Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №207

 

гр. Сливен, 15.12.2016г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ:            М. Б.

ЧЛЕНОВЕ:   С. М.

мл. с. Н. К.

                                                                

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №500 по описа за 2016 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

            Образувано е по въззивна жалба против Решение №667/28.09.2016г. по гр.д.№1569/2016г. на Сливенски районен съд, с което е осъдено „Булсатком“ ЕАД, гр.София да заплати на П.Я.Я., както следва: сумата от 547,13лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м.февруари 2016г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 15.04.2016г. до окончателното й изплащане; сумата от 526,24лв., представляваща обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 13 дни, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 15.04.2016г. до окончателното й изплащане; сумата от 809,58лв., представляваща обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 15.04.2016г. до окончателното й изплащане, като предявените искове до пълните им претендирани размери са отхвърлени. С Решението е отхвърлен като неоснователен и недоказан, предявеният от „Булсатком“ ЕАД, гр.София против П.Я.Я. иск правно основание чл.203, ал.2 от КТ, вр. с чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1641,83лв., представляваща обезщетение за претърпени от дружеството вреди от неоснователно прекратяване на трудовия договор по чл.327, ал.1, т.2 от КТ за периода от 25.02.2016г. до 25.03.2016г., ведно със законната лихва, считано от 02.06.2016г. С решението са присъдени разноски на П.Я. и ответното дружество е осъдено да заплати държавна такса и разноски за вещо лице в полза на съдебната власт.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство „Булсатком“ ЕАД, гр.София чрез пълномощник юрисконсулт М. и с нея се обжалва посоченото решение в частите, с които е осъдено дружеството да заплати на Тодор Я. съответните суми за обезщетения по чл.221, ал.1 и чл.224, ал.1 от КТ и възнаграждението за м.февруари 2016г., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от него против Я. насрещен иск за заплащане на обезщетение за претърпени от дружеството вреди от неоснователно прекратяване на трудовия договор по чл.327, ал.1, т.2 от КТ.

            Дружеството въззивник чрез пълномощника си юрисконсулт М. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че изводите, до които е стигнал районния съд, не са обосновани от събраните по делото  доказателства, поради което са неправилни и незаконосъобразни. Посочва, че при подаване на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на Я. не бил настъпил падежа за заплащане на трудовото му възнаграждение за м.януари 2016г. и следователно не била налице забава за неговото плащане. Намира установените забавяния в плащането на предходните възнаграждения за ирелевантни, тъй като възнагражденията към дата на подаване на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение вече са били платени и към този момент нямало налични изискуеми задължения на работодателя. Поради това счита, че към момента на подаване на молбата не са били налице предпоставките за прекратяване на трудовото правоотношение от работника по чл.327, ал.1, т.2 от КТ и едностранното прекратяване от страна на работника било неоснователно. Поради това не са налице и предпоставките за възникване на правото му на обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ. От друга страна, за него като работодател е възникнало право на обезщетение за неспазено предизвестие от страна на работника по чл.220, ал.1 от КТ, с което на основание чл.103 от ЗЗД са прихванати вземанията на работника за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и част от трудовото му възнаграждение за м.февруари 2016г., което води до неоснователност и на исковете за заплащане на трудово възнаграждение и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. По отношение на предявения от него против работника насрещен иск посочва, че тъй като работникът е нямал право на едностранно прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, то за него като работодател е възникнало правото за обезщетение от неоснователното прекратяване на трудовото правоотношение. С оглед изложеното, въззивникът моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените против него искове за заплащане на трудово възнаграждение за м.февруари 2016г. и обезщетения по чл.221, ал.1 и чл.224, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва върху тях, както и да уважи предявения от него насрещен иск, като осъди П.Я.Я. да му заплати сумата от 1641,83лв., представляваща обезщетение за претърпени от дружеството вреди от неоснователно прекратяване на трудовия договор, ведно със законната лихва от предявяване на иска. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски.

            С въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – ищеца  в първоинстанционното производство П.Я.Я..

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

 

В с.з., дружеството въззивник „Булсатком“ ЕАД, гр.София, редовно призовано, се представлява от представител по пълномощие юрисконсулт М., който поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й.  

В с.з. въззиваемият П.Я.Я., редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника му адв. К., който оспорва въззивната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред въззивната инстанция. Излага подробни съображения относно неоснователността на въззивната жалба и правилността на обжалваното решение.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от П.Я.Я. против „Булсатком“ ЕАД, гр.София при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на неплатено трудово възнаграждение за м.февруари 2016г. в размер на 643,68лв. с правно основание чл.128, т.2 от КТ; иск за заплащане на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение от работника без предизвестие в случаите по чл.327, ал.1, т.2, 3 и 3а в размер на 1239,99лв., с правно основание чл.221, ал.1 от КТ и иск за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 13 работни дни в размер на 805,99лв., с правно основание чл.224, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба.

В срока по чл.131 от ГПК ответника по първоначалните искове - „Булсатком“ ЕАД, гр.София е предявил срещу първоначалния ищец П.Я.Я. на основание чл.211 от ГПК насрещен иск за заплащане на сумата 1641,83лв., представляваща обезщетение за претърпени от дружеството вреди от неоснователно прекратяване на трудовия договор от страна на работника на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ за период от един месец от 25.02.2016г. до 25.03.2016г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. Насрещният иск е приет за съвместно разглеждане, наред с първоначалните искове в производството по гр.д.№1569/2016г. по описа на СлРС.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца, съответно по първоначалните и по насрещния искове, накърнени права, правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Съдът намира въззивната жалба за неоснователна.

І. По отношение на първоначалните искове, предявени от П.Я.Я. против „Булсатком“ ЕАД, гр.София:

1. По иска за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за м.февруари 2016г. с правно основание чл.128 от КТ:

Безспорно, от надлежно събраните от районния съд писмени доказателства е установено, а и между страните не се спори относно наличието на трудово правоотношение между страните през процесния период - м.февруари 2016г. Трудовото правоотношение с първоначалния ищец в първоинстанционното производство е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ въз основа на негово писмено заявление от 25.02.2016г. Следователно за м.февруари 2016г. ищецът има отработени 18 работни дни /от 01 до 25 февруари/, за които работодателят дължи заплащане на трудово възнаграждение. Не се спори, че през този период Я. е престирал труд, добросъвестно е изпълнявал трудовите си задължения. Срещу престирания труд за този период ищецът не е получил полагащото му се трудово възнаграждение. В тази насока тежестта на доказване относно заплащането се носи от работодателя, като същият не е ангажирал доказателства относно заплащането на трудово възнаграждение. Възраженията на работодателя са само свързани с твърдяно извършено от него едностранно извънсъдебно прихващане на основание чл.103 от ЗЗД.

От заключението на кредитираната от районния съд и от настоящата инстанция съдебно-икономическа експертиза се установява брутния размер на трудовото възнаграждение на ищеца за м.февруари 2016г. в размер на 697,96лв. или чиста сума за получаване след приспадане на дължимите данъци и осигуровки в размер на 547,13лв. Тази сума не е изплатена на ищеца по първоначалните искове П.Я..

Във връзка с направеното от работодателя възражение за недължимост на възнаграждението, поради направено извънсъдебно прихващане със сума, дължима му от Я. като обезщетение, поради липса на основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.327, ал.1, т.2 от КТ, следва да се отбележи следното:

Съдът намира възражението за неоснователно, тъй като към момента на извършеното от работодателя прихващане – края на м.февруари или началото на м.март 2016г. при начисляване на сумите за трудово възнаграждение за м.февруари и на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск във фиша за м.02.2016г., не са били налице основанията на чл.103, ал.1 от ЗЗД за извършване едностранно от страна на работодателя на въпросното прихващане. Съгласно посочената законова разпоредба, когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. В случая, към момента, в който работодателят твърди, че е извършил прихващането, то той не е имал изискуемо и ликвидно вземане спрямо ищеца Я.. По отношение на вземането на ответното дружество – въззивник, с което той твърди, че е направил прихващане с вземането на Я. за трудовото му възнаграждение за м.02.2016г. е налице съдебен спор – вземането е предмет на предявения в същото производство и приет за съвместно разглеждане насрещен иск за заплащане на обезщетение за неоснователно прекратено трудово правоотношение и с оглед характера му на спорно вземане за обезщетение, което следва по съдебен ред да се установи както по основание, така и по размер, не са били налице предпоставките на чл.103 от ЗЗД и съдът приема, че не е извършено валидно извънсъдебно прихващане. Следователно възражението за недължимост на трудовото възнаграждение на Т. за м.02.2016г. на това въведено от работодателя основание е неоснователно. Други възражения за недължимост на вземането няма наведени.

С оглед изложеното, съдът намира, че предявеният от ищеца в първоинстанционното производство иск по чл.128 от КТ е основателен и доказан до размера от 547,13лв., в който размер е и уважен от районния съд, а в останалата част до пълния претендиран размер от 643,68лв. правилно е отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Върху главницата следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 15.04.2016г., както правилно е присъдил районния съд.  

2. По отношение на иска за заплащане на обезщетение на основание чл.221, ал.1 от КТ, вр. с чл.327, ал.1, т.2 от КТ:

Безспорно по делото е установено, че трудовото правоотношение на първоначалния ищец Я. е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ – с изявление на работника от 25.02.2016г.

За да се прекрати договора на основание  чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ от работника, е необходимо обективно да е налице забава в плащането на трудовото възнаграждение. Законът не определя минимален срок на забавата, не изисква и вина на работодателя. Забава е налице при несвоевременно плащане на дължимо от работодателя трудово възнаграждение /авансово или окончателно/ или обезщетение, което е в размер над месечното трудово възнаграждение. Този размер може да е последица, както от забавено плащане на едно цяло трудово възнаграждение, така и от забавено плащане на повече трудови възнаграждения. Във всички случаи, когато обективно е налице забава на задължението на работодателя по чл. 128 КТ, работникът има право да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие като отправи до работодателя писмено едностранно изявление.

В случая, от събраните пред районния съд и неоспорени от страните писмени доказателства се установи безспорно забава в плащането на редица месечни трудови възнаграждения на ищеца – на практика, начиная от трудовото възнаграждение за м. юли 2015г. /преведено по банковата сметка на работника на 04.09.2015г. при краен срок 31.08.2015г./ до трудовото възнаграждение за м.декември 2015г. /преведено на 05.02.2016г. при краен срок на плащане 31.01.2016г./, дори и да изключим възнаграждението за м.януари 2016г. /преведено на 02.03.2016г./, всички шест последователни трудови възнаграждения са превеждани след крайния срок, установен в т.7 от Допълнителното споразумение от 31.07.2012г. към трудовия договор на П.Я.Я. – до 31-во число на месеца, следващ месеца, за който е дължимо.

Следователно е налице безспорно забава в плащанията на шест цели /няма авансово плащане на трудово възнаграждение/ трудови възнаграждения. Поради това безспорно е било налице предвиденото в чл.327, ал.1, т.2 от КТ основание за едностранно прекратяване без предизвестие от страна на работника на трудовото правоотношение. В случая е ирелевантно, че към момента на подаване на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работника, работодателят вече е бил заплатил просрочените възнаграждения, а към този момент не бил настъпил падежа на текущото възнаграждение за м.януари 2016г. Практиката по този въпрос е категорична и е в посочения от съда по-горе смисъл.

Тъй като в случая се установи наличие на забава в изплащането на трудовите възнаграждения на ищеца от страна на работодателя, то съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 1 КТ, работникът има право да получи регламентираното обезщетение. Обезщетението се дължи на изправната страна по трудовото правоотношение и цели да я обезщети за вредите, които търпи вследствие внезапното прекратяване на трудовия договор. В тази насока изводите на районния съд са правилни и законосъобразни.

Тъй като трудовото правоотношение между страните е било безсрочно, то размерът на обезщетението е в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, което в случая е 30 дни. Съгласно разпоредбата на чл.228, ал.1 от КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по този раздел /в т.ч. по чл.221, ал.1 от КТ/ е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, т.е в случая БТВ за м.януари 2016г.

БТВ на ищеца Я. за м.януари 2016г., видно от платежната ведомост и издадения въз основа на нея фиш, включва основна заплата в размер на 786лв.; допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит – 3% в размер на 23,58лв., както и плащане за ваучери за храна и текущо материално стимулиране. 

От своя страна брутното трудово възнаграждение се формира от основното трудово възнаграждение/"основната работна заплата" според чл. 3, т. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ и добавките към него, които имат постоянен характер.

Съгласно чл. 17, ал. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) брутното трудово възнаграждение, което служи като база за определяне на размера на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 и на обезщетенията, съгласно чл. 228 от КТ включва основното трудово възнаграждение за отработено време, възнаграждение над основното възнаграждение, определена според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения, определени с Наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер; допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно заместване по чл. 259 от Кодекса на труда; възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 от Кодекса на труда; възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от Кодекса на труда; възнаграждението по реда на чл. 268, ал. 2 и 3 от Кодекса на труда.

Съгласно чл.15, ал.1 от НСОРЗ - допълнителните трудови възнаграждения по чл.11 и 12 са с постоянен характер, а такива са тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит.

В чл.13, ал.1, т.1 от НСОРЗ е предвидено, че с КТД, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труда - текущо, за година или за друг период. С разпоредбата на чл.15, ал. 1 от НСОРЗ изрично са изключени получаваните възнаграждения по реда на чл.13 от допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер.

С оглед посочените разпоредби, възнаграждението за текущо материално стимулиране и сумата за ваучери за храна, имат характер на възнаграждения с непостоянен характер и не следва да влизат в размера на БТВ, явяващо се база за определяне размера на обезщетенията по чл.228, в случая обезщетението по чл.221, ал.1 от КТ и на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл.177 , вр. с чл.224, ал.2 от КТ. С тези разпоредби се е съобразило и вещото лице, изготвило заключение по назначената съдебно-икономическа експертиза, кредитирана от настоящата инстанция.   

Ето защо съдът намира, че базата за определяне на размера на дължимите на ищеца суми за обезщетенията по чл. 221 и чл. 224 от КТ е размера на основното трудово възнаграждение в размер на 786лв.; допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 23,58лв., т.е. БТВ в размер на 809,58лв. Обезщетението по чл.221, ал.1 от КТ възлиза на брутната сума 809,58лв., до който размер предявеният първоначален иск е основателен и следва да се уважи, а в останалата му част до пълния претендиран размер от 1239,99лв. – неоснователен и следва да се отхвърли.

Върху главницата следва да се присъди законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба, на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

3. По отношение на иска за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ:

Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, същият е имал неизползван платен годишен отпуск общо за 13 работни дни - 10 р.д. за 2015г. и 3 р.д. за 2016г., посочени и от самия работодател в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и установени и от вещото лице, изготвило съдебно-икономическата експертиза пред първата инстанция.

Размера на дължимото обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ, съгласно гореизложеното и съобразено от районния съд при постановяване на обжалваното решение, възлиза на брутния размер от 526,24лв., до който размер иска е основателен и следва да се уважи, а в останалата част до пълния претендиран размер от 805,99лв. – неоснователен и следва да се отхвърли.

Върху главницата следва да се присъди законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба, на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

По отношение на направеното от работодателя възражение за извършено извънсъдебно прихващане на това обезщетение с негово насрещно вземане за обезщетение за неоснователно прекратено от страна на работника едностранно трудово правоотношение, следва да се посочи само, че същото е неоснователно по подробно изложените по-горе съображения по повод иска по чл.128 от КТ.

Като е достигнал до същите правни изводи по отношение на първоначално предявените от П.Я.Я. против работодателя „Булсатком“ ЕАД, гр.София обективно кумулативно съединени искове, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди.

ІІ. По отношение на предявения от работодателя „Булсатком“ ЕАД, гр.София против работника П.Я.Я. насрещен иск за заплащане на обезщетение за претърпени от дружеството вреди от неоснователно прекратяване на трудовия договор от страна на работника на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ в размер на 1641,83лв.:

Въззивната жалба и в тази й част е напълно неоснователна.

Безспорно, трудовото правоотношение между страните е прекратено едностранно от работника без предизвестие на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ и самото прекратяване на трудовия договор в случая настъпва от момента на получаване на писменото изявление. Разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ не поставя момента на прекратяване на трудовия договор в зависимост от това, дали фактически е налице основанието за прекратяване на трудовия договор. Както връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, автоматично води до прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл. 327, ал. 1 от КТ води до автоматично прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника или служителя основание.

Безспорно, при незаконно /без основание/ прекратяване на трудово правоотношение по чл. 327, ал. 1 от КТ, работодателят разполага само с възможност да претендира от работника или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на трудовия договор. Когато работникът или служителят упражни добросъвестно потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление без предизвестие, трудовото правоотношение се прекратява с достигането на изявлението до работодателя.

За да възникне правото на обезщетение за работодателя и да бъде основателен предявеният от него, в случая насрещен иск, то следва да е налице на първо място предпоставката липса на основание у работника за прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото основание. 

В случая обаче безспорно се установи по делото от събраните пред районния съд доказателства, наличие на забава в изплащането на трудовите възнаграждения на работника П.Я.Я. от страна на работодателя. Подробни съображения в тази насока съдът изложи по-горе при правните изводи по първоначалния иск по чл.221, ал.1 от КТ. Следователно за работника е възникнало правото да прекрати едностранно без предизвестие трудовото правоотношение с работодателят на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ. При това положение работодателят няма право на претенция за обезвреда, тъй като неговото неизправно поведение във връзка с основното му задължение по трудовото правоотношение – изцяло и в срок заплащане на уговореното трудово възнаграждение за положения труд, е довело до прекратяване на трудовото правоотношение от страна на изправния работник. Предявеният насрещен иск се явява изцяло неоснователен.

Като е достигнал до същите правни изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение и в тази атакувана част, което следва да се потвърди.  

Правилно и законосъобразно, на основание чл.78, ал.6 от ГПК районният съд е осъдил работодателят – ответник по първоначалните искове, да заплати дължимата държавна такса и разноски за вещо лице в полза на съдебната власт.

С оглед изхода на спора по първоначалните искове и по насрещния иск, правилно и законосъобразно районният съд е присъдил на П.Я.Я. на основание чл.78, ал.1 и съответно чл.78, ал.3 от ГПК съответната част от направените в първоинстанционното производство разноски по първоначалните искове и пълен размер на разноските по насрещния иск.

По отношение на разноските, направени от „Булсатком“ ЕАД, гр.София в първоинстанционното производство следва да се отбележи, че в мотивите си /стр.6 от решението/ СлРС е изразил воля да присъди на дружеството в качеството му на ответник по първоначалните искове съразмерна част от направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 90лв., но е пропуснал да отрази волята си в диспозитивната част на решението, т.е. налице е ЯФГ, която следва да се отстрани от СлРС по реда на чл.247 от ГПК. Правните изводи и в тази част са правилни и съобразени с разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба -  неоснователност на същата, следва да се възложи на дружеството въззивник и то да понесе своите разноски, така, както ги е направило и да заплати на въззиваемия Я. направените от него разноски пред въззивната инстанция в доказания размер от 600лв. за платено адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №667 от 28.09.2016г., постановено по гр.д. №1569/2016г. по описа на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА „БУЛСАТКОМ“ ЕАД, ЕИК 130408101, със седалище и адрес на управление: гр.С., район М., ул.“М. Ш.“ №*, ет.* да заплати на П.Я.Я. с ЕГН ********** *** сумата от 600лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2, т.3 ГПК.

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                            

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                         2.