Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  184

 

гр. Сливен, 26.10.2016 г.

                                              

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и шести октомври през двехиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          М.С.                                                                          мл.с. Н..

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 429 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 522/04.07.2016г. по гр.д. № 1264/16г. на СлРС, с което е признато за установено по иск по чл. 422 от ГПК между страните, че „Хримаком“ ООД, гр. Сливен дължи на „Мултизим“ ЕООД, гр. Павликени сумата 1 500 лв., представляваща разноски по административен акт на КЗК – решение № 737/05.06.2014г. на КЗК по преписка № КЗК33/2014г., допълнено с решение № 1024/23.07.2014г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва, считано от 20.01.2016г. до окончателното изплащане, както и разноски по заповедното производство в размер на 38 лв., и са присъдени разноските по делото.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло решението, като въззивникът заявява, че то е неправилно и необосновано. Заявява, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – налице е порок в доклада по чл. 146 от ГПК и порок във формирането на правната воля, тъй като в решението липсват пълни мотиви, които да обуславят изводите на съда. Развива подробни аргументи в тази посока. Въззивникът твърди още, че атакуваното решение е неправилно, тъй като решаващият съд не е вникнал в същината на правния спор. Неправилно съдът е посочил, че е извън преценката му какви разноски се дължат по акта на КЗК. Заявява, че неправилно в решението си комисията е възложила на двете дружества разноските от 1 500 лв. солидарно, тъй като липсват условията по ЗЗД за това, а първоинстанионният съд изобщо не е обсъдил доводите по този въпрос. Съдът не бил длъжен да се съобразява с решенията на АС, тъй като задължителната им сила касае валидността и законосъобразността на административните актове, освен това не от съдебните решения произтича вземането, а от допълнителното решение на КЗК, която не е съд а орган. Също така въззивникът заявява, че в решението на КЗК има неяснота, която е възникнала след развилото се производство по обжалването пред ВАС и по тази неяснота е следвало да бъде тълкуването на РС, който е трябвало да изследва от къде произтича вземането и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане на длъжника. Сочи още, че възложените му разноски е следвало да бъдат съразмерни на констатираното му нарушение, респективно – на наложената му за това санкция, тоест пропорционално той дължи 27 лв. разноски от общо 1 500 лв., или най-много – 750 лв. – половината, след отмяната на решението спрямо другия търговец.

 Поради изложеното моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло иска, евентуално – да го уважи само до размер на 27 лв. или 750 лв. Претендира разноските за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор,  с който оспорва жалбата като неоснователна. Развива подробни контрааргументи, с които оборва доводите на въззивника. Заявява, че атакуваното решение е правилно и обосновано, постановено при вярна фактическа обстановка и в съответствие с материалноправните и процесуални разпоредби. Поради това моли въззивния съд да не уважава жалбата и да потвърди обжалвания акт на СлРС. Претендира разноски за тази инстанция. Няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски, представя списък, възразява срещу присъждане на разноски на въззиваемия ако не се представлява от адвокат, а в противен случай – прави възражение за прекомерност на възнаграждението му.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие. С писмено становище, подадено от управителя, поддържа отговора, оспорва жалбата и иска атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно. Няма искания по доказателствата, не претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е  и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Настоящият състав не намира да са допуснати твърдените от въззивника процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд. Той е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и отговора на другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна квалификация на исковете, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права.

Първоинстанционният съд е определил подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко искане, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези факти, от наличието на които позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за ангажиране на относими и необходими доказателства. Събрал е допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – представените писмени доказателствени средства, които е ценил поотделно и в тяхната съвкупност, като ги е кредитирал съобразно придадената им от закона доказателствена сила. Осигурил е на страните пълна и равна възможност за защита в производството.

В мотивационния компонент на съдебния акт ясно и точно са изложени правните съображения на съда, почиващи на формираните фактически констатации, субсумирани към приложимите правни норми, които са го ръководили при взимането на решението, обективирано в диспозитивната част. Мотивите му са разбираеми и в достатъчен обем за да бъдат подложени на инстанционна проверка.

Този въззивен състав намира и че няма нарушения на материалноправните разпоредби, сводими към настоящия случай.

Предявеният установителен иск има за предмет установяване на парично задължение на ответника към ищеца, чийто размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК. Ищецът претендира, че му се дължи сумата 1 500 лв. главница, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 20.01.2016г., представляваща разноски възложени с решене на КЗК по пр.№ КЗК-33/2-14г., както и 38 лв. разноски по заповедното производство.

Настоящият състав намира, че ищецът е доказал всички релевантни положителни факти, тежестта за което действие лежи върху него.

По начало няма спор по отношение фактите на проведеното производство пред КЗК, приключило с решение № 737/05.06.2014г. на КЗК по преписка № КЗК33/2014г., допълнено с решение № 1024/23.07.2014г., обжалването му пред ВАС на РБ и постановяване на решение № 6967/11.06.2015г. по адм.д.№ 10332/14г. на ІV отделение на ВАС и оставящото го в сила решение № 11274828.10.2015г. по адм.д. № 9457/15г. на петчленен състав І колегия на ВАС на РБ.

Сблъсъкът между вижданията на страните се поражда от различното им тълкуване на волята на съда по повод разноските в производството пред КЗК, както и по повод правомощията на гражданския съд в тази насока.

Хронологично в поредицата актове, постановени съответното КЗК и ВАС, въпросът е бил разрешаван така:

С решението си № 737/05.06.2014г. на КЗК по преписка № КЗК-33/2014г., КЗК, допълнено с решение № 1024/23.07.2014г., в т. 7 е възложила на „Хримаком“ ООД /ответника по настоящия спор/ и „Биоком Трендафилов“ ЕООД да заплатят на „Мултизим“ ЕООД /ищеца по делото/ направените по производството разноски в размер на 1 500 лв.

Това решение е било атакувано в различни свои части от двамата търговци - „Хримаком“ ООД и „Биоком Трендафилов“ ЕООД, като с решението си № 6967/11.06.2015г. по адм.д.№ 10332/14г., ВАС е уважил жалбата на „Биоком Трендафилов“ ЕООД и е отменил решението на КЗК в няколко негови части, включително и по т. 7, касаеща възложените на това дружество разноски. Едновременно с това ВАС е отхвърлил жалбата на „Хримаком“ ООД по отношение на атакуваните с нея части от решенеито на КЗК, включително и по т. 7, определяща отговорността за разноските.

С решение № 11274828.10.2015г. по адм.д. № 9457/15г. петчленен състав на ВАС е потвърдил това решение и в резултат е налице влязъл в сила във всичките му части административен акт и ползващо се със задължителна за гражданския съд сила стабилно решение на административен съд.

Недискутируемо е, че в съдебния акт на административния съд е инфилтрирано решението на КЗК и то поражда предвидените от закона правни последици като за гражданският съд то е валидно и законосъобразно във всичките си части. Съгласно разпоредбата на чл. 65 от ЗЗК решението на комисията влиза в сила след отхвърлянето на подадената жалба и по отношение на възложените разноски. Дължимостта им е регламентирана в разпоредбата на чл. 69 ал. 1 от ЗЗК, като с ал. 4 се разписва, че те се възлагат на нарушителя, ако са поискани от другата страна. Поради това след потвърждаването на тази част от т. 7 на решението на КЗК от страна на ВАС, тя представлява изпълнително основание по чл. 417 т. 1 от ГПК относно признато изпълняемо право.

Така е видно, че на ищцовото дружество „Мултизим“ ЕООД се дължат разноски по производството пред КЗК в размер общо на 1 500 лв., които първоначално са били възложени на „Биоком Трендафилов“ ЕООД и „Хримаком“ ООД. Тази формулировка предполага, че сумата се дължи солидарно, а не разделно, следователно, след корекцията на тази точка от решението от страна на ВАС, чрез отмяната на т. 7 по отношение само на едното дружество - „Биоком Трендафилов“ ЕООД, то задължението остава единствено за „Хримаком“ ООД в пълния си размер.

Не могат да се възприемат доводите на въззивника, че решенията са объркани, неясни и трябвало да бъдат тълкувани от първоинстанционния съд. Обективираната воля е несъмнена и се извежда пряко посредством  интелектуалния прочит на диспозитивните части на всички описани по-горе актове.

Въззивният съд не споделя и съображенията на въззивника, развити във въззивната жалба, че следвало да се постанови изричен диспозитив от ВАС, с който изрично да се посочи размерът на дължимите от „Хримаком“ ООД разноски и липсата му представлява пречка за изпълнение на задължението, както и, че първостепенният съд от своя страна следвало да прецени, че разноските не е следвало да се възлагат солидарно, тъй като липсват условията по ЗЗД за това, както и да съобрази, че по начало разноските по производството пред КЗК следва да са съразмерни на наложените санкции за нарушенията на всяко дружество, с оглед което припадащата се част на ответника е само 27 лв., респективно – 750 лв. /в условията на равна разделност/

Очакването на страната да се нагодят съдопроизводствените правила според нейните желания и разбирания е мислене контра легем, което не издържа критика. Процесуално и материално недопустимо е гражданският съд да пререшава въпроса за разпределянето на разноските в административното производство, още повече, че потвърждаването на решението от съдебния орган блокира възможността за преуреждането им и отадминистративния орган, а съмненията си относно действителната воля на административния съд страната е могла да отстрани чрез регламентирания способ на тълкуването или още в хода на инстанционния контрол, ако бе релевирала оплакванията си пред петчленния състав на ВАС и бе поискала надлежно и своевременно преразпределяне на разноските от единствения компетентен да стори това съд.

Като не е упражнила рационално процесуалните си права, въззивната страна се е поставила в положението да изпълни паричното задължение така, както е скрепено с влезлия в сила акт на ВАС.

В обобщение въззивният съд намира, че дължимостта на заявеното в заповедното производство парично задължение е непререкаемо доказана, включително по отношение главницата, обезщетението за забава и разноските в същото производство. Поради това положителният установителен иск е основателен и доказан и следва да бъде изцяло уважен, като дължимостта на вземанията по издадената заповед за незабавно изпълнение следва да бъде призната.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава, а решението следва да се потвърди.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите, както са направени, въззиваемият не е претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                             

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 522/04.07.2016г. по гр.д. № 1264/16г. на СлРС.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         

 

 

ЧЛЕНОВЕ: