Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  1

гр. Сливен, 11.01.2017 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на единадесети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 Н. Я.

ЧЛЕНОВЕ:                                                          М. С.

                                                                        мл.с. Н. К.

при участието на прокурора …........……….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 524 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба против първоинстанционно решение № 766/21.10.2016г. по гр.д. № 1783/2016г. на СлРС, с което  е осъдена Прокуратура на Република България да заплати на И.Л.Т. сумата 1 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва  върху тях, считано от 08.10.2015г.  до окончателното изплащане, искът е отхвърлен като неоснователен за сумата над 1 000 лв. до пълния претендиран размер от 8 000 лв., а претенцията за лихви – за периода от 24.11.14г.-08.10.15г. и са присъдени съразмерно разноски.

 Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува отхвърлителната част на решението на РС за сумата над 1 000 лв.  до 8 000 лв. Въззивникът счита, че в тази част решенето е неправилно и незаконосъобразно, тъй като първоинстанционният съд не е отчел вярно степента, продължителността и интензитета на претърпените от него страдания и не е приложил справедлив критерий при тяхното остойностяване. Развива доводи относно дълбочината и силата на душевната травма, чието външно проявление счита, че е категорично доказано. Поради това моли въззивния съд да отмени в отхвърлителната част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло иска и за сумата над присъдените 1 000 лв. до претендираните 8000 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 08.10.15г. до окончателното изплащане. Претендира разноски за двете инстанции.

Няма доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли въззивиня съд да я уважи на изложените в нея основания. Претендира разноски.

В с.з., редовно  призован, въззиваемият, представляван от прокурор в ОП-Сливен, оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли съда да не я уважава и потвърди в обжалваната с нея част на атакуваното решение.

Представител на ОП-Сливен в с.з. не се явява, за да изрази становище.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

Този състав, при проверката по реда на инстанционния контрол, констатира, че фактологията на СлРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени и гласни доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло е кредитирал.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно в атакуваната част, поради което следва да бъде потвърдено в нея.

Предмет на въззивен контрол е първоинстанционното решение единствено по отношение на размера на присъденото обезщетение, поради което въпросите, свързани с пасивната легитимация на ответника, наличието на предпоставките за ангажиране специфичната му отговорност за обезвреда, уредена в нормата на чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, както и приложимите общи елементи на деликта, няма да бъдат обсъждани, тъй като не подлежат на пререшаване щом по тях няма жалба.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.

      Тъй като неимуществената вреда сама по себе си е без паричен или друг имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието.

Въззивният съд намира за несъстоятелни оплакванията на въззивника-ищец, че присъденото обезщетение е в неоправдано занижен размер. На обезщетяване подлежат само доказаните вреди, които са в пряка и непосредствена причинна и функционална връзка с действията на правозащитния орган.

Така, посредством гласните и писмени доказателствени средства, съдът е придобил реална представа за произхода, същността и продължителността на психическите и емоционални преживявания на ищеца, на неговите душевни страдания и отражението им в ежедневието му – тоест на тези негови субективни права, чието накърняване следва да придобие адекватен паричен израз. Анализирал ги е подробно поотделно и в съвкупност. При извеждането на крайния си решаващ извод е съобразил вида на престъплението, в което ищецът е бил обвинен, тежестта на предвиденото наказание, продължителността на производството, както и обстоятелството, че по същото време срещу него е водено и друго наказателно производство, по което той е бил осъден ефективно и задържан в затвор за изпълнение на присъдата, което е предизвикало наслагване на  негативни изживявания

С оглед изложеното въззивният съд счита, че в конкретния случай, при конкретно установените обстоятелства и при индивидуалната им и обща преценка, сумата 1 000 лв. кореспондира на доказаните по вид, продължителност и тежест страдания на ищеца, и представлява максимално справедливият имуществен еквивалент за овъзмездяването им. Над тази сума, до пълния предявен размер от 8000 лв., искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва, каквото се дължи върху присъдената сума от влизане в сила на оправдателната присъда -  08.10.2015г. до окончателното изплащане.

Като е достигнал до идентични правни изводи първостепенният съд е постановил правилно решение, поради което липсват отменителни основания по отношение на атакуваната му отхвърлителна част. Въззивната жалба е неоснователна и не следва да бъде уважавана.

С оглед изхода на въззивното производство разноските на въззивника остават в негова тежест.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                      

Р     Е     Ш     И  :

 

 

                       

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 766/21.10.2016г. по гр.д. № 1783/2016г. на СлРС в ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: