Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №16

 

гр. Сливен, 27.01.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ:             М. Б.

ЧЛЕНОВЕ:    С. М.

мл.с. Н. К.

 

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №517 по описа за 2016 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №782/26.10.2016г. по гр.д.№2731/2016г. на Сливенски районен съд, с което са отхвърлени предявените от С.Б.С. против С.И.Т. – В. искови претенции за осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата от 11500лв., представляваща неизпълнено задължение за връщане на дадена в заем парична сума, ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба на 13.04.2016г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 2407,03лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, изтекла за периода от 24.03.2014г. до 13.04.2016г. и на ответницата са присъдени разноски по делото в размер на 1500лв.

            Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство С.Б.С. чрез пълномощник адв.Н. ***, който обжалва първоинстанционното решение изцяло.

В жалбата си въззивникът посочва, че първоинстанционното решение е неправилно, необосновано, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения. Намира извода на районния съд за неустановяване на сключен устен договор за заем между страните, за неправилен. Посочва, че от представените с исковата молба писмени доказателства, в които е посочено превеждане на сума с основание временна финансова помощ и разписката за получаване в брой на сумата от 9000лв., категорично се установявало преда.оставянето в заем на процесните суми. Употребения израз „временна финансова помощ“ намира за изявление, което изцяло покрива хипотезата на чл.240 от ЗЗД – предоставяне на пари със задължение за тяхното връщане. Ответницата е получила нарочна покана за връщане на сумата, въпреки което връщане не е последвало. Алтернативно, моли въззивният съд, ако счете, че районният съд е дал неправилна правна квалификация на исковата претенция и е дал неправилни указания, да даде нова правна квалификация на иска и да се произнесе по съществото на спора. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното  решение изцяло и вместо него да постанови ново, с което да уважи исковите претенции. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции.

            С въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства от въззивния съд.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от въззиваемата страна – ответника в първоинстанционното производство С.И.Т. – В. чрез пълномощника адв.П., която се оспорва въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемата счита изложените в жалбата доводи за несъстоятелни, а решението на СлРС намира за правилно, законосъобразно и обосновано и моли въззивния съд да го потвърди. Счита, че факта на отразяване от страна на ищеца в преводното нареждане, че сумата е дадена под формата на финансово подпомагане, не може да служи като доказателство за сключване на договор за заем. Посочва, че още с отговора на исковата молба е направено възражение за наличие на друго основание за предоставяне на сумата, касаещо отношения с трето, неучастващо в производството лице. Доказателства относно твърдяното заемно правоотношение няма ангажирани. По отношение на акцесорната претенция, посочва, че се претендира такава, без да е била искана мораторна лихва с нотариалната покана. Намира за неоснователни възраженията за неправилна квалификация на исковата претенция, тъй като твърдението с исковата молба било заем и нямало наведено от ищеца никакво друго основание за даване на сумата, извън твърдяното. Претендира присъждане на направените по делото пред въззивната инстанция разноски.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

С определение по реда на чл.267 от ГПК, въззивният съд не е допуснал събиране на гласни доказателства във въззивната фаза на производството по искане на въззиаемата страна.

В с.з., въззивникът С.Б.С., редовно призован, не се явява и не се представлява.  

В с.з. въззиваемата С.И.Т. – В., редовно призована, не се явява, представлява се от пълномощник - адв.П., която оспорва въззивната жалба и поддържа подадения отговор на изложените в него съображения. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ изцяло и ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване осъдителни искове, както следва главен иск за връщане на дадена в заем парична сума в размер на 11500лв. с правно основание чл.240 и сл. от ЗЗД и акцесорен иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата в размер на 2407,03лв., изтекла за периода от 24.03.2014г. до 13.04.2016г. с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Във връзка с алтернативното искане във въззивната жалба за преквалификация на исковата претенция, следва да се посочи, че изхождайки от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически обстоятелства и направеното искане, поддържани в хода на първоинстанционното производство, както и с въззивната жалба, дадената от районния съд правна квалификация – чл.240 от ЗЗД е правилна и не следва да се преквалифицира главната искова претенция. Твърдението на ищеца, въззивник в настоящото производство, както пред районния съд, така и във въззивната жалба, е за наличие на заемно правоотношение между него и ответницата, т.е. правната квалификация безспорно е чл.240 от ЗЗД.

Договора за заем е едностранен, неформален, реален договор. Тъй като договорът за заем е неформален договор, то не се изисква сключването му в специална форма за действителност. Процесуално задължение на ищеца в производството е да установи по безспорен начин възникването и съществуването на твърдяното заемно правоотношение.

С оглед събраните по делото писмени доказателства, въззивният съд споделя напълно извода на първоинстанционния съд за недоказване от носещата доказателствената тежест страна – ищеца на възникването и съществуването на твърдяното от него заемно правоотношение. 

В случая, ищецът изрично е заявил наличие на договор за заем в размер на 11500лв. между него и ответницата. Ангажираните от ищеца писмени доказателства установяват единствено факта на предаване на сумата /два банкови превода по сметка на ответницата съответно от 1000лв. и 1500лв. и предаване на ръка в брой на сумата от 9000лв./. Действително договора за заем е реален договор и той се сключва чрез реалното предаване на вещта, негов предмет – в случая паричните средства, но следва да се установи и основанието, на което въпросната сума е предадена на ответната страна. В случая, ответницата не оспорва предаването, респ. получаването на общата сума от 11500лв. от ищеца, но оспорва основанието, на което това е направено. С отговора на исковата молба ответницата оспорва това твърдение на ищеца, като заявява, че между тях не е налице заемно правоотношение и че тя не е получавала въпросната сума в заем. Заявява друго каузално отношение и то между други страни - ищеца и трето, неучастващо по делото лице, като въпросните парични средства са били предназначени за третото лице, на което тя само ги е предала, като отрича, каквото и да е правоотношение между нея и ищеца, още по-малко заемно. В този случай, при наличието на спор относно наличието на облигационно отношение между страните и основанието за предаване на процесната сума, ищецът е следвало по безспорен начин с годни доказателствени средства да установи заявено с исковата молба облигационно отношение – договор за паричен заем. С оглед едностранния характер на договора за заем, пораждащ задължение само за заемополучателя, следва да се установи именно поемане на задължение за връщане на дадената в заем сума от страна на ответницата. Това процесуално задължение за установяване на твърдяното договорно правоотношение между страните, при неизпълнение води до прилагане на своеобразната санкция на доказателствената тежест, която районният съд правилно е указал на ищеца. Следва да се отбележи, че твърдението с отговора за наличие на друго каузално отношение, въведено от ответника не освобождава ищеца от неговото процесуално задължение, още повече, че ответникът изрично оспорва възникването и съществуването на твърдения договор за заем.

От представените от ищеца писмени доказателства – две платежни нареждания и разписка за получена сума, не може да се направи извода, че е налице сключен между страните в устна форма договор за паричен заем. Първите два документа – преводни нареждания, удостоверяват единствено факта на предаване, респ. получаване на посочената в тях сума от ищеца на ответницата по банков път, не могат да докажат основанието, на което този превод е направен. Записването в допълнителната и незадължителна графа на документа „още пояснения“ /но като основание е посочен „превод“/ - „временна финансова помощ“ е едностранно изявление от страна на извършващия превода ищец и не може да служи като доказателство относно действителните отношения между страните, обуславящи извършването на банковия превод. Използвания израз „временна финансова помощ“ не е еднозначен със заема и ако действително основанието за превода е бил заем, не е следвало ищеца да използва друг израз, извън действителния такъв, т.е. следвало е и е било напълно възможно в преводния документ още в първата графа „основание“ да посочи действителното такова, твърдяно от него – заем. Използвания израз, набляга по-скоро на думата „помощ“, а не на определението „временна“ и води до напълно различни асоциации от предоставянето в заем. Причините за предоставянето на помощ, било то и финансова, могат да са всякакви, обусловени от различни по своя характер и вид отношения между страните, а не само и единствено заемни такива, за да се очаква, че при използване на този израз волята на страните е била действително даване в заем на парична сума.

По отношение на сумата от 9000лв., предадена в брой на ответницата срещу разписка, в последната, извън факта на получаване на сумата, няма абсолютно никакво отбелязване на основанието за това предаване. И тук, основанието за предаване на сумата могат да са всякакви и различни отношения между страните, в т.ч. и погасяване на задължение на ищеца спрямо ответницата.

Поради това, въззивният съд споделя напълно извода на първоинстанционния съд за недоказаност на твърдяното заемно правоотношение, за недоказаност на твърдението, че процесната сума е предадена на ответницата в заем срещу поемането на задължение за връщането й, каквото е изискването на чл.240, ал.1 от ЗЗД. Както бе посочено по-горе и както правилно районният съд е указал на ищеца с доклада си по чл.146 от ГПК, той носи доказателствената тежест да установи по безспорен начин с пълно и пряко доказване с годни доказателствени средства възникването и съществуването на твърдяното заемно правоотношение – предаването на паричната сума срещу изрично поетото задължение на другата страна да я върне.  

Тъй като ищецът обаче не е провел въпросното доказване, то той следва да понесе своеобразната санкция на тежестта на доказване, като съдът приеме за несъществуващо твърдяното, но неустановено облигационно отношение – договор за паричен заем в размер на 11500лв. Поради това предявеният главен иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да се отхвърли. 

По отношение на акцесорната претенция, следва да се посочи, че е неоснователна с оглед неоснователността на главната такава, като от друга страна ищецът не е доказал и поемането на задължение за заплащане на лихва /чл.240, ал.2 от ЗЗД/, т.е. възмездността на договора.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на ответницата в пълен размер направените от нея разноски в първоинстанционното производство.

Разноски пред въззивната инстанция са претендирали двете страни, но с оглед изхода на спора по въззивната жалба – неоснователност на същата, въззивникът следва да понесе своите разноски така, както ги е направил и да заплати на въззиваемата направените от нея такива в пълния доказан размер от 940лв. за платено адвокатско възнаграждение.  

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

                            

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №782/26.10.2016г. по гр.д.№2731/2016г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА С.Б.С. с ЕГН ********** *** чрез адв. Н.Н. *** да заплати на С.И. ТУДЖАРОВА – В. с ЕГН ********** *** сумата от 940лв. /деветстотин и четиридесет лева/, представляваща направени разноски пред въззивната инстанция.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

                                         

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                 2.