Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  2

 

гр. Сливен, 11.01.2017 г.

                                              

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на единадесети януари през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 Н. Я.

ЧЛЕНОВЕ:                                                            М.С.                                                                                                                                            

                                                                        мл.с. Н. К.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 533 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 854/09.11.2016г. по гр.д. № 1824/16г. на СлРС, с което е осъдена Община Сливен да заплати на основание чл. 213 от КЗ /отм./ на ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп“, гр. София, сумата 927, 58 лв., представляваща изплатено от застрахователя застрахователно обезщетение по щета № 470415151553873, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 09.05.16г. до окончателното изплащане, претенцията е отхвърлена като неоснователна над този до пълния предявен размер от 936, 41 лв., и са присъдени на всяка страна съразмерно разноските по делото.

С въззивната си жалба ответникът в първоинстанционното производство атакува решението само в уважителната, осъдителна част, както и по отношение на разноските, като заявява, че в нея то е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че са допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд, който е нарушил разпоредбата на чл. 183 от ГПК и въпреки изричното направено с отговора искане на ответника ищецът да представи оригиналите на всички писмени доказателства, не се е произнесъл по искането, не е изключил тези документи от доказателствения обем на делото, както повелява цитираната норма, а и е изградил фактическите си и правни констатации въз основа на тях, което е довело до постановяванена незаконосъобразен акт. Развива аргументация в тази насока, която подкрепя с приложена съдебна практика. Освен това въззивникът се оплаква, че е оспорил автентичността на редица представени документи, но съдът не се е произнесъл по него, ищецът не е представил опровергаващи доказателства, а съдът е кредитирал тези доказателствени средства. Също така РС е тълкувал неправилно и доказателствената стойност и значение на представените преписи от документи. Счита, че не е доказано съществуването на застрахователно правоотношение. Въззивникът се оплаква още, че е възразил и против приемането на снимков материал, който не е доказателствено средство по ГПК, а съдът е кредитирал експертното заключение, изготвено въз основа на него. Съдът не е обсъдил и показанията на водача на МПС, който е заявил, че се е движел със скорост 60 км/ч, тоест – с превишена такава, а това е нарушение на ЗДП и сочи, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат.

Поради изложеното моли въззивния съд да отмени в осъдителната част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло иска, евентуално – да го уважи в по-малък размер при условията на съпричиняване. Претендира разноските за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна, иска тя да бъде отхвърлена, а атакуваното решение – потвърдено в обжалваната част. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Представя писмена защита. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище поддържа отговора, иска да се потвърди атакуваната част на първоинстанционното решение. Претендира разноски за тази инстанция. Представя списък и заверено копие от банково извлечение.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението, в обжалваната част, е  и правилно, поради което следва да бъде потвърдено в нея.

Този състав счита, че формираната от първостепенния съд фактическа обстановка, от гледна точка на хронологията на събитията, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въвежда тази част от мотивите по подразбиране. Въззивният състав споделя също и решаващите правни изводи на РС.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахованото от него увредено лице срещу прекия причинител на вредите възниква по силата на законовата норма на чл. 213 ал. 1 от КЗ /отм./, обуславя се от деликтното правоотношение мужду последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за имуществено застраховане.

Ключовият правопрепятстващ аргумент на въззивника се състои в отричане съществуването на валидно застрахователно правоотношение, тъй като застрахователната полица, както и протокол за ПТП, фактура № 3000052382, фактура № 04530, 2 бр. описи на претенция от 04.12.15г., заявление за плащане на застрахователно обезщетение, възлагателно писмо, приемо-предавателен протокол, доклад по щета и платежно нареждане от 29.01.16г., представени от ищеца с исковата молба, представлявали копия, чиито оригинали, въпреки поискването им още с отговора от страна на ответника, не били представени /поради процесуално нарушение на съда/, което активирало действието на правната норма на чл. 183 от ГПК и водело до изключването им от доказателствената маса, в резултат на което би следвало да отпадне основната предпоставка за уважаване на регресната претенция на застрахователя. Паралелно се релевират оплаквания, че решаващият съд, като не е сторил това, а е ценил изброените доказателствени средства, освен, че е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, е формирал поради това и погрешни правни изводи.

Настоящият въззивен състав не споделя това виждане и счита, че доводите, за чиято подкрепа са посочени и решения на ВКС, касаещи приложението на разпоредбата на чл. 183 от ГПК, са несводими към случая.

Действително с този текст е осигурена възможност на искащата страна да постигне ефекта на елиминиране на писмено доказателствено средство, а оттам – и на доказателство, закрепено в него, чрез механизма на съдебно задължаване на представящата страна да депозира оригинала на документа. Няма тъждество между това процесуално действие на страната и оспорването на документа – двете фигури са различни, не се препокриват и резултатът, който може да бъде постигнат чрез всяко от тях, е различен. Посредством акцио по чл. 183 от ГПК, както вече бе посочено, може да се произведе единствено глобално отричане на физическото присъствие на документа в делото, тоест – все едно, че той никога не е бил представян, поради което изобщо не могат да се коментират фактите и обстоятелствата по формата и съдържанието му, които са обективирани в него. Източник на информация за тях той не може да представлява.

За да се натовари обаче страната с тези крайни процесуални последици, тя трябва да е отказала да представи оригиналните документи или официално заверени преписи, като по делото е дала незаверени копия или такива, заверени от самата нея. Когато представените писмени доказателствени средства са официално заверени преписи – тоест копия, носещи заверка на правоспособен адвокат по реда на чл 32 от ЗА, се приема еднозначно, че те заместват успешно оригиналите и непредставянето на последните не води автоматично до санкцията на чл. 183 от ГПК. Това става единствено, ако между страните има спор относно съществуването на документите като такива. Тоест правната норма дефинитивно приравнява процесуалната стойност на оригинален документ и на официално заверен препис, с единственото посочено изключение.

Именно в този смисъл е и съдебната практика, включително цитираната и приложена такава от въззивника, чиято интерпретация е неправилна, тъй като той не зачита разликата, въведена и от нормотвореца и от правоприлагащия орган, между заверен от страната препис и официално заверен препис по чл. 32 от ЗА.

В настоящия случай всички изброени документи, за които ответникът е поискал да бъдат представени в оригинал, са именно такива – фотокопия, заверени от надлежно упълномощения процесуален представител на ищеца, имащ качеството на адвокат, и съгласно чл. 32 от ЗА. Следователно те са равностойни пред съда на оригиналните и изискване представянето на последните би било наложително само ако ответникът оспорваше въобще съществуването им. Точно това той не е сторил. Обратното – в отговора си той извършва оспорване на всеки от тях, като подробно и изчерпателно ги изброява – тоест фактически той признава изрично съществуването на описаните документи, но отрича формалната и материалната им доказателствена сила, което е нон сенс действие, ако се приме, че той счита, че тези документи изобщо не съществуват в правния мир.

В обобщение – този въззивен състав не намира да е допуснато процесуално нарушение от първостепенния съд по повод неизискването на оригиналните документи, представени от ищеца, а от там и – неприлагането на правната последица на незачитане присъствието им в делото и неползването им при формиране на фактически и правни констатации.

Ответникът е предприел оспорване автентичността и съдържанието на поредица от документи, но това той е сторил с цел опровергаване наличието на валиден застрахователен договор, което представлява съществен елемент на фактическия състав на регресното право на ищеца. Поради това въззивният съд счита, че е безразлично по отношение на този факт, дали оспорването би било проведено успешно, тъй като от една страна самото оспорване, макар и многословно, е изцяло формално и неконкретно. Изявлението “оспорвам по същество фактура №..…, оспорвам по същество платежно нареждане №..…“ не позволява да се прецени с какво точно не е съгласна оспорващата страна и да се осъществи някакво доказване, поради което и съдът намира, че няма надлежно извършено действие по чл. 193 от ГПК. Следователно не е оборен по предвидения ред фактът на плащане на обезщетението за покриване на причинените от застрахователното събитие вреди. От друга страна за останалите представени документи – заявление, опис, протокол, възлагателно писмо и т.н., ищецът изобщо не е твърдял, че са подписани от Д. Г., предвид оспорената им от ответника автентичност. Доказването на авторството на подписите е напълно безпредметно, понеже ищецът не спори, че документите носят подписа на  В.М., както е и посочено в тях – тоест няма разминаване между твърдяна и действителна принадлежност на парафа, която да налага извършване на проверка. Ето защо това оспорване само по себе си не може да послужи за целите на ответника – да бъде отречено наличието на застрахователно правоотношение, което е основното му възражение. Изброените документи преценени в релация помежду им, водят до заключението, че е наличен валиден застрахователен договор между ищцовото дружество- застраховател и собственика на увреденото МПС, годен да породи правни последици. Те обективират действия по осъществяване на права и изпълнение на насрещни задължения на всяка от страните по застрахователното  правоотношение, чиито параметри са внедрени в застрахователна полица 0 4704151000000530/25.05.15г., като застрахователят е приел за обвързващи него и ползващи застрахования собственик и действията на третото лице, управлявало автомобила. Съдът няма правомощия да контролира или санкционира свободната воля на страните в това отношение.

В обобщение – виждането на въззивника, че сумата, предмет на регресния иск е платена при липса на основание, което го освобождава от връщането й, не бе доказано. Установи се, че плащането на обезщетението от страна на застрахователя е било на валидно основание, което е един от елементите на фактическия състав, при осъществяването на който делинквентът дължи да му върне платеното. Правото на регрес е активирано от застрахователя с този акт, чрез който е встъпил в правата на застрахования срещу прекия причинител, когото е поканил писмено да възстанови платеното.

Настоящият състав счита, че също по несъмнен начин е доказано наличието и на останалите предпоставки, визирани в правната норма на чл. 213 ал. 1 от КЗ /отм./ за ангажиране отговорността на ответника в качеството му на пряк причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховка “Каско стандарт”, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увреденото и застраховано от него лице до размер от 936, 41 лв.

Въззивникът се домогва да докаже липсата на деликт, като стоящ в основата на правото на обратния иск юридически факт, оспорвайки механизма на ПТП и твърдейки наличие на съпричиняване от страна на водача.

РС е събрал непосредствено доказателства, установяващи механизма на настъпване на ПТП, който обосновава виновното противоправно поведение на ответника, чрез натоварени от него лица. Установена е причинната връзка на вредите с ненадлежните и противоправни негови действия посредством тези лица, презумпцията за вината им също не е оборена. Съдът е изследвал въпроса за съпричиняване на вредата и е достигнал до извода за липса на такива действия на водача на автомобила, които да са допринесли за настъпването или увеличаването на нейния размер.

Въззивният съд счита оплакванията в тази насока, инвокирани с жалбата, за неоснователни. Причината за настъпването на уврежданията по автомобила е еднозначно идентифицирана като попадане в необозначена и необезопасена дупка в пътното платно и отговорността на ответника произтича от нарушение на неговото задължение като собственик да поддържа в изрядно състояние пътната инфраструктура. Несъстоятелни са оплакванията относно нарушаване на процесуалните правила при събиране на доказателства в гражданския процес, тъй като РС не е приел и обсъждал снимковия материал, представен с исковата молба. Заключението на СТЕ не се базира само на него, освен това вещото лице, за да проведе обективно проучване, е длъжно да се запознае с всички материали, намиращи се при застрахователя, което включва и всякакъв вид изображения, диаграми и снимки, щом те се намират в преписката по щетата.

На последно място твърденията за движение на водача с несъобразена скорост са голословни и не се подкрепят от никакви убедителни доказателствени средства, свидетелските показания са изолирани и не са категорични - свидетелят само предполага движение със скорост от 60 км.ч., изрично заявява, че не помни точно, а това изявление не може да се приеме за безспорно и еднозначно установяване на факт. Още повече, че експертът е категоричен, че водачът не е имал техническа възможност да възприеме неравността на пътното платно и това обстоятелство не би се променило и при движение със скорост от 50 км.ч. С оглед това тезата за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача на превозното средство, поддържана от въззивника-ответник, не може да се приеме безкритично.

Доказан е и размерът на претърпените вреди, поради което се задейства механизмът за връщане на сумата от страна на ответника, като относно уважаването на главния иск до размер на 927, 58 лв. въззивният съд споделя аргументите на първоинстанционния, че следва да се присъди само установения действителен размер на вредата, а за разликата до пълния претендиран размер, претенцията следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Дължи се и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдената сума, както е претендирано от подаването на исковата молба до окончателното изплащане.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава, а решението следва да се потвърди в обжалваната осъдителна част. В този смисъл разпределението на разноските по делото също е правилно и не следва да се изменя.

Решението в отхвърлителната част не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемата страна зв размер на 360 лв.,  представляващи адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

                             

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 854/09.11.2016г. по гр.д. № 1824/16г. на СлРС в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

ОСЪЖДА ОБЩИНА СЛИВЕН  да заплати на ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп“, гр. София направените разноски за въззивното производство в размер на 360 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         

 

 

ЧЛЕНОВЕ: