Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е      

 

гр. Сливен, 10.11.2016 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на девети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:             

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  М. Б.

                               ЧЛЕНОВЕ: С. М.                                                                                                                                                                                         

                                                                               Мл.С. Н. К.

 

при секретаря Г., като разгледа докладваното от  младши съдия Нина Коритарова въз.гр.  д. № 443 по описа за 2015  год.,  за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Първата въззивна жалба е подадена от Е.Я. K., ЕГН: **********,*** и с нея се обжалва Решение № 626  от 05.08.2016 г. по гр.д. №4880/2014 г. на  Сливенския районен съд, с което   се уважава предявения от Д.П.П., ЕГН: **********,*** иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС против А.К.П.,***, ЕГН: **********, Д.П.П., ЕГН: **********,***, Д.С.П., ЕГН: **********,*** и М.  С.П., ЕГН: **********,*** и Е.Я. K., ЕГН: **********,***  като се допуска в полза на ищцата изкупуване при условията на договора от 08.05.2014 г. обективиран в нотариален акт № 195, том втори, дело № 362/2014 г. по описа на нотариус Е.Ш. на отчуждените с него от първите трима ответници в полза на четвъртия от тях общо ½ ид.ч.  от поземлен имот с идентификатор №72165.504.327 по кадастралните карти и кадастралните регистри одобрени със Заповед № РД-18-2/26.02.2010 г., който се намира на административен адрес: гр. Т., ул. „Н.В.” №*, с площ 634 кв.м., с номер по предходен план- 327 в кв. 68, парцел X, при съседи имоти с идентификатори № 72165.504.330; №72165.504.329; № 72165.504.328; №72165.504.326; и № 72165.504.1804 и от намиращите се в него сгради : сграда с идентификатор № 72165.504.327.1, с площ 56 кв.м. и начин на трайно ползване: жилищна сграда, еднофамилна; сграда с идентификатор № 72165.504.327.2, с площ 42 кв.м. и начин на трайно ползване: друг вид сграда за обитаване; сграда с идентификатор № 72165.504.327.3, с площ 18 кв.м. и начин на трайно ползване: селскостопанска сграда; сграда с идентификатор № 72165.504.327.4, с площ  18 кв.м. и начин на трайно ползване: хангар, депо, гараж при условие, че в едномесечен срок от влизане в сила на решението ищцата заплати на Е. K. сумата от 3 567, 60 лв. Също така съдът указва на ищцата, че в случай, че цената не бъде платена в този срок решението ще се счита за обезсилено по право. С това решение са осъдени ответниците да заплатят на ищцата и сумата от 770,82 лв., съставляваща сторените от нея разноски пред първата инстанция.

Решението се обжалва с първата въззивна жалба изцяло като неправилно и незаконосъобразно и се  моли въззивния съд да го отмени.

Втората въззивна жалба е подадена от А.К.П.,***, ЕГН: ********** и от Д.П.П., ЕГН: **********,***,  чрез адв. С.Р. *** и с нея се обжалва първоинстанционното решение, в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС по отношение на тези две жалбоподателки като неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено при нарушаване на процесуалните правила. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение, в частта с която е уважен иска по отношение на тези две ответници и да постанови ново решение, с което да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС по отношение на тях като неоснователен и да им присъди сторените по делото разноски пред двете инстанции.

           Въззивната страна по първата жалба е ответник в първоинстанционното производство и обжалва посоченото решение изцяло. Оспорва допустимостта на предявения иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС и извода на първоинстанционния съд, че ищцата е узнала за атакуваната от нея сделка на датата на подаване на заявлението пред службата по вписванията в гр. Сливен. Въвежда нови твърдения относно наличие на предварителен договор от 2013 г. за продажба на процесния имот от страна на бащата на ищцата, който бил показвал неговото намерение да й продаде имота. Твърди, че ищцата още тогава била наясно за атакуваната сделка и била извършила проверка по партидата на имота в служба МДТ в Община Т. относно имота. Посочва, че е била лишена от възможност в първоинстанционния процес да защити своите права като купувач по атакуваната сделка, но не посочва конкретни нарушения на съдопроизводствените правила извършени от районния съд. Не била изслушана от съда, не били събирани доказателства в защита на нейната теза, като не били разпитани свидетели относно ползващи я факти, нито й била дадена възможност да призове другите наследници и да представи писмени доказателства. Поради което претендира да й бъде дадена възможност във въззивната инстанция да представи допълнителни писмени и гласни доказателства в защита на нейната теза и да привлече подпомагащи страни.

           Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно постановено по искова молба след изтичане на преклузивен срок. По отношение на направените общо и неконкретизирани доказателствени искания на въззивницата К. въззивният съд, счита, че тя не посочва по см. на чл. 266 ГПК нововъзникнали или новооткрити факти и обстоятелства, нито  доказателства, с които да бъдат установявани такива факти и обстоятелства по смисъла на чл. 266, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Не са посочени и допуснати от първоинстанционния съд конкретни нарушения на процесуалните правила при разпределяне на доказателствената тежест, които да обусловят приложението на ал. 3 на чл. 266 ГПК. С оглед на това въззивният съд, счита, че всички останали доказателствени искания извън посочените са преклудирани.

            С първата въззивната жалба не са направени нови  конкретни доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

Втората въззивна жалба е подадена от ответниците в първоинстанционното производство А.П. и Д.П. и с нея се обжалва решението, в частта с която се уважава предявения от Д.П. иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС по отношение на тях като незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила довели до неговата необоснованост и материална незаконосъобразност. Споделя извода на СлРС, че предвидения в чл. 33, ал. 2 ЗС срок бил преклузивен, но не е съгласен с извода на СлРС, че изтичането на този срок преди иска да бъде предявен има за последица недопустимост на същия. Посочва, че изтичането на преклузивния срок погасявало самото материално право на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС от страна на съсобственика и това означавало, че в такъв случай искът бил неоснователен, а не недопустим. В този смисъл се позовава на Решение № 121 от 21.06.2013 г. на ВКС по гр.д. № 862/2012 г., II ГО, ГК. Предметът на спора  бил основателността на предявения иск с правно основание чл.33, ал. 2 ЗС, а не неговата допустимост. На следващо място изводи на СлРС били необосновани поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. СлРС не бил преценил правилно доказателствената стойност на ангажираните от страните доказателствени средства. Представените от ищцата писмени доказателства относно датата на узнаването от нейна страна за атакуваната сделка били създадени от самата нея за нуждите на процеса. Имотният регистър бил публичен и ищцата била избрала сама датата на която да подаде процесното заявление и този документ служел за установяване единствено на факта, че ищцата на тази датата е депозирала този документ, но не и на факта, че на тази дата е била узнала за сделката. В това подадено от нея заявление до Службата по вписванията на РС-Сливен ищцата била посочила номера на нотариалния акт обективиращ процесната атакувана от нея сделка, което означавало, че тя била узнала за сделката преди да подаде това заявление. Цитира практика на ВКС, според която в тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС било да докаже момента на узнаване на сделката, по която той претендира право на изкупуване. В настоящия случай ищцата не била успяла да докаже този факт и искът следвало да се отхвърли като недоказан. Ответниците били провели успешно обратно доказване на този факт позовавайки се на показанията на свидетелката Ю., които необосновано били игнорирани от СлРС. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение, в частта с която е уважен предявения иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС по отношение на двете жалбоподтелки и да постанови ново решение, с което да отхвърли същия иск по отношение на ответниците А.П. и Д.П. като неоснователен. Претендира присъждане на сторените от жалбоподателките разноски пред двете инстанции.

С втората въззивна жалба също не са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК са постъпили отговори на двете въззивни жалби, отговарящи на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК депозирани от Д.П.П., ЕГН: **********,*** чрез адв. Т.С. ***. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

С отговорите на  двете въззивни жалби въззиваемата Д.П.П.  ги оспорва като неоснователни и моли същите да бъдат отхвърлени. Счита, че е не е налице нарушение на материалния закон и че не бил изтекъл предвидения в чл. 33,ал. 2 ЗС преклузивен срок към датата на предявяването на иска. СлРС бил съобразил Решение № 808 от 14.01.2011 г. по гр. № 1185/2009 г. на ВКС като бил приел, че при липса на писмена покана до съсобственика за изкупуване на дяла му срокът бил започвал да тече от датата на узнаването му. Твърди, че те били представили заявление и приходна квитанция за платена такса за препис от 02.12.2014 г. на Агенция по вписванията-имотен регистър, от които се било установявало датата на узнаване. Посочва, че била налице декларация по 25, ал. 8 от ЗННД, с която купувачът по атакуваната сделка изрично заявявал, че бил запознат, че не била спазена процедурата по чл.33 ЗС, тъй като процесният имот не бил предложен за продажба на останалите съсобственици включително и на ищцата. По отношение на въззивната жалба подадена от Е. K. и наведените в нея оплаквания , че й е било нарушено правото на защита посочва, че същата в срокът за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК не е депозирала такъв, въпреки че исковата молба й е била връчена и се е била явявала в съдебни заседания, но не е упражнила своите процесуални права своевременно и същите са били преклудирани.

Моли въззивния съд да отхвърли  въззивните жалби като неоснователни и недоказани и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Съдът констатира, че по предявения иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС ответниците в първоинстанционното производство са задължителни необходими другари, а в случая въззивните жалби са подадени от другите трима необходимите другари, което налага въззивният съд служебно да конституира като въззивник в настоящото производство на основание чл. 265, ал. 2 ГПК Д.С.П., ЕГН: **********.

В с.з., въззивницата по първата въззивна жалба Е.Я. K., редовно призована се явява лично, поддържа своята въззивна жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з.  въззивниците по втората въззивна жалба А.П. редовно призована не се явява лично и Д.П., редовно призована се явява лично. Двете се представляват от адв. С.Р. ***, техен процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК, който поддържа подадената от тях въззивна жалба и моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част. Конкретизира своята претенция като посочва, че в случай че въззивният съд приеме че е налице задължително необходимо другарство между страните по атакуваната сделка да отмени обжалваното решение изцяло. Претендира разноски.

Въззиваемата Д.П.П., редовно призована се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК адв. Т.С. ***, оспорва въззивните жалби и моли съда да потвърди първоинстанциионното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски пред въззивната инстанция и представя списък с разноски по чл. 80 ГПК.

Въззиваемият Д.  П. редовно призован не се явява лично и не изпраща процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК.

Въззиваемият М.П. редовно призован не се явява лично и не изпраща процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и  недопустимо в частта, с която се признава за установено на основание чл. 33, ал. 2 ЗС право на изкупуване на ищцата по отношение на неучастващия в атакуваната сделка ответник съсобственик М.П. и следва да се обезсили като недопустимо в тази си  част,  тъй като същият не е бил страна по атакуваната сделка, обективирана в нотариален акт № 195, том втори, дело № 362/2014 г. по описа на нотариус Е.Ш. и не е следвало да бъде конституиран като страна в настоящото производство. Той самият в качеството си на съсобственик има свое самостоятелно право на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС. Задължителни необходими другари в качеството им на ответници в настоящото производство са страните по атакуваната продажба- съсобствениците продавачи на своите общо 1/2 ид.ч. от процесния имот Д.П., А.П. и Д.П. и купувачът по сделката Е. K.. Съсобствениците с право на изкупуване по чл. 32, ал. 2 ЗС биха могли в качеството си на съищци и обикновени другари да атакуват сделката, но съсобственик с право на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС, неучастващ в атакуваната сделка не може да бъде надлежна ответна страна и по отношение на него липсва процесуална легитимация за участие в това производство. Процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка за която съдът следи служебно във всички фази на производството и нейната липса обуславя неговата недопустимост и налага прекратяването му по отношение на ненадлежния ответник. С оглед на изложеното въззивният съд следва да остави без разглеждане иска с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС по отношение на М.П., да прекрати производството по отношение на него като недопустимо и да обезсили решението на СлРС в частта му, с която се признава за установено право на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС от страна на ищцата спрямо М.П..

 Извън констатираната частична недопустимост при извършената служебна проверка на обжалвания съдебен акт, при проверка на законосъобразността и правилността на акта, съдът намира, че първоинстанционният съд при постановяване на решението си не е нарушил императивни разпоредби на закона и е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт. Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и при вярно констатирани факти, той е достигнал до законосъобразни правни изводи, като фактите са били субсумирани правилно към приложимите законови разпоредби.

Въззивният състав споделя правните изводи на РС, тъй като те са обосновани и намират опора в относимите към спора материалноправни норми.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС. При продажбата на дял от съсобствен имот разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗС въвежда ограничение в избора на купувач, като задължава продавача да предложи дела си за изкупуване на останалите съсобствениците.  При нарушаване на това изискване за другия съсобственик възниква правната възможност да изкупи дела на разпоредилия се съсобственик при условията на чл. 33, ал. 2 ЗС. Правото на изкупуване възниква само при съсобственост върху недвижим имот. Искът е конститутивен, тъй като с уважаването му се налага правна промяна, като ищецът замества купувачът по вече сключения договор с разпоредилия се съсобственик, а влязлото в сила съдебно решение замества актовете, с които се прехвърля съсобствеността. Предпоставките за уважаването на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС са наличие на съсобственост върху недвижимия имот или на суперфициарна собственост; продажба на дела на единия съсобственик на трето за съсобствеността лице с действителна сделка и липса на предложение до другия съсобственик за изкупуване. Ищецът следва да докаже, че е била налице съсобственост, в която той участва и че е извършено прехвърляне по договора за покупко-продажба между ответниците на дял от съсобствен имот. В случая ищцата успя да докаже, че процесният имот е съсобствен между нея и продавачите по атакуваната сделка, като правопораждащия собствеността факт е наследяване. Атакуваната сделка обективирана в нотариален акт № 195, том втори, дело № 362/2014 г. по описа на нотариус Е.Ш.  е покупко-продажба на ½ ид.ч. от недвижим имот, а купувачът по нея е трето лице, което не е съсобственик.

Ответниците следва да докажат, че преди сключването на договора са предложили на ищеца да изкупи дела им при същите условия. Фактът на отправеното предложение подлежи на доказване единствено с писмени доказателства, каквито доказателства не са били представени по делото.

Преди всичко разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗС изисква от съсобственика на даден имот, при продажбата на неговата част на трето лице, да представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици за купят тази част при същите условия и да декларира писмено пред него, че същият не е приел това предложение. По делото е установено и страните не спорят по факта, че такова писмено предложение-покана до ищцата, като съсобственик на имота, по смисъла на горепосочената разпоредба от ЗС, не е отправяно от останалите съсобственици на имота, при извършване на покупко- продажбата на тази част от съсобствения имот. За установяване на този именно факт, че е отправена покана за изкупуване на имота до съсобственика е необходимо само предвиденото в закона установяване с писмени доказателства, че на съсобственика е отправено това предложение за изкупуване, при което от този момент тече и преклузивния срок за предявяване на иска по чл. 33, ал. 2 от ЗС. С изтичането на срока се погасява субективното материално право на ищеца да изкупи продадената част от съсобствения имот. При липсата на такава покана, този срок тече от момента на узнаването от страна на съсобственика, в случая от ищцата, за което тя е заявила с посочване на датата и за това обстоятелство ищцата носи доказателствената тежест за направеното от нея твърдение в исковата молба. В този смисъл са  Решение № 100 от 1.03.1995 г. по гр. д. №*30/93 г. на ВС, IV г. о.;  Решение № 47 от 11.02.2009 г. по гр. д. № 690/08 г. на ВКС, II г. о.;  Решение № 72/1.07.1959 г. по гр. дело № 48/59 г. на ОСГК на ВС и Решение № 72 от 5.04.2004 г. на ВКС по гр. д. № 2645/2002 г., IV г. о. и др.

С оглед на изложеното релевантен момент за предвидения в закона двумесечен срок за предявяване на иска по член 32, ал. 2 от ЗС, според константната съдебна практика, при липса на покана отправена до съсобственика, каквато хипотеза е налице в настоящия случай, е момента на узнаването за извършената сделка, т.е от момента на фактическото узнаване на продажбата, но не и момента на узнаване на всички условия на сключената сделка. По отношение на момента на узнаването за последната, твърдението на ищцата, видно от заявление и приходна квитанция за платена такса за препис от 02.12.2014 г. на Агенция по вписванията-имотен регистър, се потвърждава, че последната е узнала за извършената покупко-продажба на процесната част от съсобствения й имот на 02.12.2014 г., по повод, подадена от нея молба до Служба по вписванията, за снабдяване с препис от вписания нотариален акт, по силата на който е била извършена процесната покупко-продажба на частта от съсобствения имот, който момент съдът правилно е приел като момент на узнаване за извършената сделка, а исковата молба е депозирана пред съда от 22.12.2015 г., в предвидения от закона двумесечен преклузивен срок, както правилно и законосъобразно е прието от СлРС.

Въззивният съд споделя изводите на СлРС и не кредитира свидетелските показания на свидетелката Ю. и счита, че същите не оборват твърдението на ищцата, че е узнала за процесната покупко-продажба едва към момента на подаване на заявлението до Агенцията по вписванията и не ги приема за достоверни. Ю. пресъздава съдържанието на разговор между нея и ищцата, но от нейните показания не може да се приеме за установено, че е уведомила същата за извършената продажба на процесния имот. В случая съдът е изправен пред преценка относно доказателствената стойност на едно писмено пряко и първично доказателствено средство, каквото е заявлението и приходна квитанция за платена такса за препис от 02.12.2014 г. на Агенция по вписванията-имотен регистър и едно гласно доказателствено средство, каквито са показанията на свидетелката, който възпроизвежда единствено факта, че ищцата е посещавала имота през лятото на 2014 г. и е била насочена от свидетелката да потърси въззивница А.П., като от нея е научила единствено кой е живял към този момент в имота. Ирелевантни за настоящия спор са твърденията на Ю., че въззивниците А.П. и Д.П. са се нуждаели от пари и затова били решили да продадат имота.  С оглед на изложеното въззивният съд приема за достоверно първичното писмено доказателствено средство, а именно заявлението, подадено до Агенцията по вписванията. По този начин твърдението на ответниците, че ищцата е узнала за извършената продажба по-рано остава недоказано.

 С оглед на изложеното въззивният съд, счита че предявения иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС се явява допустим и основателен, а първоинстанционното решение, с което се уважава следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в допустимата си част.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивниците – да заплатят на въззиваемата  Д.П. сумата от 300 лв., съставляващи сторените по делото разноски.

 

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения  от Д.П.П., ЕГН: **********,*** иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС против М.  С.П., ЕГН: **********,*** и ПРЕКРАТЯВА производството по него, като НЕДОПУСТИМО.

 

ОБЕЗСИЛВА Решение № 626  от 05.08.2016 г. по гр.д. №4880/2014 г. на  Сливенския районен съд,, в частта, с която се  уважава иска с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС предявен от Д.П.П. против М.  С.П., ЕГН: **********,***  като НЕДОПУСТИМО.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 626  от 05.08.2016 г. по гр.д. №4880/2014 г. на  Сливенския районен съд,  в останалата обжалвана част като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА А.К.П.,***, ЕГН: **********, Д.П.П., ЕГН: **********,***  и Е.Я. K., ЕГН: **********,*** да заплатят на Д.П.П., ЕГН: **********,*** сумата от   300 лв.,  представляваща разноски пред въззивната инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                          

                                                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

                                                                                                                ЧЛЕНОВЕ:  1.

                                                                                                                                      2.