Р Е Ш Е Н И Е   №

 

ГР.С., 13.10.2016 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на дванадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав: 

 

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Б.

ЧЛЕНОВЕ: С.М.

Мл.С. Н. К.    

   

При секретаря Т.  като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр.д. № 417 по описа за 2016 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от И.М.М., ЕГН: ********** и Ю.С.М., ЕГН: ********** *** чрез адв. Д.П. *** с адрес за връчване на съобщения и призовки: ГР.С., ул. „Д.Ч.” № * против Решение № *04 от 28.07.2016 г.   по гр.д. № 940/ 2016 г. на  Сливенския районен съд, с което  се признава за установено, че по отношение на тях К.Т.К., ЕГН: **********, с адрес: *** е собственик на 117/182 ид.ч. от избено помещение под сграда с идентификатор № *7338.540.110.1. , находяща се в поземлен имот с идентификатор № *7338.540.110 и с адменестративен адрес в ГР.С., ул. „П.Е.” №* и са осъдени да предадат на същия владението на тези 117/182 ид.ч. от описаното избено помещение, както и да му заплатят сторените по делото разноски в размер на 510 лв.

Решението се обжалва изцяло като неправилно и незаконосъобразно и се моли въззивния съд да го отмени и вместо него постанови ново решение, с което да отхвърли предявения  иск с правно основание чл. 108 ЗС.

Въззивниците са ответници в първоинстанционното производство и обжалват посоченото решение в цялост като неправилно и необосновано. Посочват, че първоинстанционното решение било постановено в противоречие с Решение № 743 от 14.03.2011 г. по гр.д. № 1720/2009 г., Г.К. на  първо Г.О. на ВКС според което общите части имали несамостоятелно значение следвали главната вещ и не могли да се делят, като  спорът относно дяловете на отделните собственици се бил решавал по реда на чл. 40 ЗС, но дяловете не могли да се прехвърлят отделно или да бъдат предмет на самостоятелен ревандикационен иск. С оглед на изложеното твърдят, че настоящият иск по чл. 108 ЗС се бил явявал недопустим. Излагат и съображения относно неоснователността на предявения ревандикационен иск. Посочват, че полуподземният етаж на жилищната сграда се бил състоял от две помещения- западно под самостоятелен обект с идентификатор № *7338.540.110.1 и източно под самостоятелен обект с идентификатор № *7338.540.110.1.2, като разделителната стена между тях била съставлявала паянтов зид и били свързани с врата. Твърдят, че имало два входа чрез които се бил осъществявал достъп единствено до източното избено помещение, а единствения начин да се влезе в западното избено помещение било да се премине през източното помещение чрез вътрешната врата в разделителната стена, тъй като въззиваемия бил зазидал входа. По безспорен начин по делото било установено, че били позволявали на въззиваемия да влиза до своето избено помещение, като отричат да са владяли това помещение. Следователно не била изпълнена втората предпоставка да бъде уважен предявения ревандикационен иск, а именно ответниците да владеят онази част от имота, която била собственост на ищеца. Владяли единствено своята част от процесния имот- източното избено помещение от 17.05.2012 г., когато го били придобили от своята праводателка.  Посочват, че използваните помещения били самостоятелно обособени по см. на ТР № 39 / 1997 г.  и промяната на предназначението им могла да бъде извършена и с конклудентни действия. 

           Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново решение, с което да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС като неоснователен и недоказан и да му бъдат присъдени сторените по делото разноски.  С въззивната жалба не са направени нови  доказателствени искания за въззивната фаза на производството

          В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК депозиран от К.Т.К., ЕГН: **********, с адрес: ***  чрез адв. Е.Х. ***. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба

         С отговора на въззивната жалба въззиваемият оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение потвърдено като правилно и законосъобразно. Посочва, че Решение № 743 от 14.03.2011 г. по гр.д. № 1720/2009 г., Г.К. на  първо Г.О. на ВКС на което се позовават ответниците се отнасяло единствено до идеална част от помещения в етажната собственост, представляващи общи части  по естеството си, но не и до общи части, които били такива по своето предназначение. Цитира практика на ВКС по аналогичен въпрос свързан с тавански помещения, която счита, че била приложима и по отношение и на избените помещения. ВКС бил постановил, че общите части по предназначение били обслужвали самостоятелни обекти в етажната собственост, поради което собствениците н тези обекти, когато били лишени от владение на своите части от тези общи части могли да се защитават с искове по чл. 108 ЗС  и чл. 109 ЗС. Посочва, че независимо, че били отделени с разделителна стена двете избени помещения не могли да се ползват самостоятелно като прилежащи към самостоятелни жилищни обекти поради което имали характера на общи части по предназначение, които били обслужвали двата жилищни обекта, които били обособени в резултат на извършената съдебна делба извършена с Решение по гр.д. № 3449/2008 г. на СлРС. С това решение били определени дяловете на съсобствениците в общите части, в случая дворното място в новосъздадената етажна собственост. Първоинстанционният съд правилно бил определил съответната идеална част от общата част по предназначение на базата от определените от делбения съд идеални части от общите части към отделните обекти. Било доказано и че ответниците били владеели тази идеална част на ищеца без правно основание, тъй като били държали ключа към единствения вход до двете помещения и със заключването на единствената врата през която се бил осъществявал достъпа до тях. Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и недоказана и да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

В с.з., въззивникът И.М., редовно призован се явява лично. Въззивницата Ю.М. редовно призована не се явява лично. Двамата се представляват  от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК адв.  Д.П. ***, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з.  въззиваемият, редовно призован се не се явява лично и се представлява от адв. Е.Х. ***, негов процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

  При извършване на проверката по чл.267, ал.1 от ГПК, съдът констатира, че въззивната жалба е подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК. Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Поради това въззивният съд я намира за допустима и следва да я приеме за разглеждане.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването допустимо. При проверка на законосъобразността и правилността на акта, съдът намира, че първоинстанционният съд при постановяване на решението си не е нарушил императивни разпоредби на закона и е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт. Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и при вярно констатирани факти, той е достигнал до законосъобразни правни изводи, като фактите са били субсумирани правилно към приложимите законови разпоредби. С оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК въззивният съд ПРЕПРАЩА към фактическата обстановка изложена от районния съд.

Въззивният състав споделя правните изводи на РС, тъй като те са обосновани и намират опора в относимите към спора материалноправни норми. Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, с който се претендира да се признае за установено, че по отношение на ответниците, които са въззивници в настоящото производство, че ищецът и въззиваем е собственик на 117/182 ид.ч. от избено помещение, намиращо се под сграда с идентификатор № *7338.540.110.1 и да бъдат осъдени да му предадат и владението върху неговата идеална част от избеното помещение, която били владяли без основание.  На първо място с оглед направеното от жалбоподателите възражение за допустимост на така предявения ревандикационен иск въззивният състав счита че е допустим иск с правно основание чл. 108 ЗС, с който се претендира да бъде осъден ответника да предаде на ищеца, който е етажен собственик идеална част от обща част от етажна собственост дори и в случаите, когато тази обща част не съставлява самостоятелен обект. В случая предявилия иска етажен собственик защитава правото си на собственост върху идеалната част от общите части на сградата, което произтича от правото на собственост на етажния собственик върху самостоятелния обект-жилище намиращо се в режим на етажна собственост. По този начин етажният собственик защитава владението си като правомощие от правото си на собственост върху неговите идеални части от общите части в етажната собственост срещу неправомерното му отнемане от лице, което не е собственик по отношение на тези идеални части дори и ако същото е друг етажен собственик, който притежава свои идеални части от общите части в етажната собственост. При предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС доказателствената тежест се разпределя по следния начин: ищецът следва да докаже, че е собственик на процесната вещ на твърдяното от него правно основание и че тя се намира във владението на ответника. Ответникът следва да докаже, че има основание да владее вещта, т.е. да докаже юридическия факт, който му дава правото да владее или държи имота. Ищецът в първоинстанционното производство е успял при условието на пълно и главно доказване да докаже, че е собственик на  117/182 ид.ч. от избено помещение, намиращо се под сграда с идентификатор № *7338.540.110.1 и че владението върху тези идеални части от избеното помещение се осъществява от ответниците. Ответниците не доказаха основанието си да владеят тези идеални части собствени на ищеца от избеното помещение.

Етажната собственост представлява правоотношение по повод притежаването на самостоятелен обект в сграда, в която етажи или части от етажи, които могат да бъдат обект на самостоятелно право на собственост заедно с придадените към тях помещения в тавана или зимника принадлежат на отделни собственици. Тази самостоятелна собственост в една сграда се съчетава неразривно със съсобственост върху общите части в същата сграда на титулярите на собственост върху самостоятелните обекти в нея. Недопустимо е едно лице да притежава идеални части от общите части на сградата без да притежава самостоятелен обект в нея, както и обратното. С оглед на това, когато етажния собственик прехвърли на трето лице собственото си жилище, приобретателят придобива правата на своя праводател и върху съответните идеални части, дори и това да не е изрично упоменато в нотариалния акт, какъвто е настоящия случай, тъй като в нотариален акт № 139, том първи, рег. № 1637, дело № 107 от 2012 г. Цеца Т. прехвърля своя самостоятелен обект в сградата намираща се в режим на хоризонтална етажна собственост на ответниците без да се споменават изрично идеалните части от общите части сред които са и процесните избени помещения. За общо ползване в сграда в режим на етажна собственост могат да служат помещения предназначени за перални, сушилни и за детски колички и други помещения, каквито в случая са избените помещения, които по предназначение с оглед предвижданията на инвестиционния проект или по волята на всички собственици на самостоятелни обекти в сградата, която в случая е заместена от влязло в сила решение на съда по чл. 32, ал. 2 ЗС, с което е разпределено ползването между етажните собственици и предвижда общо ползване на мазетата, които са идентични с избените помещения. Процесните избени помещения са обща част по предназначение, тъй като е налице именно това решение, което замества волята на етажните собственици и предвижда тези помещения да бъдат използвани общо. С оглед на това не би могло да се приеме, че всяко избено помещение е индивидуална собственост на всеки от двамата етажни собственици на самостоятелните обекти в сградата като принадлежност към тези обекти.

Ищецът в първоинстанционното производство основава правото си на собственост  върху процесния недвижим имот на деривативно правно основание – извършена съдебна делба с Решение № 593 от 22.07.2009 г. по гр.д. № 3449 по описа за 2008 г. на СлРС,  с което се поставя в негов дял и той става индивидуален собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *7338.540.110.1.1, който представлява жилище-апартамент с площ 71 кв.м., който се намира в сграда с идентификатор № *7338.540.110.1., намираща се в недвижим имот с идентификатор № *7338.540.110, с площ 450 кв.м. и административен адрес: ГР.С., ул. „П.Е.“ №* А, заедно с 117/182 ид.ч. от дворно място с площ 450 кв.м. с идентификатор № *7338.540.110. С това решение между ищеца и Цеца Т.Т., в чийто дял се поставя и тя става индивидуален собственик на самостоятелен обект с идентификатор № *7338.540.110.1.2, който съставлява жилище с площ от 52 кв.м.  в същата сграда с идентификатор № *7338.540.110.1, намираща се в недвижим имот с идентификатор № *7338.540.110, заедно с 65/182 ид.ч. от дворно място с площ 450 кв.м. с идентификатор № *7338.540.110 възниква хоризонтална етажна собственост, тъй като е налице сграда с два самостоятелно реално обособени обекти поставени в реален дял на всеки един от съделителите, като всеки обект има различен собственик, а дворното място, което е незастроено става обща част по предназначение при съответно определените идеални части за етажните собственици.  С Решение № 34 от 18.02.2010 г. по гр.д. № 4025/2009 г. по описа на СлРС съдът е уважил предявената претенция по чл. 32, ал. 2 ЗС и е определил режим на ползване между етажните собственици по отношение незастроеното дворното място, което се явява обща част по предназначение. Съдът е одобрил предложения от вещото лице първи вариант на ползване на дворното място, приподписал е скицата по първия вариант към заключението, която се счита за неразделна част от решението. Съгласно този първи вариант мазето по жилищната сграда ще бъде общо ползвано от двамата етажни съсобственици, т.е. става обща част по предназначението си с оглед волята на двамата етажни собственици, които са предоставили на съда в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС да разпредели режима на ползване на общите части между тях.

С нотариален акт № 139, том първи, рег. № 1637, дело № 107 от 2012 г. Цеца Т. прехвърля своя самостоятелен обект в сградата намираща се в режим на хоризонтална етажна собственост на ответниците, като в нотариалния акт изрично е отбелязано, че те са уведомени за влязлото в сила Решение № 34 от 18.02.2010 г. по гр.д. № 4025/2009 г. по описа на СлРС и определения с него режим на ползване на поземления имот с идентификатор № *7338.540.110 и същите са изрично заявили, че са съгласни да ползват същата част от поземления имот, която е била ползвала и тяхната прехвърлителка. Това съгласие безспорно се отнася и до общото ползване на мазето, което следва от одобрения първи вариант към заключението на вещото лице. Общото ползване на мазето следва и от съдебно-техническата експертиза, която е била изготвена пред първата инстанция. От свидетелските показания се установи единствено безспорно факта, че ответниците са заключили входната врата към избата, която използват еднолично и ищецът няма свободен достъп до своята част от избеното помещение и следва да му бъде предоставян ключ от ответниците, тъй като входът откъм неговата част е зазидан и единствения начин за достъп до неговото западно избено помещение е преминаването през източното избено помещение и използването на вътрешната врата в разделителната страна. На следващо място ответниците в отговора на исковата молба са направили възражение, че са придобили избените помещения по давност, т.е. те самите са твърдяли, че упражняват фактическа власт върху избените помещения с намерение да ги своят, но така и не са успяли да докажат своето възражение, нито наличието на основание за владеенето на претендираните от ищеца идеални части от избените помещение като общи части по предназначение. В този смисъл въззивният съд споделя правните изводи на СлРС, че е допустимо придобиване по давност на избено или таванско помещение от лице, което притежава друг самостоятелен обект в същата сграда, но не и в случай, че в резултат на това придобиване другото жилище остане без избено или таванско помещение, какъвто е настоящия случай. Правилно първоинстанционния съд е приел, че държейки ключа от единствения вход към избените помещения ответниците са владяли тази обща част за себе си и по този начин са възпрепятсвали свободния достъп на ищеца до тях.

С оглед на изложеното въззивният съд, счита че обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивниците, които следва да  понесат своите разноски, така както са сторени. Въззиваемият не претендира разноски сторени във въззивната инстанция и не представя доказателства за извършени разноски.

С оглед на изложеното съдът

Р     Е     Ш     И  :

 ПОТВЪРЖДАВА Решение № *04 от 28.07.2016 г.   по гр.д. № 940/ 2016 г. на  Сливенския районен съд,  като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                                                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:  1.

                      2.