазата на висящия исков процес, е процесуално недопустимо и също пречи да бъде уважен искът, доколкото действителното и доказано вземане не е предмет на заповедта, а вземането по заповедта не е доказано, тъй като не съществува.

 Ищецът е могъл да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК въз основа на записа на заповед, издаден от ответника на 20.09.2012г. и при съответните условия, да защити вземането си и в надлежен исков процес.

С оглед всичко изложено дотук искът следва да бъде отхвърлен като недоказан и неоснователен, като дължимостта на вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение следва да бъде отречена.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава, а решението следва да се потвърди. В този смисъл разпределението на разноските по делото също е правилно и не следва да се изменя.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите, както са направени, и заплати на въззиваемия такива в размер на  1 500 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                              Р     Е     Ш     И  :        

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 543/08.07.2016г. по гр.д. № 601/16г. на СлРС.

ОСЪЖДА „Тера Кредит“ ООД, гр. София да заплати на И.С.Д. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 1 500 лв.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: