Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

 

 

гр. Сливен, 14.12.2016 г.

 

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на четиринадесети декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 Н.Я.

ЧЛЕНОВЕ:                                                          М.С.

                                                                        мл.с. Н.К.

при участието на прокурора …........……….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 503 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на две въззивни жалби от страните в първоинстанционното производство.

Атакувано е първоинстанционно решение № 698/05.10.2016г. по гр.д. № 1741/2016г. на СлРС, с което  е осъдена Прокуратура на Република България да заплати на С.С.И. сумата 6 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва  върху тях, считано от завеждането на исковата молба на 03.05.2016г.  до окончателното изплащане, искът е отхвърлен като неоснователен за сумата над 6 000 лв. до пълния претендиран размер от 25 000 лв. и са присъдени съразмерно разноски.

 Първата въззивна жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство - ПРБ, против осъдителната част на решението относно присъденото обезщетение от 6 000 лв. за претърпените неимуществени вреди, както и относно обезщетението за забава върху него. Въззивникът счита, че в нея то е незаконосъобразно. Заявява, че не са доказани твърдените претърпени от ищеца вреди по вид, степен, продължителност и отражение върху бита му, гласните доказателствени средства са свидетелски показания, депозирани от лица, намиращи се в родствена връзка с ищеца, поради което съдът е следвало да ги цени предпазливо, а съображенията на съда относно продължителността на воденото срещу ответника наказателно производство са противоречиви. Въззивникът счита, че липсват убедителни мотиви относно причинната връзка между евентуалните вреди и воденото наказателно производство. Също така заявява, че размерът на обезщетението е неадекватен както на твърдяните вреди, така и на срока в който ищецът е бил обвиняем. Заявява, че има и неяснота за волята на съда относно началния момент на присъждане на обезщетението за забава – в обстоятелствената част съдът бил посочил, че лихви се дължат от влизане в сила на оправдателната присъда – 22.10.14г., а в диспозитива на решението е посочена датата на завеждане на исковата молба – 03.05.16г.

Поради изложеното първият въззивник моли настоящата инстанция да отмени в обжалваната уважителна част първоинстанционното решение и постанови ново, с което отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди, или, евентуално – да го уважи за сума под 500 лв. и го отхвърли за горницата. Счита, че неоснователността на главните искове обуславя неоснователността на акцесорните претенции за лихви и разноски. Няма направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по тази въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло жалбата като неоснователна. Заявява, че в уважителната част решението е правилно и не следва да бъде отменяно, подчертава, че претърпените неимуществени вреди не само са надлежно и категорично доказани, но и предполагат уважаване в пълен размер на претендираното обезщетение. Няма заявени искания.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува отхвърлителната част на решението на РС за сумата над 6 000 лв.  до 25 000 лв. Въззивникът счита, че в тази част решенето е неправилно и незаконосъобразно, тъй като първоинстанционният съд не е отчел вярно степента, продължителността и интензитета на претърпените от него страдания и не е съобразил съдебната практика в тази насока. Развива детайлна аргументация, като излага доводи относно дълбочината и силата на душевната травма, чието външно проявление счита, че е категорично доказано. Поради това моли въззивния съд да отмени в отхвърлителната част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло иска и за сумата над присъдените 6 000 лв. до претендираните 25 000 лв. Претендира разноски.

Няма доказателствени искания, претендира разноски.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по тази въззивна жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

В с.з., редовно  призован, първият въззивник, представляван от прокурор в ОП-Сливен, поддържа своята и оспорва въззивната жалба и отговора на ищеца. Моли съда да отмени решението в осъдителната част и вместо това постанови друго решение, с което отхвърли изцяло иска за неимуществени вреди, или, евентуално - присъди обезщетение в размер под 500 лв., да отхвърли и акцесорните претенции за лихви.

В с.з., вторият въззивник, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа своята и оспорва въззивната жалба на насрещната страна, отговора срещу която поддържа. Моли въззивиня съд да уважи неговата жалба на изложените в нея основания. Претендира разноски.

Представител на ОП-Сливен в с.з. не се явява, за да изрази становище.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

Този състав, при проверката по реда на инстанционния контрол, констатира, че фактологията на СлРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени и гласни доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло е кредитирал.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Предмет на въззивен контрол е първоинстанционното решение в неговата цялост, доколкото и уважителната и отхвърлителната му части са атакувани съответно с всяка от двете жалби, поради което те ще бъдат разгледани и обсъдени едновременно.

Ищецът е претендирал заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от специфична форма на непозволено увреждане – такова причинено от, най-общо казано, държавни органи. Съществуването на специална норма изключва приложението на общата разпоредба за деликт, закрепена в чл. 45 от ЗЗД.

За да възникне отговорност за ответника в случая, е необходимо да е налице сложният фактически състав, визиран в чл. 2 от ЗОДОВ и някое от условията на буквите на този текст, а именно – дейност /действие или бездействие/, авторство на правозащитен орган, противоправност, изведена от някоя от конкретните хипотези, вреда и причинна връзка. Специалният, предвиден в този закон ред, не  изисква установяване виновно поведение на длъжностни лица от състава на  отговорното лице, ответникът отговаря обективно за причинените вреди от незаконните им действия. Искът е предявен срещу пасивно легитимирано лице, попадащо в изчерпателно и лимитативно очертания  в закона кръг.

Така избраният ответник отговаря за вреди само в контекста на някоя от хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ. Отделните действия, от извършването на които произтеклите вреди могат да се релевират към този вид отговорност на държавата, също са  конкретно и ограничително изброени, групирани в 7 точки.

Ищецът е насочил претенцията си към Прокуратурата на РБ, опирайки се на т. 3 от чл. 2 ал. 1 на ЗОДОВ. Основанието на иска – тоест обстоятелството, на което ищецът се позовава, за да обоснове състоятелността на претенцята си, е обвинение в извършването на престъпление, като лицето е оправдано.

На 16.01.2013г. е било образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 159а ал. 1 от НК.

С постановление за привличане на обвиняем от 23.04.2013г. по досъдебно производство №4/13 по описа на ОСО при ОП-Сливен, ищецът е привлечен към наказателна отговорност за престъпление по чл. 159б ал. 1 от НК, вр. чл. 159а ал. 1 от НК, вр. чл. 20 ал. 2 от НК. Обвинителният акт е внесен пред СлРС от СлРП на 17.06.2013г., образувано било НОХД № 1037/13г. на СлРС, което приключило с присъда № 35/05.02.2014г., с която ищецът бил признат за виновен по повдигнатите му обвинения и му било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, като според особеното мнение на председателя на съдебния състав, обвинението не било доказано по несъмнен и категоричен начин. Присъдата била атакувана пред СлОС и с решение от 19.05.2014г. била отменена първоинстанционната присъда, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав. От 25.06.14г. на подсъдимия била променена мярката за неотклонение от „подписка“ в „домашен арест“, като определението на съда било отменено от въззивната инстанция на 15.07.14г.

С присъда № 185/16.07.2014г. по НОХД № 842/14г. на СлРС ищецът в настоящото производство бил признат за невиновен по повдигнатото обвинение и оправдан. След протест от страна на РП-Сливен, с решение № 114 от 22.10.14г. по ВНОХД № 365/14г. на СлОС, била потвърдена първоинстанционната оправдателна присъда.

Това задейства, съгласно разпоредбата на т. 3 на чл. 2 от ЗОДОВ, механизма за осъществяване на отговорността на Прокуратурата на РБ като съответния правозащитен орган.

В хода на първоинстанционното производство тези факти са установени и това безусловно  поражда отговорност на държавата за незаконни действия на нейни правозащитни органи, щом те са причинили вреди.

Ищецът счита, че не са отчетени напълно видът, степента, продължителността и интензитетът на неговите душевни страдания, в посока на тяхното омаловажаване.

Ответникът счита, че не са доказани категорично нито самите вреди, нито връзката им с воденото наказателно производство, но допускайки все пак такава възможност, твърди, че приетите от съда вреди са преувеличени.

Ключовите  аргументи, както във въззивната жалба на ищеца, така и във въззивната жалба на ПРБ, по отношение на претенцията за възмездяване на неимуществените вреди, са свързани с това, че според всяка от страните  първоинстанционният съд не е присъдил адекватно по размер обезщетение за тях, като според втория въззивник необосновано го е занижил , а според първия - такова въобще не се дължи, или евентуално счита, че то следва да е в размер под 500 лв.

Настоящият въззивен състав намира и двете жалби за неосноватетлни и счита, че те не следва да бъдат уважени.

 На първо място е несподелимо виждането на въззивника-ответник за недоказаност изобщо на претърпяването на вредите. Свидетелските показания са депозирани от лица, намиращи се в роднинство по съребрена линия с ищеца и едновременно с това в достатъчно близки и достатъчно продължителни отношения с него. Само фактът на родството не е достатъчен те да се изключат от доказателствения материал. В случая именно близките им взаимоотношения предпоставят знанието на тези лица за състоянието на ищеца и личните им впечатления са непосредствено възприети. Естествено е най-ясна представа за преживяванията му да имат хората от близкото му обкръжение, което предпоставя знанието им за неговите душевни изживявания и отражението на наказателното производство върху обичайното му поведение. С оглед фактите, които се доказват посредством тези гласни доказателствени средства, съдът се доверява на ищцовите свидетели. И двамата не са проявявили пристрастие или необективност и липсва индиция, че са заинтересувани от изхода на делото, поради това показанията им са годни да бъдат ползвани при формиране на фактическата обстановка. Те не са оборени с други доказателства, с равна или по-голяма доказателствена тежест, ответникът не ги конфронтира с посочени от него доказателства, а само с простото им отричане, със свои предположения и с хипотетични твърдения.

Така чрез свидетелските показания е установен безспорно фактът на претърпяната неимуществена вреда и нейното изражение в усещанията, преживяванията, поведението и социалното общуване на ищеца. Този въззивен състав счита, че дори без тези гласни доказателства не може да се отрече наличието въобще на вреда, под формата на душевен и емоционален дискомфорт, претърпян от ищеца като резултат от воденото наказателно производство, приключило с оправдателна присъда. Всяко такова посегателство върху личната сфера на едно човешко същество, свързана с обществения критерий за правилно или укоримо поведение, се отразява на персоналната му самооценка и чувството за собствено достойнство като член на обществото, приело тези критерии. Неприемливо е да се твърди, че е възможно такова обстоятелство да не окаже никакво въздействие върху достойнството на личността, поради което да се налага то да бъде изрично доказвано. Самият факт, че лицето не е извършило престъплението, за което му е повдигнато обвинение, е вредоносен, неговото доказване предопределя увреждането, като на доказване подлежат единствено  формата и тежестта на вредата.

Извън съмнение остава и наличието на причинна връзка между действията на ответника и преживяванията на ищеца – тя е успешно и непререкаемо доказана посредством събраните доказателствени средства. Дори посредством насрещно, непряко доказване, ответната страна не можа да разколебае убеждението на съда относно осъществяването на твърдените от ищеца факти.

Така са налице всички елементи на фактическия състав, пораждащ отговорността на държавата чрез ПРБ за обезвреда. Доказаното наличие на вреда предполага възникване на притезание за обезщетяването й, което се извършва в пари.

Тъй като неимуществената вреда сама по себе си е без паричен или друг имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието.

Въззивният съд намира за несъстоятелни оплакванията на въззивника-ищец, че присъденото обезщетение е в неоправдано занижен размер. Също така несподелимо е и виждането на ответника, че присъдената сума е неадекватно голяма и не кореспондира с  действителните вреди.

Както се посочи вече, на обезщетяване подлежат само доказаните вреди, които са в пряка и непосредствена причинна и функционална връзка с действията на правозащитния орган.

Така, посредством гласните и писмени доказателствени средства, съдът е придобил реална представа за произхода, същността и продължителността на психическите и емоционални преживявания на ищеца, на неговите душевни страдания и отражението им в ежедневието му – тоест на тези негови субективни права, чието накърняването следва да придобие адекватен паричен израз. Доказано е, че човешкото достойнство и личната самооценка на ищеца са били значително и за период от около 2 години травмирани, вследствие на воденото наказателно дело и налагането за кратко на мярка за неотклонение „домашен арест“ и са рефлектирали на бита му – върху отношенията с роднините и близките, с познатите и колегите – по такъв начин, че са довели до негативна промяна в навиците му на живот и общуване. Уважението на околните и самоуважението на едно човешко същество, макар да са нематериална категория, не могат да бъдат подценявани, тъй като върху тях се гради животът на личността и чрез тях тя се оценява, поради което и накърняването им следва да придобие адекватен паричен израз.

С оглед изложеното съдът счита, че в конкретния случай, при конкретно установените обстоятелства и при индивидуалната им и обща преценка, сумата 6 000 лв. кореспондира на доказаните по вид, продължителност и тежест страдания на ищеца, и представлява максимално справедливият имуществен еквивалент за овъзмездяването им.

Не може да послужи за аргумент към намаляването й доводът на ответника, че първостепенният съд е определил периода от 1 г. и 6 м. през който се е водило наказателното производство за „разумен срок“, поради което присъждането на такова обезщетение е несправедливо. От една страна двете събития – приключването на наказателно производство за непродължителен период и болезнено душевно състояние от воденето му през някакъв период  - не се  намират в състояние на обусловеност на второто от първото. Тоест – не може да се счете, че душевен дискомфорт може да се изпитва от обвиняемия само когато производството е продължило в неоправдано дълъг период и да му се отрече такова преживяване, ако делото е приключило в кратък, разумен срок. В случая решаващият съд, отчитайки именно проявената експедитивност за бързо приключване на наказателното производство, е определил и по-малка номинална стойност на претърпените неимуществени вреди, тъй като както вече бе посочено, правопораждащият факт е това, че лицето е оправдано за извършването на твърдяно от правозащитния орган престъпление и в този смисъл продължителността на процеса може да бъде само утежняващ фактор касателно размера на обезщетението, но не и неутрализиращ. От друга страна пък, съдът е взел предвид като усилващ наситеността на претърпените душевни терзания елемент вида на обвинението - високият общественоопасен характер на престъплението, в което ищецът е бил неоснователно обвинен, както и това, че за него правната норма предвижда  налагане на тежко наказание, и съответно – силата на обществената реакция още при узнаването, че на ищеца е приписано извършването на това деяние.

Предвид тези съображения, над посочената сума от 6 000 лв., до пълния предявен размер от 25 000 лв., искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва, каквото се дължи върху присъдената сума по принцип от влизане в сила на оправдателната присъда, но тъй като ищецът я е претендирал от датата на завеждането на исковата молба, а съдът сам не може да постановява свръхпетитум, то тя ще се дължи, както е заявена  -  от 03.05.2016г. до окончателното изплащане.

Ето защо и двете въззивни жалби са неоснователни и не следва да бъдат уважавани.

След като правните изводи на двете инстанции по отношение на засегнатата от жалбите част съвпадат, тя следва да бъде потвърдена.

С оглед изхода на въззивното производство разноските на всяка страна остават в нейна тежест.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                      

Р     Е     Ш     И  :

 

 

                       

ПОТВЪРЖДАВА  изцяло първоинстанционно решение № 698/05.10.2016г. по гр.д. № 1741/2016г. на СлРС.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: