Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

 

гр. Сливен, 02.11.2016 г.

                                              

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на втори ноември през двехиляди и шестнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 Н. Я.

ЧЛЕНОВЕ:                                                            М. С.                                                                                                                                            

                                                                        мл.с. Н. К.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря С.В., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 435 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 47/04.08.2016г. по гр.д. № 299/15г. на КРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от “Глобус ЕС“ ООД, гр. Сливен против О.М.Х., на основание чл. 422 ал. 1 от ГПК иск за признаване за установено между страните, че последният дължи сумата от 2 600 лв., представляваща изискуемо задължение по запис на заповед, издаден на 17.07.2014г. в гр. Сливен, по силата на който О.М.Х.  се е задължил да заплати на “Глобус ЕС“ ООД, гр. Сливен на 17.08.2014г. без протест и без разноски сумата 2 600 лв., заедно със законовата лихва, считано от 28.01.15г. до окончателното изплащане, за която срещу него е издадена заповед № 7/28.01.15г. за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 13/2015г. на КРС, и са присъдени на ответника разноските по делото.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло решението, като въззивникът заявява, че то е неправилно и необосновано. Счита, че мотивите на съда да отхвърли иска са противоречиви, тъй като от една страна приема, че ответникът е доказал връзката между записа на заповед и задължението, което твърди, че се обезпечава с него, произтичащо от липса на гориво, а от друга съдът счита, че не се е установило съществуването на каузалното правоотношение, обезпечено със записа на заповед. Развива подробни съображения в тази насока, като заявява, че съдът без да обсъди всички доказателства, чрез нелогични разсъждения е достигнал до необоснован извод. В нарушение на процесуалните правила е установявал връзка между несъществуващо каузално правоотношение и записа на заповед чрез протоколи за разпит на управителя на дружеството, като незаконосъобразно ги е ценил като частни писмени доказателства, а те представляват официални документи. Освен това е нарушил основни принципи на гражданското съдопроизводство – на непосредственост и устност. По-нататък въззивникът излага доводи, че съдът не е успял да посочи какво точно представлява обезпеченото каузално правоотношение, кога и как е възникнало и безпричинно е обсъждал разпоредби на КТ. Счита, че с оглед абстрактния характер на записа на заповед, задължението безусловно съществува. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи в пълен размер исковете. Претендира разноските за двете инстанции, както и за заповедното производство.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

Представя писмена защита, в която преповтаря и развива по-подробно аргументацията си от въззивната жалба.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата и иска атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно. Няма искания по доказателствата, претендира разноски за тази инстанция.

Представя писмена защита, в която излага подробни доводи относно правилността на атакувания акт. Оспорва релевираните от въззивника оплаквания, като ги оборва, позовавайки се на съдебна практика относно необходимостта за изследване на връзката между каузалното и менителничното правоотношение и счита, че в случая такава съществува, но не са доказани фактите, от които произтича вземането.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е  и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, от гледна точка на хронологията на събитията, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въвежда тази част от мотивите по подразбиране. Въззивният състав споделя също и решаващите правни изводи на РС.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Предявеният установителен иск има за предмет установяване на парично задължение на ответника към ищеца, чийто размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК. Ищецът претендира, че му се дължи сумата 2 600 лв. главница, представляваща неизплатено парично задължение по запис на заповед от 17.07.14г., с падеж 17.08.14г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 28.01.2015г., до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 7/28.01.15г. по ч.гр.д. № 13/2015г. на КРС.

Настоящият състав намира, че ищецът не е доказал всички релевантни положителни факти, тежестта за което действие лежи върху него.

Безспорно е, че записът на заповед по своята правна характеристика представлява едностранна абстрактна сделка. Последната дефинитивно представлява сделка, при която предоставената имуществена облага не е свързана с определена кауза (основание, причина) и липсата на кауза при нея не води до нищожност, както при каузалната сделка.

Също така е вярно и това, че обикновено зад абстрактната сделка стои каузална сделка. Двете, разбира се, могат да се намират в различно взаимоотношение помежду си и това, за всеки отделен случай, следва да се прецени и съобрази с оглед всички останали факти по делото.

Не бива да се абсолютизира абстрактният характер на записа на заповед като едностранна сделка. Той не означава, че във всеки един случай издаването на записа не е във връзка със съществуващи други отношения между страните, тоест изначално липсва основание, поради което се поема задължението по него. Абстрактността се изразява в това, че записът на заповед сам по себе си не е обвързан с определена кауза, без обаче това да означава пълно откъсване от повода, който е послужил за издаването му.

Затова действително са допустими такива субективни менителнични възражения, свързани със съпътстващите записа на заповед каузални взаимоотношения между страните, които да се основават на воля на страните да свържат каузалното с менителничното правоотношение.

Именно така стоят нещата в настоящия случай.

За да се установи балансът, който ще мотивира прилагането, или съответно – дерогирането на правилата на абстрактната сделка, /която цели бързина и ефективност при реализиране на парично вземане, като се избегнат именно общите правила за доказване/, е необходимо поне едната страна да се позове на наличие на такава воля у някоя от тях – да бъде свързано менителничното с каузалното правоотношение, за да може съдът да изследва дали във вътрешните им взаимоотношения превес има каузалното отношение, респективно – менителничното да е поставено в зависимост от него. Така, за да бъде отречена дължимостта на сума по запис на заповед въз основа на възражения, изхождащи от свързани каузални отношения, последните трябва да бъдат заявени или от ищеца с исковата молба, или от ответника – с отговора. Само така тези въпроси могат да бъдат поставени на доказателственото поле в процеса.

В случая ищецът не излага изобщо твърдения за други правоотношения с ответника, обусловили по някакъв начин издаването на записа. Ответникът, от своя страна, както в отговора си, така и до края на устните състезания в първоинстанционното производство, поддържа тезата, че между страните са съществували конкретни правоотношения по повод на които е издаден процесният запис на заповед.

На първо място, за да се свърже абстрактната сделка с каузално правоотношение, е необходимо тази сделка да е действителна. Тук е налице  редовен от външна страна запис на заповед, чието съдържание отговаря на изискванията на чл. 535 от ТЗ, документът валидно установява подлежащо на изпълнение вземане, тъй като условията за изискуемостта му са настъпили.

По-нататък, обаче, с оглед релевираните от длъжника доводи, съгласно еднозначното разрешаване на въпроса в т. 17 на ТР № 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС на РБ и устойчивата съдебна практика, съдът е длъжен да изследва наличието на твърдяното каузално правоотношение, валидността му и годността му да породи паричното задължение, „обезпечено“ с издадения запис на заповед, послужил като основание за издаване на заповедта за изпълнение. Тежестта на доказване на съществуването на обуславящото каузално правоотношение е възложена на ответника и в хода на производството той е ангажирал необходимите и достатъчни доказателства за успешното й понасяне.

Настоящият въззивен състав намира, че по категоричен начин е установено наличието на имуществено правоотношение между страните, възникнало и развило се във връзка с трудовоправните отношения, съществували между тях. Ищецът е считал, че ответникът му дължи определена парична сума, чийто произход свързвал с ощетяването си с гориво, отговорността за което се носи от ответника, като именно това е станало причина за издаването на процесния запис на заповед.

Връзката между двете правоотношения – каузалното и абстрактното, е непререкаемо доказана с поредица от гласни и писмени доказателствени средства, които първостепенният съд подробно и изчерпателно е анализирал, и аргументацията му е безупречна, както по повод вида и доказателствената им стойност, така и по повод очертаната чрез тях фактическа обстановка, върху която са изградени правните изводи. Вярно е, че гражданският съд събира непосредствено гласни доказателствени средства за установяване на факти, чрез пряк разпит на свидетели, което както е посочил първоинстанционният съд, в случая не може да се осъществи поради процесуалното качество на лицата. Това означава, че показанията, закрепени в протоколите от разпитите на управителя на ищцовото дружество и на ответника, проведени в досъдебното производство /макар тези протоколи да представляват в този си вид официални документи/, не могат да послужат за доказателство по настоящия спор относно верността на фактите, които се твърдят от разпитаните лица. Те могат да се разглеждат за целите на това производство обаче, в аспекта на вътрешното убеждение на депозиралите показанията лица, демонстрирано чрез тях. Тоест – изявленията на управителя на дружеството-ищец и на ответника служат за индиция относно тяхното собствено възприятие и квалификация на сложилите се между тях отношения, и само и единствено в този смисъл съдът отчита значението на тези документи, което не противоречи на процесуалните правила. По този начин е обосновано убедително твърдяното от ответника каузално правоотношение, за което се установява, че и двете страни са имали субективно знание.

Така изходната точка, значима за разрешаването на спора, е доказаният безсъмнено факт, че записът на заповед е издаден от ответника за да обезпечи задължение, произтичащо от липса или кражба на гориво, като тази причина е съществувала в съзнанието както на управителя на ищцовото дружество, така и на ответника, като и двете страни са провели мисловна връзка между двете събития.

Оттук се извличат и подлежащите на доказване факти, от които зависи евентуалното уважаване на иска.

Ако ищецът е считал, че е претърпял имуществена вреда поради извършвани кражби на гориво, то ответникът, намиращ се в трудовоправни отношения с него и в качеството му на МОЛ, би следвало да отговаря по реда на чл. 203 ал. 2 от КТ, ако по надлежен ред се установи извършеното престъпление. В случая образуваното досъдебно производство по повод извършена кражба на чужда движима вещ – 6 литра нафта на ищеца, е прекратено поради недоказаност. Така спрямо ответника няма влязла в сила присъда и липсва основание да се приеме, съгласно чл. 203 ал. 2 от КТ, че претърпяната от работодателя вреда е причинена от него в резултат на престъпление. Следователно не е доказано по този начин, че каузалното правоотношение действително е породило парично задължение за ответника.

От друга страна, ако ищецът е считал, че ответникът следва да отговаря за липси – недостиг на парични или материални ценности с неустановен произход – това би активирало механизма на чл. 207 вр. чл. 211 от КТ, доколкото вината на отчетника се предполага до опровергаване на презумпцията от негова страна. При това положение работодателят не е избрал пътя на осъществяване на пълната имуществена отговорност на работника по съдебен ред, а е прибегнал до обезпечаване на това парично задължение чрез фигурата на запис на заповед. В резултат на това действие обаче се е разместила доказателствената тежест в настоящия исков процес, като за него възниква тежестта да докаже най-напред самото наличие на вредата под формата на липса, което би придало жизненост на „каузата“ на подписването на записа на заповед. Едва след това могат да се приложат правните последици от същия, изразяващи се в признаване дължимостта на сумата, за която той е издаден.

Доколкото ищецът е търговец, книжата му следва да се водят по надлежен ред и счетоводните документи следва да отразяват дейността и състоянието му, съгласно разпоредбите на ЗСч, и съответно - само тогава могат да послужат за годно доказателство относно фактите, твърдяни от търговеца и касаещи имущественото му положение.

По делото е извършена съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение не е оспорено, и видно от него в счетоводството на ищцовото дружество няма осчетоводена по никакъв начин липса на гориво /не е осчетоводено и вземането от 2 600 лв., с което ответникът се е задължил/. Няма протокол за установени липси при инвентаризация, няма и отчетена в предвидената за това сметка липса на материалноотговорно лице – в случая – на ответника.

Убеждението на ищеца /чрез управителя му/, че е имало липси на гориво за някакъв период, или че има кражба на гориво, в която е участвал ответникът, че вредата е в някакъв конкретен размер и стойност, както и, че обезщетяването й се дължи от ответника, е доказано, че е съществувало към момента на издаването на записа на заповед, тъй като е обективирано в редица писмени документи и в свидетелските показания, събрани от съда, доказано е и, че то е дало повод за създаването на ценната книга. Но то само по себе си не представлява доказателство за обективното осъществяване на фактите, с които правната норма свързва възникването на парично задължение – кражба или липса. Както вече бе посочено по-горе – никой от тези юридически факти не е доказан от носещата доказателствената тежест за това ищцова страна чрез годни и убедителни доказателствени средства. Поради естеството на правоотношенията законът не предвижда доказване в гражданското производство като преюдициални факти извършена кражба или имуществена липса чрез свидетелски показания.

Ето защо каузалното правоотношение, генерирало абстрактното, се явява доказано като съществуващо, но недоказано като основателно да създаде паричното задължение, обезпечено с процесния запис на заповед.

Поради това въззивният съд счита, че не е доказано съществуването на вземането /както главното, така и акцесорното за лихви/, за което в заповедното производство е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и положителният установителен иск следва да бъде отхвърлен.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава, а решението следва да се потвърди. В този смисъл разпределението на разноските по делото също е правилно и не следва да се изменя.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите, както са направени, и заплати на въззиваемия такива в размер на  420 лв.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

                             

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 47/04.08.2016г. по гр.д. № 299/15г. на КРС.

 

ОСЪЖДА “Глобус ЕС“ ООД, гр. Сливен да заплати на О.М.Х. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 420 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         

 

 

ЧЛЕНОВЕ: