Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 24.11.2016 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и четвърти ноември през двехиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     Н. Я.

ЧЛЕНОВЕ:                                                                  М.С.

                                                                             мл.с. Н. К.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 465 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 33/15.06.2016г. по гр.д. № 31/2016г. на РС-Тополовград, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от Г.П.С. против К.Г.Г. за заплащане на обезщетение за претърпените вследствие на наводняване от теч в апартамента на ответницата имуществени вреди в жилището на ищцата, представляващо стойността на извършени строително-ремонтни дейности, изработване на кухненско обзавеждане, закупени строителни материали и почистване на килими и палта, в размер на  1032, 60 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на увреждането – 07.03.2014г. до окончателното изплащане и са присъдени разноски по делото.

Решението е обжалвано изцяло от ищцата в първоинстанционното производство, като във въззивната си жалба тя твърди, че то е незаконосъобразно и неправилно, не отразява действителната фактическа и правна обстановка. Съдът не е извършил комплексна преценка на събраните доказателства, ценил ги е едностранчиво, игнорирал е рашаващи за изхода на спора факти и доказателства. Твърди, че съдебният акт е постановен в условията на многобройни съществени процесуални нарушения. В разрез с разпоредбата на чл. 146 ал. 1 т.т. 1, 3, 4 и 5 от ГПК липсва доклад по делото, съдът не е дал указания на страните кои права и обстоятелства се признават, кои не се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест. Въззивницата се оплаква и че РС не се е съобразил с императивната разпоредба на чл. 146 ал. 2 от ГПК като укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Заявява, че в подкрепа на възраженията й е константната съдебна практика и ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК. Също така въззивницата твърди, че първоинстанционният съд е дал вяра на показания на свидетели, ангажирани от ответницата, независимо от наличието на обстоятелства по чл. 172 от ГПК за евентуална тяхна заинтересуваност, кредитирал ги е като обективни и без съществени противоречия. На последно място въззивницата се оплаква, че в хода на порцеса не са били уважени нейни доказателствени искания за разпит на свидетели, коит с показанията си щели да докажат твърдяното в ИМ наводняване от страна на ответницата, настъпило вследствие на повреда в пералната й. Счита, че доказателственото искане не е преклудирано, с оглед гореизложените нарушения на съдопроизводствените правила и поради това моли въззивния съд, на основание чл. 266 ал. 3 от ГПК да допусне до разпит двама свидетели при режим на довеждане – И.А.Г. и М. П., с показанията на които ще бъдат доказвани обстоятелства от съществено значение за изхода на делото – настъпило ли е твърдяното наводнение от апартамента на ответницата, което да е причинило претендираните от ищцата имуществени вреди.

С оглед изложеното въззивницата моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение и вместо него постанови ново, с което да уважи изцяло иска и да осъди ответницата да й заплати сумата 1032, 60 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на наводняване от теч в апартамента на ищцата, заедно със законовата лихва от деня на увреждането – 07.03.14г. до окончателното изплащане.

Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата е подала писмен отговор чрез процесуалния си представител по пълномощие, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Развива детайлно контрааргументи, с които оборва последователно всички наведени с жалбата оплаквания. Заявява, че съдът е формирал вярна фактическа обстановка, която правилно е привел към съответстващите й правни норми. Излага подробни съображения за неоснователността на претенцията и намира, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което иска то да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция. Няма нови доказателствени искания, противопоставя се на уважаване на доказателственото искане на въззивната страна.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явяват лично, за нея се явява  процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа отговора, няма доказателствени или други процесуални искания. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, като го счита за правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция.

С определение държано в з.с.з. на 10.09.16г. ЯОС е оставил без уважение доказателствените искания на въззивницата за събиране във въззивната фаза на производството на гласни доказателствени средства поради настъпила преклузия.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно и следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

На първо място въззивната инстанция не счита, че са допуснати процесуални нарушения, налагащи отмяна на атакувания акт.

Недопускането на събиране на гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетеля М.С., не е в противоречие с процесуалните разпоредби и не влиза в конфликт с ТР №1/09.12.13г. по т.д. № 1/13г. на ОСГТК на ВКС РБ. Действително първоинстанционният съд в определението си от 30.11.2015г. се е произнесъл, съгласно чл. 140 от ГПК, само по заявените от всяка от страните доказателствени искания, без да е направил проектодоклад, а в първото съдебно заседание не е извършен същински доклад по чл. 146 от ГПК. При това положение разрешението на въпроса, дадено с посоченото ТР, предполага въззивният съд да „даде единствено указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада“. В случая обаче липсва тъждество между разписания шаблон и действителното положение. Ищцовата страна чрез процесуалния си представител е заявила, че „няма възражения и искания по доклада“. Освен това тя е направила още в исковата си молба доказателствени искания, касаещи събиране на писмени, гласни доказателствени средства и извършване на съдебнотехническа и оценителна експертиза. Поради неотговаряне на доказателственото искане за разпит на „трима свидетели“ на разпоредбата на чл. 156 ал. 2 от ГПК, в определението си от 30.11.15г. ЯРС не е постановил диспозитив по същество, а е поставил произнасянето си в зависимост от това дали страната ще посочи имената на свидетелите и конкретните факти, които те ще установяват. Така в първото о.с.з. ищцата е довела двама свидетели и съдът ги е допуснал до разпит. В същото съдебно заседание, след приключване на разпита на свидетелите на двете страни, процесуалният представител на ищцата е поискал да бъде допуснат до разпит и трети нейн свидетел – М.С., чрез призоваване, без да посочва и конкретните факти, за чието установяване прави това искане. Към този момент това искане е било застигнато от ефекта на ранната преклузия, тъй като погрешната представа на страната, че съдът вече е допуснал до разпит трима свидетели, не представлява негово процесуално нарушение. Свидетелите се допускат поименно, а не „на бройка“ и не са взаимнозаменяеми, а за всеки от тях се преценява налице ли са условията за уважаване на искането за разпита му. В случая ищцата в исковата молба нито е обозначила тази свидетелка, нито е обосновала надлежно искането си, поради което и то не е било изрично уважено. Това е могло да стане и в първото съдебно заседание, но само ако свидетелят се води от страната. В съдебното заседание на 06.04.2016г. ищцовата страна за пръв път идентифицира свидетелката с имената й, отново без да изложи обстоятелствата, които ще се доказват чрез показанията й, и напълно необосновано желае тя да бъде призована за следващо съдебно заседание, което искане, както правилно е посочил в мотивите на отхвърлителното си протоколно определение решаващият съд, е вече преклудирано.

Тоест - пропускът на ищцата да извърши своевременно и в надлежна форма доказателственото си искане не се дължи на липса или непълнота в доклада на съда, а на нейната процесуална небрежност, поради което за нея не съществува извинителна причина по смисъла на ТР№1/13г. за допускане на това доказателствено искане във въззивната инстанция. Още по-малко пък такива обстоятелства са налице по отношение на втория, за пръв път посочен във въззивната жалба свидетел, когото въззивницата се домогва да впише за разпит.  

На следващо място въззивният съд намира и, че не са налице твърдените материалноправни нарушения.

Първостепенният съд, въз основа на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и в отговора, е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдяното от ищцата накърнено нейно право квалификация на иска. Безспорно е, че релевираните факти следва да бъдат субсумирани под правната норма на чл. 50 от ЗЗД във връзка с общия състав на деликта по чл. 45 от ЗЗД. Акцесорната обусловена претенция е такава по чл. 86 от ЗЗД.

Ищцата, в чиято тежест бе да докаже положителните факти, от съществуването на които извлича благоприятните за себе си правни последици, не успя да  убеди съда в наличието на всички елементи от сложния фактически състав на чл. 50 от ЗЗД, уреждащ квалифициран случай на непозволено увреждане, причинено от вещи, в случая – автоматична перална машина.

Този въззивен състав счита, че не са доказани непререкаемо и категорично обективните обстоятелства, които само в условията на кумулативна даденост, водят до активиране на механизма за ангажиране на гражданската недоговорна отговорност на ответницата за обезвреда по чл. 50 от ЗЗД. В тази хипотеза отговорността е обективна и не е свързана с наличие на някаква форма на вина като субективен фактор, но трябва да са налице изискуемите предпоставки: да са настъпили вреди за ищеца, те да са произтекли от вещ, тя да е собственост  на лицето, от което се търси отговорност, или да се намира под негов надзор, да е налице бездействие на собственика, причинна връзка между това и вредите, а последните трябва да са пряка и непосредствена последица от това, че собственикът, или упражняващият надзор, са бездействали и не са препятствали възможността вещта да причини щети. Липсата на която и да е от тях извежда отношението от дефиницията на деликт от вещ.

Горните условия не намират своето пълно проявление при установената фактология.

Доказани безспорно са само фактите, че ответницата е съсобственик и единствен ползвател на жилището, намиращо се над това на ищцата, че към 07.03.14г. е притежавала автоматична перална машина, и че ищцата е извършила в своя апартамент ремонтните дейности, подробно описани в заключението на експертизата през периода м. 09-м.12.2014г.

 Ищцата въвежда като вредоносна вещ, причинила наводнение, в резултат на което е претърпяла вредите, описани в исковата молба, пералната машина на ответницата, а произходът на тези вреди – механична повреда на вещта от спукан маркуч/мека връзка с ВиК инсталацията. Ответницата противопоставя като правопрепятстващ аргумент възражението, че не е имало теч от уреда и той не е бил повреден на деликтната дата – 07.03.2014г.

Така тези факти, като основни правопораждащи такива, подлежат на главно и пълно доказване, като тежестта за това е възложена на ищцовата страна. Едно доказване е пълно, ако след неговото провеждане в съзнанието на съда се е създала пълната увереност, че фактът, който се домогва да докаже страната, се е осъществил. Непълно е доказването, когато от събраните доказателствени средства може да се направи извод, че съществува вероятност фактът да се е осъществил, без обаче тази вероятност да прераства в сигурност, тоест – при него винаги съществува алтернативната възможност фактът да не се е осъществил, макар неговото съществуване да е вероятно. Поради това когато се провежда доказване с индиции, доказването на главния факт обикновено е непълно. Главното доказване на положителен факт от своя страна е това, което се извършва от страната, върху която лежи задължението да докаже този факт.

С оглед тези постановки, съгласно чл. 154 ал. 1 от ГПК страната трябва да осъществи главно доказване на онези факти от действителността, от които извлича за себе си благоприятни правни последици, а предвид стремежа си да убеди съда, главното доказване винаги следва да бъде пълно, като трябва да се изключи всяка друга възможност.

Ето защо ищцата, носеща тежестта да докаже твърдяната от нея поредица производни факти, включващи се в състава на чл. 50 от ЗЗД – наличието на повреда на вещта на ответницата, която е предизвикала теча, от който са настъпили вреди за нея, е следвало да проведе пълно доказване за тях.

Това тя не е сторила успешно, тъй като насрещната страна при това положение може да проведе непълно доказване, с което да постави под съмнение осъществяването на тези факти и ответницата е избрала именно този процесуален подход.

На първо място ищцата в подкрепа на твърдението си, че авариралата перална машина на ответницата е причинила наводнение, представя „констативен протокол от живущите във вход В, бл. 40“ без дата, носещ подписите на П.Ж. /домоуправител и касиер на ЕС/ и на И.А., С. Д…. и Е.Ч. – съседи.

Този протокол представлява частен свидетелстващ документ, чиято автентичност не е оспорена, и априори притежава формална доказателствена сила, която се състои единствено в това, че съдът приема факта на писменото изявление и неговото авторство. Тя не обхваща никакви други данни, за които документът свидетелства. По принцип свидетелстващите документи се ползват и от особената материална доказателствена сила, състояща се в доказателственото значение на документа за стоящия извън него факт, който се удостоверява от материализираното вътре удостоверително изявление. Тази постановка има различно проявление в съдебния процес, в зависимост от вида на свидетелстващия документ. Обсъжданият протокол безусловно е частен документ и има формалната доказателствена сила, призната от правната норма, но съдържанието му не се ползва с материалната доказателствена сила, обвързваща съда, с която се ползват официалните свидетелстващи документи – че фактите, предмет на удостоверителното изявление на издателя са се осъществили както се твърди в документа. Това, че е подписан от председателя и касиер на ЕС не променя вида му от частен в официален, тъй като това разграничаване се извършва само на базата на качеството в което издателят на документа прави обективираното в него изявление и в случая протоколът не е издаден от орган на държавна власт в това му качество.

Така, щом това е автентичен частен свидетелстващ документ, чиято истинност по отношение на верността му е оспорена от насрещната на представилата го страна, то е налице отричане на материалната доказателствена сила на документа, която му се приписва, доколкото в него се удостоверява изгоден за ползващата се страна факт. В правната теория по начало е застъпено становището, че тъй като материалната доказателствена сила на частните свидетелстващи документи не е обвързваща съда, то той я преценява с оглед на всички събрани доказателства и по вътрешно убеждение

Точно по тази причина е прието в съдебната теория и практика, че не е необходимо нарочното оспорване на документите от другата страна. Следователно тези факти подлежат на пълно доказване с всички допустими доказателствени средства. За да се ползва с материална доказателствена сила частният свидетелстващ документ, следва издателят му да удостоверява неизгодни за себе си факти. Само тогава той има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател, какъвто не е настоящият случай. Отделен е въпросът, че със свидетелските си показания П.Ж., макар да признава, че е положил подписа си, елиминира интелектуалното авторство на документа, тъй като изявлението върху него е било материализирано от другиго, без да са събрани доказателства, че фактическият му съствител е дори някое от другите три лица, поставили своите парафи като автори. Следва да се отбележи също, че голяма част от достоверността на този протокол се отнема от самото обстоятелство, че макар очевидно целта на създаването му да е била отразяване най-общо на два факта – авария у ответницата и вреди у ищцата, и двете живеещи във входа, чиито обитатели са номинирани като автори на този протокол – той не носи подписа на никоя от двете, тоест – предполага, че констатациите, касаещи жилищата им, са извършени в тяхно отсъствие, което само по себе си не може да се приеме безкритично.

Въпреки горната постановка, районният съд е приел, че следва да открие производство по реда на чл. 193 ал. 2 от ГПК, с оглед разместването на доказателствената тежест. Понеже се касае за частен документ, неносещ подписа на оспорилата го страна – ответницата, тежестта за доказване на истинността пада върху страната, която го е представила – ищцата.

Тя не е ангажирала никакви други, притежаващи равна или по-голяма доказателствена стойност доказателствени средства, посредством които да бъдат еднозначно и недвусмислено потвърдени оспорените декларативни изявления: „Собственикът на ап. * във вх. * ет. * поради повреда в апартамента му – избиване на маркуч от автоматична перална, наводни съседи от ап. * ет. *, ап. * ет. * и ап. * – ет. 1“, „Във входа на общите части имаше вода“, „Повредите в ап. 53 са – таваните в кухнята, хола и спалнята, като в хола и кухнята от тавана течеше вода“, „От стичащата се по стената вода кухненското оборудване е негодно за ползване“, „Апартаментът е без електричество от постоянни къси съединения“, „Собственичката бе открита на 08.03.14г. в 11.00ч. и едва тогава аварията беше отстранена“, „В продължение на дни водата продължаваше да се оттича“.

Първият свидетел на ищцата споделя лични впечатления от следващия твърдяната авария ден, но те касаят единствено жилището на ищцата и показанията му не могат да свържат  описаното от свидетеля положение с какъвто и да било конкретен източник от апартамента на ответницата. В това отношение напълно ненадеждни са и показанията на втория ангажиран от ищцата свидетел, който отрича да е съставил текста на протокола, носещ и неговия подпис. Този свидетел също няма преки и непосредствени впечатления, които да формират категорично която и да било от горецитираните фактически констатации. Посещението му е било също само в жилището на ищцата и описаното от него се разминава значително с посоченото в протокола. Свидетелят признава, че не е влизал в апартамента на ответницата и информацията си черпи от сведения, дадени му от ищцата и трето лице, което не е посочено като свидетел.

От своя страна ответницата е ангажирала доказателства, които позволяват да се допусне възможността, че тези факти не са се осъществили и така доказването, проведено от ищцата се превръща в непълно, защото  в съзнанието на съда не може да се формира пълно и несъмнено убеждение в осъществяването им. С насрещното си, макар и непълно, доказване ответницата, без да носи такова задължение, е разколебала достоверността на твърденията на ищцата, внасяйки съмнение относно осъществяването на заявените от нея положителни факти и така е ограничила нейното главно доказване до непълно, поради което то не е постигнало своето предназначение.

Посредством ангажираните от ответната страна гласни доказателствени средства всъщност се потвърждават изявленията на свидетелите на ищцовата страна, че никой от тях не е влизал в жилището на ответницата и няма лични възприятия относно състоянието на пералната машина. Първата свидетелка посочва, че в жилището на ищцата е видяла само голямо влажно петно на тавана на кухнята и отлепен кант на кухненско шкафче. Следва да се отбележи, че само обстоятелството, че тази свидетелка е в роднинска връзка от първа степен с ответницата – нейна дъщеря, не е достатъчно тези гласни доказателства да се изключат от доказателствената маса. Те следва да се ценят, дори с оглед нейната евентуална пристрастност или заинтересуваност от изхода на спора, но не могат да бъдат изцяло пренебрегнати както с оглед това, че е логично и закономерно именно тази свидетелка да има най-непосредствени, своевременни и лични впечатления, и да е запозната отблизо с фактическото положение, така и предвид това, че в действителност другите източници на аналогична информация не противоречат на показанията й.

Така не бе потвърдена материалната доказателствена сила на  представения от ищцата писмен частен документ, а ангажираните от нея гласни доказателствени средства не обективират пълно и главно доказване, което да е в състояние да потвърди верността на заявените в исковата молба фактически твърдения относно вредата и причиняването й от повреда на вещ, собственост на ответницата.

Пред съда няма доказана като реално проявена непрекъсната логическа верига от факти, които да го убедят в настъпването на твърдените увреждания, чийто произход неотвратимо да се свърже точно с твърдяната вещ и твърдяната повреда в нея като преки причинители на наводнение, довело до повреда на мазилката на тавани, стени, мебели, дрехи и т.н.

Ако се приеме че е имало наводнение на процесната дата в апартамента на ищцата, източникът му по никакъв начин не се свързва убедително с вещ, принадлежаща на ответницата и произтеклите от това вреди не могат да й се възложат за обезщетяване. Ако се счете, че е имало по-малки вреди от влага, настъпили в по-ранен момент от някакво въздействие, за което тя би отговаряла, то те не са заявени надлежно и не са въведени в спорното доказателствено поле. Дори да приеме, че такива са били причинени, съдът не може своеволно да подменя предмета на спора, с него може да се разпорежда само ищецът и то в определени рамки, а доколкото вредоносният факт се различава от инвокирания в този процес, извършеното обикновено намаляване на общия размер на претенцията не може да постигне уважаване на иск, различен от предявения.

Поради това категорично заключение не може да се изведе от събраните доказателства, а да се прави такова  въз основа на произволни предположения или по пътя на дедукцията, е недопустимо в съдебния исков процес.

Фактът на извършване на ремонтните работи, при това около 8 месеца след твърдяната дата на причиняване на вредите, сам по себе си не доказва нито, че те са били наложени именно за отстраняване на вреди, произтекли от неизправната  вещ на ответницата, нито че чрез тях са поправени точно и само тези вреди. Така от своя страна генезисът на всяко едно от отремонтираните увреждания не може недвусмислено да се свърже точно с наводнение от точно този момент, който твърди ищцата.

Тъй като тези факти са фундаментални спрямо основателността на иска по чл. 50 от ГПК и попадат под тежестта на пълното доказване, и като се има предвид, че с отдалечаване на момента на събитието се увеличава опасността от загубване или унищожаване на видимите физически белези, характеризиращи  от една страна вида, формата и степента на вредата, а от друга – индициращи нейния произход, а същевременно е вероятно наслагването на нови такива, страната е могла да положи грижата да си осигури доказването им чрез инструментариума, предвиден от нормотвореца за такива случаи – обезпечаване на доказателства по реда на чл. 207 и сл. от ГПК. Още повече, че това е било единственият рационален процесуалногарантиран способ при условие, че е решила сама да отстрани твърдените вреди преди да предяви исковата си претенция за обезщетяването им, година по-късно. Макар да не е била длъжна, като не е сторила това, тя е поела риска да не се справи успешно с очакваното от нея пълно доказване на главните правопораждащи факти именно заради затрудненията, породени от твърде широкия времеви диапазон между причиняването на вредите и доказването им. В резултат не е възможно от събраните в това производство доказателствени средства да се отграничат тези вреди, които биха били причинени от наводнението, ако такова бе доказано, от други, които може да не са пряка и непосредствена последица от него, не е възможно и да се приеме безрезервно, че евентуалното наводняване е стартирало точно от апартамента на ответницата и е предизвикано от повреда на водна връзка на пералната машина, собственост на същата.

В обобщение настоящият въззивен състав намира, че не са доказани надлежно няколко от елементите на сложносъставния облигационен източник, регламентиран в специфичната хипотеза на непозволено увреждане от вещ, което дисквалифицира спорното правоотношение като такова. Не са налице условията за ангажиране на извъндоговорната отговорност на ответницата, поради което главният иск се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло в размера, в който се счита предявен, след допуснатото в о.с.з. изменение – 1 032, 60 лв. Може да се отчете, че намаляйки размера на претенцията в нейния числов израз, страната не е уточнила как именно я намалява от гледна точка на самите вреди, които са оценени в парична стойност, обозначена с тези числа, а това препятства прецизното произнасяне на съда по конкретния предмет на спора, с който е сезиран.

Неоснователността на главния иск обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху търсената главница от датата на увреждането до окончателното изплащане.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и не следва да бъде уважавана. Атакуваното решение като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса разноските и за тази инстанция следва да се възложат на въззивницата, която следва да понесе своите както са направени и заплатят тези на въззиваемата за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

 

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 33/15.06.2016г. по гр.д. № 31/2016г. на РС-Тополовград като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Г.П.С. ЕГН ********** *** да заплати на К.Г.Г. ЕГН **********,***  направените разноски за въззивната инстанция в размер на 300 /триста/  лв.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

                                                                                         

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: