Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 24.11.2016 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ:М. Б.

ЧЛЕНОВЕ:  С. М.

Мл.С. Н. К.

    

при секретаря Т., като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр.д. № 458 по описа за 2016 г., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от А.С.Я., ЕГН:**********, с адрес: ***  против Решение № 573  от 18.07.2016 г. по гр.д.№ 94/2016 г. на Сливенски районен съд, с което  е признато за установено, че дължи на правно основание чл. 422 ГПК на „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС“ ЕАД, ЕИК: 130697606, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М.“, Б.п., София, сграда * сумите по издадената в полза на ищцовото дружество Заповед за изпълнение № 2538/27.10.2015 г. по ч.гр.д. № 3944/2015 г. и  са му присъдени разноски, сторени в заповедното производство в общ размер на 326,55 лв. и разноски сторени в първоинстанционното производство по делото в общ размер на   373, 45 лв. С въззивната жалба се атакува решението изцяло, претендира се да бъде отменено и съдът да постанови ново решение, с което да отхвърли иска с правно основание чл. 422 ГПК предявен от въззиваемото дружество като неоснователен и недоказан и да го осъди да заплати разноските, направени от въззивника по делото в двете инстанции.

В жалбата си въззивникът – ответник в първоинстанционното производство твърди, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в противоречие с доказателствата по делото и със съдебната практика. СлРС неправилно бил приел, че договорената между страните възнаградителна лихва не била, нито нищожна, нито прекомерна, тъй като същата противоречала на добрите нрави. Позовава се на Постановление № 5 от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите и изменението на Закона за потребителския кредит от 2014 г., с което било въведен максимален размер на годишния процент на разходите изразяващ общите разходи по кредита и се било предвиждало, че уговорка между страните над установения максимум била нищожна. Посочва, че в процесния договор размера на главницата и на всяка анюитетна месечна вноска били изчислени въз основа на лихва на годишна база в размер на 161,51%, което надхвърляло 15 пъти лихвения процент от размера на законната лихва и над 8075 пъти над средната стойност на определения от БНБ основен лихвен процент за периода 2013-2014 г. Уговорката за лихва в такъв размер била нищожна, тъй като нарушавала принципа за справедливост и добрите нрави и създавала условия за неоснователно обогатяване и посочва съдебна практика в този смисъл. Възнаградителната лихва не могла да надвишава трикратния размер на законната лихва и уговорка над този размер била недействителна. Счита, че диспозитива на обжалваното решение бил неясен, тъй като не могъл да разбере какви суми е бил осъден да заплати и на какво основание

Моли въззивният съд да отмени изцяло обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да  разреши спора по същество.

С въззивната жалба не са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от  въззиваемото дружество „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС“ ЕАД, ЕИК: 130697606, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М.“, Б.п., София, с. ** чрез юрисконсулт Т.Б.. В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба въззиваемото дружество-ищец в първоинстанционното производство, твърди че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Аргументите на жалбоподателя относно недействителността на възнаградителната лихва били неоснователни и размера й бил обичаен за такъв вид договори за потребителски кредит. Ответникът бил приел и изразил своята субективна представа за равностойност на насрещните задължения и съгласно чл. 20а ЗЗД бил обвързан от сключения договор и бил длъжен да изпълнява добросъвестно задълженията си.

Моли въззивният съд да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно и да им присъди разноските сторени пред въззивната инстанция съставляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

В с.з., въззивника, редовно призован, не се явява лично и не изпраща процесуален представител по пълномощие.

В с.з. въззиваемото дружество, редовно призовано, не изпраща представител по закон или по пълномощие. В деловодството на СлОС на 22.11.2016 г. е входирана молба от юрисконсулт Д.В., в качеството й на процесуален представител на въззиваемото дружество, с която моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно и претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.  

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

По отношение на възражението на ответника за прекомерен размер на договорената лихва, водещ до нищожност на договора в тази част, като договорена между страните в противоречие на закона и в нарушение на добрите нрави:

Лихвите, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, формират годишния процент на разходите по кредита, който изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит ( чл. 19, ал.1 от ЗПК, Обн., ДВ, бр.18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г. ). ГПР по процесния кредит е в размер на 119,36 %, като лихвеният процент е 73,24 %. Принципно за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. С ПМС № 72 от 08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва. Със заключителната разпоредба §1 е отменено ПМС № 1238 от 25.06.1951 г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер на договорната лихва. Разпоредбата на  чл. 19, ал.4 от ЗПК, съгласно която годишния процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, е приета след датата на сключване на договора със ЗИД на ЗПК и е в сила от 23.07.2014 г. Следователно към датата на сключване на договора за кредит страните са разполагали с възможността по чл. 9, ал.1 от ЗЗД свободно да определят съдържанието му, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. С оглед така установената липса на законов лимит към момента на подписване на договора, то атакуваните клаузи на договора не са нищожни като договорени в противоречие на закона.

Въззивникът твърди, че уговорената лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона ( чл. 26, ал.1 от ЗЗД ).

Понятието "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие. 

При преценка дали уговорения размер на договорната лихва противоречи на добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, както и адекватния размер на всички останали разходи, които кредиторът е направил, прави и ще реализира като съпътстващи предоставянето, обслужването и възстановяването на кредита, но които се заплащат от кредитополучателя, следва да се отчете 1. характера на договора, неговата цел, задължението на кредитодателя да предостави договорената сума в уговорения срок и 2. възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва. Предвид изложеното, съдът счита, че договорът в частта на уговорената дължима лихва не противоречи на добрите нрави и морала. Възнаградителната лихва в настоящия случай калкулира риска от бързото отпускане на кредита и липсата на обезпечение при предсрочна изискуемост, както и в случай на принудително изпълнение поради неизпълнение на задължението за връщане на договорената сума в срок.

Видно от приложения договор за потребителски  паричен кредит № PLUS-10471272 от 05.12.2013 г. "БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД е предоставило на въззивника потребителски заем в общ размер от 1621,50 лв. за срок от 18 месеца, при условия и погасителен план приложен към договора и общи условия към договора.

Било е предвидено погасяване за срок от 18 месеца, на равни месечни анюитетни вноски, всяка една от по 150,92 лв. при ГПР 119, 36 % , а основния лихвен процент определен от БНБ за декември месец 2013 г., когато процесният договор е бил сключен се равнява на 0,02 %  и средната стойност на законната лихва за същия период е 10, 02 % Съгласно чл. 3 от ОУ на договора за потребителски кредит погасителни вноски, които кредитополучателят се задължава да изплаща на кредитодателя представляват изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на кредитодателя по подготовка и обслужване на заема и определена добавка, съставляваща  печалбата на кредитодателя. Лихвеният процент по заема е фиксиран за срока на договора . В случая е налице хипотезата предвидена в чл. 19, ал. 4 от ЗПК-

Видно от закона, обаче, двете цитирани разпоредби са приети през 2014 г., след сключване на спорния договор. Ето защо, понеже представляват материално-правни норми и законът не е предвидил преуреждане с обратна сила на заварените правоотношения, са неприложими. Изрично разпоредбата на §13 ПЗР ЗИД ЗПК, ДВ бр.35/23.07.2014 г. постановява: "§ 13. Разпоредбите на този закон не се прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, освен по отношение на такси, обезщетения или неустойки по § 9, т. 3 от този закон". По изложената причина въведените с отговора срещу исковата молба възражения за нищожност на договора и на негови клаузи от страна на въззивника не са основателни.

Не се спори между страните, че със сключването на договора за потребителски кредит, цитиран по-горе, въззиваемото дружество е предоставило на въззиника сумата от 1621,50  лв., усвоена изцяло от него. Договорен е план за погасяване на кредита, на равни месечни вноски, включващи част от главницата, част от добавката по т.3 от договора и част от застрахователната премия по сключената застраховка "Защита на плащанията". На въззивника е станал известен още със сключването на договора целият размер на общо дължимата в края на кредитния период сума, включващ добавката на кредитодателя. Между страните е постигнато взаимно съгласие, сумата е предадена реално. Налице е сключен договор със сила на закон – чл. 20а ЗЗД.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на страните направените от тях разноски в първоинстанционното производство.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемото дружество направените от него разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция в доказания размер от 300 лв.

Ръководен от гореизложеното, съдът

Р     Е     Ш     И  :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 573  от 18.07.2016 г. по гр.д.№ 94/2016 г. на Сливенски районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ОСЪЖДА А.С.Я., ЕГН:**********, с адрес: *** да заплати на „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС“ ЕАД, ЕИК: 130697606, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М.“, Б.п., София, с. **  направените разноски за въззивното производство в размер на   300 лв.

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ.

                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                               ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.