Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  9

гр. Сливен, 18.01.2017 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на осемнадесети януари през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 Н. Я.

ЧЛЕНОВЕ:                                                            М. С.                                                                                                                                         

                                                                        мл.с. Н. К.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 543 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 786/26.10.2016г. по гр.д. № 1262/16г. на СлРС, с което са осъдени А.С.А. и К.Д.А. да заплатят на Г.Й.М., П.С.М. и Г.С.А. сумата 1 426, 08 лв., представляваща стойността на необходими разноски за извършен ремонт на северната страна на покрив на съсобствен имот, находящ се в гр. С., ул. „Ген. С.“ № *, ведно със законовата лихва от 31.03.16г. до окончателното изплащане, искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан над този, до пълния му размер от 3 586, 84 лв., отхвърлена е като неоснователна и недоказана претенцията за мораторни лихви ва размер на 44, 44 лв. и са присъдени на всяка страна съразмерно разноските по делото.

Първата въззивна жалба е подадена от ищците в първоинстанционното производство и с нея се атакуват само отхвърлителните части на цитираното решение – за 2 160, 76 лв. по отношение на главната претенция и за 44, 44 лв. – по отношение на акцесорната претенция, както и в частта, касаеща присъдените разноски. Въззивниците по тази жалба твърдят, че в обжалваните от тях части решението е неправилно и незаконосъобразно. Заявяват, че първоинстанционният съд правилно е счел за доказано основанието на главните искове, но неправилно е определил размера, тъй като е допуснал нарушение на материалния закон. Считат, че е следвало да се съобрази с представените писмени доказателства – договор, приемо-предавателен протокол, преводни нареждания и фактури, от които да установи заплатената цена, а не да се съобразява с определената от експертизата цена. Твърдят още, че по отношение на мораторните лихви са поискали лично явяване на ответниците, за да отговорят на поставени въпроси, което те не са сторили и съдът е следвало да счита за доказани обстоятелствата, за които не са дали пояснения, касаещи получаването на поканата за плащане. На последно място считат, че е нарушена и императивната процесуална норма на чл. 236 ал. 2 от ГПК и съдът не е изложил мотиви, в които да изложи преценката на наличните и неоспорени доказателства. В обобщение въззивниците молят въззивния съд да отмени в обжалваните отхвърлителни части акта на СлРС и вместо това постанови решение, с което уважи до пълния размер главния иск и изцяло – акцесорния, като им присъди и всички разноски за първата и за въззивната инстанция.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по първата въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна, твърди, че в обжалваните с нея части първоинстанционното пешение е правилно и законосъобразно, развива подробна материалноправна аргументация в тази насока. Иска въззивната жалба да не бъде уважавана, а атакуваното решение – потвърдено в обжалваните с нея части. Претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от ответниците в първоинстанционното производство и с нея се атакува само уважителната осъдителна част на решението, касаеща главния иск, както и присъдените разноски. Втората група въззивници твърдят, че неправилно съдът е уважил за посочената сума главната претенция, като е неправилно е приложил материалноправните разпоредби, регулиращи спорното правоотношение. Твърдят, че в случая следва да се приложи нормата на чл. 30 ал. 3 от ЗС, а не ЗУЕС или ЗЗД, развиват аргументация в тази насока. Считат още, че съдът не е взел предвид, че фактически не е бил необходим ремонт на покрива, а лошото състояние на покрива се дължи на това, че ищците са правели ремонти на своя етаж, че самите те, като собственици на повече от половината от общата вещ, не са взимали решение за ремонт, че са се противопоставили изрично и писмено ищците да избират фирмата за ремонта, а последните въпреки това еднолично са избрали изпълнител и са сключили договор с него. Твърдят, че предложените от техни фирми оферти са били с по-ниска цена, а извършеният чрез изпълнителя на ищците ремонт е излишно оскъпен, и всичко това в съвкупност, ги освобождава от имуществена отговорност. Считат и че разноските по делото са неправилно изчислени. С оглед всичко изложено молят въззивния съд да обезсили в атакуваната част решението на СлРС  и го върне за разглеждане от друг състав, или да го отмени и вместо него постанови ново, с което да отхвърли изцяло и главния иск като неоснователен и недоказан. Претендират разноските за двете инстанции.

Във втората въззивна жалба също няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по втората въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна, твърди, че в обжалваната уважителна част решението на СлРС е изцяло правилно и законосъобразно и моли то да бъде потвърдено в нея. Няма заявени доказателствени искания, претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

В с.з., от първата група въззивници – ищци пред РС, редовно призовани, лично се явява пор. № 3, за всички се явява и процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа тяхната въззивна жалба и отговора на въззивната жалба на другата страна и моли те да бъдат уважени на изложените основания. Оспорва въззивната жалба на ответниците и отговора им срещу тяхната въззивна жалба, като иска те да не бъдат уважавани. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з., втората група въззивници – ответници пред РС, редовно призовани, не се явяват лично, за тях се явява и процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа тяхната въззивна жалба и отговора на въззивната жалба на другата страна и моли те да бъдат уважени на изложените основания. Оспорва въззивната жалба на ищците и отговора им срещу тяхната въззивна жалба, като иска те да не бъдат уважавани. Претендира разноски за двете инстанции.

Въззивният съд намира двете въззивни жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, разполагащи с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването, поради атакуване на всичките му части с двете въззивни жалби – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението, в обжалваната от ищците част по отношение на главните искове, е  неправилно, поради което следва да бъде отменено в нея.

Този състав счита, че формираната от първостепенния съд фактическа обстановка, от гледна точка на последователността на събитията, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въвежда тази част от мотивите по подразбиране. Въззивният състав не споделя решаващите правни изводи на РС.

Изложените в първата въззивната жалба, подадена от ищците в първоинстанционното производство, оплаквания са частично основателни, поради което тя следва да бъде уважена по отношение на главните претенции.

От своя страна тези, релевирани с втората въззивна жалба на ответниците в първоинстанционното производство, са неоснователни и жалбата им не следва да бъде уважавана.

Доколкото с двете въззивни жалби се засягат всички части на атакуваното решение, то те ще бъдат обсъдени едновременно, като проверката на правилността на акта ще го обхване в цялост.

Съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца, нито дори от правното основание, което той е избрал да назове, ако то не отговаря на изложените твърдения. Определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане.

Така, в  случая, от изложените в исковата молба и установени по делото факти е видно, че се касае за претенция за реализиране на отговорност на бенефициента по реда на чл. 61 ал. 2 от ЗЗД и акцесорна претенция за обезщетение за забава в размер на законовата лихва по чл. 86 от ЗЗД.

Макар и да е назовал тази правна квалификация, решаващият съд в мотивите си е провел правораздавателната си дейност на различно, неприложимо правно основание, което е довело до незаконосъобразни крайни правни изводи.

Първата и основна точка на противопоставяне между страните е относно приложимото право.

По начало при защита правата на съсобственик, направил разноски по съсобствен имот следва да се направи разграничение според отношението на останалите съсобственици – ако разноските са извършени с тяхно съгласие, намира приложение разпоредбата на чл. 30 ал. 3 от ЗС, ако са извършени без съгласието им, но и без тяхното противопоставяне, отговорността им се реализира по правилата на водене на чужда работа без пълномощие по чл. 60 и сл. от ЗЗД, а ако останалите съсобственици са се противопоставили, отношенията помежду им се уреждат по субсидиарната хипотеза на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД, като при последните два случая се държи същевременно и сметка за вида на разноските – необходими или полезни.

В случая е налице специфична форма на съсобственост, за която следва да бъде съобразено дали ще повлияе върху приложението на така описаните подходи.

Имотът е съсобствен и с оглед характеристиките му – жилищна сграда, в която отделни етажи и части от етажи /обособени в самостоятелни обекти/, принадлежат на различни собственици – съсобствеността е и тясно квалифицирана като етажна такава, тъй като попада в дефиниционното поле на разпоредбата на чл. 37 от ЗС.

Това по принцип налага отношенията между отделните етажни собственици да се регулират от специални спрямо общите, разписани в ЗС, норми, регламентиращи фигурата на съсобствеността като вид вещно правоотношение.

Няма разногласие между страните, че в основата на спора им стои извършен ремонт на покрива на съсобствената сграда от страна на една част от съсобствениците.

Разпоредбата на чл. 38 ал. 1 от ЗС изброително, макар и не изчерпателно, определя кое има характер на „общи части“ в сгради, представляващи етажна собственост, както и, че те, съгласно ал. 3, не може да се делят.

Безусловно покривът на такава сграда е обща част и императивната норма на чл. 41 от ЗС повелява, че всеки собственик, съразмерно с дела си в общите части, е длъжен да участвува в разноските, необходими за поддържането или за възстановяването им, и в полезните разноски, за извършване на които е взето решение от общото събрание.

Тъй като обаче в случая самостоятелните обекти в процесната сграда са три и принадлежат на две групи съсобственици, следва да се насложи и допълнителен коректив, относно уреждането на въпросите, касаещи управлението на общи части на етажната собственост и възникналите по този повод имуществени отношения, който е въведен с изричната и изключителна законова новела на чл. 3 от ЗУЕС. Съгласно този текст за управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост, в които самостоятелните обекти са до три и принадлежат на повече от един собственик, се прилагат разпоредбите на чл. 30, ал. 3, чл. 31, ал. 1 и чл. 32 от Закона за собствеността.

Без съмнение ЗУЕС, чиято фундаментална цел, дефинирана в чл. 1,  е „регулирането на обществените отношения, свързани с управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост“, е специален закон спрямо общия закон, уреждащ вещните права и общата фигура на съсобствеността – ЗС, поради което се ползва с предимство пред него, но със силата на обратното препращане, нормата на чл. 3 отново дава приоритет на цитираните разпоредби на ЗС и така се неутрализира виталитета на разпоредбата на чл. 41 от ЗС по отношение на номинираните случаи.

С разпознаването в кумулативна даденост на двете законови предпоставки се установява аналог между констатираната фактология и хипотезата на правната норма.

В обобщение – естественото развитие на отношенията между страните във връзка с ремонта на общата част /покрив/ на сградата им, попадаща в режим на етажна собственост, е предполагало въпросът за управлението /каквото представлява извършването на поправки за възстановяването и поддържането му/,  да се реши, при липса на единодушие, от съсобствениците, притежаващи повече от половината от общия имот, а всеки съсобственик да участва в тежестите /в разноските за този ремонт/, съразмерно с частта си.

Установи се безспорно по делото, че по решение само на ищците са извършени ремонтни работи по общите части /покрива на сградата, северна част/, от които ищците притежават заедно 2/5 ид.ч., а ответниците - 3/5 ид.ч. Те, най-общо, се изразяват в полагане на PVC фолио върху дъсчена обшивка, монтаж на летви и контралетви, изолация, поставяне на нови керемиди и капаци, поставяне на улуци и облицовка  на бордове с ламарина. Несъмнено е доказано, че тези работи са действително извършени съгласно договора от 24.08.2015г. и приемо предавателния протокол от 25.09.2015г., както посредством представените писмени доказателствени средства, така и чрез гласни такива, подкрепящи се и от констатациите на вещото лице.

Безусловно е доказано също, че ответниците освен, че са знаели за осъществяването на ремонта, тъй като са били писмено уведомени преди започването му, не са се противопоставили на самото му извършване, а единствено на избора на физически изпълнител на специфичните строителни дейности.

Настоящият въззивен състав намира за непререкаемо и еднозначно установено, че към момента на осъществяване на поправката на процесната част от покрива, е имало обективни условия, обуславящи необходимостта от нея – влага, течове, повреда на вътрешни тавани и стени, изхабяване и недостатъчна годност на елементи на покривната конструкия. В тази насока са събрани годни и допустими, изобилни, еднопосочни и хронологично релевантни доказателства, изхождащи от алтернативни източници с равна степен на достоверност, ангажирани и от двете страни.

Също така е недискутируем въпросът, че без осъществяването на съвкупността от тези СМР покривът не би отговарял на елементарен строителен стандарт, не би изпълнявал добре предназначението си, от което имотът неминуемо и непредотвратимо по друг начин би се увредил, като вредите могат да засегнат както отделния собственик, така и други общи части.

Всичко това сочи, че разноските, направени от ищците, са имали характер на необходими такива по смисъла на ЗС.

Заплатената от ищците сума е в общ размер 5 904 лв, предполагаемата стойност на описаните  в договора СМР, включително с труда е 2 851, 76лв., а само на труда 889, 70 лв. Стойността на действително закупените от ищците материалите описани в 6 бр. по фактури е 2376, 80 лв.

Така изложените факти, приведени към горните постановки, сочат, че хипотезата на чл. 30 ал. 3 от ЗС вр. чл. 32 ал. 1 от ЗС не намира своето проявление, тъй като решението за извършване на ремонта е взето от съсобственици, притежаващи по-малко от половината от общата вещ.

Въпреки това е несподелим ключовият защитен аргумент на ответниците, че те, като притежатели на общо по-голяма от половината част от правото на собственост /разпростираща се и върху общите части/, са единствено овластени да вземат решение за управлението на имота, тоест – такова, касаещо ремонта на северната част на покрива - и без наличието на решение или поне съгласие от тяхна страна, ищците нямат право да извършват такива действия, което пък отнема основателността на претенцията им за възстановяване на част от разходите. Несводим е и поддържащият правопрепятстващ довод, релевиран от тях, че те ясно и категорично са се противопоставили на това ремонтът да бъде извършен именно от лицето, с което ищците са сключили /чрез свой упълномощен представител/ договор и са предложили други и по-изгодни строителни оферти, с които ищците не са се съобразили.

Касае се за обективно извършени подобрения /в най-общ смисъл/ на съсобствен имот и няма законово предвидена възможност някой от съсобствениците да се освободи изобщо от участие в разходите.

Както бе посочено вече - липсва решение на съсобствениците, формиращи мажоритарна квота от вещното право, каквито са ответниците, респективно - те не са дали съгласие при взимане на решението от останалите съсобственици, но практически при започването на ремонта не са се противопоставили на самото му извършване. Аргумент за това е извършването чрез упълномощен от тях представител /дъщеря им/ оглед от други строителни фирми, приемане на становището им, че е наложителен ремонт на северна част от покрива /показанията й от с.з./, събиране на алтернативни оферти за извършването му и предлагането им на ищците. Поради това се активират механизмът за осъществяване на имуществената отговорност на ответниците на плоскостта на правната фигура на воденето на чужда работа без пълномощие.

Налице са положителните обективни и отрицателната субективна предпоставки, разписани в нормата на чл. 61 ал. 1 от ЗЗД.

Установено е, че работата е била предприета уместно и е била добре управлявана в чужд интерес - на ответниците, /липсват както индиции, така и доказателства, че ремонтните работи са некачествени или неточни/, поради което те, като съсобственици на ремонтираната обща част, дължат да върнат необходимите и полезни разноски.

Но доколкото ищците са действали и в свой интерес – да осигурят и на себе си  качествен и годен покрив, който да предпазва и техните обособени жилищни обекти в ЕС, то се проявяват и условията на чл. 61 ал. 2 от ЗЗД и ответниците следва да отговарят само до размера на обогатяването си.

Следователно е необходимо да се установи какво представлява заплатената от ищците сума, в какво се изразява обогатяването на ответниците и да се прецени размера на тяхната имуществена отговорност, което ще определи и границите на основателността на иска.

Както вече бе отбелязано, няма съмнение, че  ремонтът касае възстановяване на обща част на съсобствена сграда, бил е наложителен с оглед запазването и нормалното й функциониране според предназначението й, което квалифицира всички разноски, свързани с фактическото осъществяване на поправката, като необходими такива. В тях следва да се включат разходите за всеки етап от извършената от изпълнителя работа до престирането на крайния резултат, тъй като тя представлява съвкупност от различни действия, които са неотделими – разпокриване, премахване на негодни елементи, почистване, закупуване на нови керемиди, капаци, греди, летви, фолио и др., закупуване на спомагателни материали и осъществяване на труд за влагането им в изработката. Няма наведени оплаквания за некачествено извършена работа, или за явни или скрити недостатъци, тоест – работата е била добре управлявана от ищците и не може да им се откаже привилегията, осигурена им с разпоредбата на чл. 61  ал. 2 от ЗЗД.

Така общата стойност на строителния процес представлява необходимите разноски, направени от ищците и в случая те са в размер на сумата, заплатена от тях на изпълнителя – 5 904 лв., тъй като не се установява в нея да има разходи за нещо извън договореното, което да надхвърля необходимостта от възстановяването на покрива, да представлява полезни или други странични разноски.

От своя страна, предвид факта, че ремонтът е на обща част на съсобствена сграда и всички отделни собственици притежават идеална част от нея, то като са получили, най-общо казано, подобрение и на своята част, но не са заплатили за него, ответниците са се обогатили от това, че от патримониума им не е извадена стойността на полученото за тяхната идеална част от вещното право. Ищците пък са понесли всички необходими разноски за поправка на общата част от общия имот, като тези, съответстващи на размера на тяхната квота от съсобствеността, са тяхна отговорност и следва сами да поемат тежестта им.

От казаното до тук е видно, че в конкретния случай обогатяването на ответниците не остава  под стойността на техния дял от направените от ищците необходими разноски. Двете суми съвпадат, поради което с оглед разписанието на приложимата към спора разпоредба на чл. 61 ал. 2 от ЗЗД, ответниците дължат връщане на това и само това, с което са се обогатили, а именно – 3/5 части от заплатените от ищците необходими разноски по извършване на ремонт на обща част на съсобствена сграда, възлизаща на 3 542, 40 лв.

Не може да се приеме проведената /но немотивирана/ от първостепенния съд теза, че реално платената от ищците сума над собствените им части, макар и представляваща необходими разноски, е размерът на тяхното обедняване, докато размерът на обогатяването на ответниците е собствените им части само от стойността на доказаните с фактурите разходи за закупуване на материали.

При определяне стойността на обогатяването на ответниците съдът счита, че следва да ползва като изходна сума тази, заплатена от ищците. Няма спор относно факта на плащането й от страна на ищците, както и че тя е именно договорената за извършване на конкретната работа. Не следва да се взима предвид прогнозната стойност на ремонта, дадена в експертното заключение,  която е  чисто хипотетична и осреднена. Тя не може да бъде задължителна за съда както с оглед свободата на договаряне и конкурентния пазар, така и предвид това, че  е неприемливо с експертно заключение да се замества известна вече стойност на ремонт, който реално е извършен, има реално договорена  цена и тя е реално заплатена. Именно това са и реалните необходими разноски, които следва да се вземат предвид при решаване на спора. Отклонение може да се допусне единствено ако се установи, че в цената са включени и други разходи, че тя изобщо не е платена, че работата не е извършена, или стойността драстично не кореспондира с насрещната престация. В случая липсват такива доказателства, освен това договорената и предполагаемата стойност не се разминават съществено и разликите са в разумни рамки.

Тук следва да се отбележи изрично, че е неоснователно възражението на ответниците, че не следва да заплащат тази цена, тъй като цената, предложена от други фирми била по-ниска. Това обстоятелство само по себе си не би могло да ги освободи изцяло от задължението да върнат това, с което са се обогатили. Възражението им по същество представлява оплакване за имуществена вреда, причинена им от ищците, но този въпрос може да бъде разрешен в друго самостоятелно спорно производство, тъй като правопораждащият факт е различен. Ответниците могат да защитят твърдяното накърнено свое право, доказвайки, че ищците са увредили имуществените им интереси вследствие на небрежност, довела до сключване на неизгоден договор /каквито отбранителни твърдения са наведени в отговора и жалбата/, но не и в рамките на това производство, освен под формата на насрещен иск, какъвто не е предявен.

Ето защо, предвид всичко изложено дотук, настоящият въззивен състав намира субективно съединениете главни искове за изцяло основателни и доказани, поради което те следва да бъдат уважени в пълен размер.

По отношение на акцесорните претенции за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва, въззивният съд споделя изводите на РС относно неоснователността на исковете до датата на поканата по чл. 30 ал. 3 от ЗС, тъй като вземането не е било изискуемо. След този момент обаче, до предявяването на исковата молба, претенцията за лихви не е индивидуализирана по размер и не е внесена държавна такса за този отделен иск, поради което обезщетение по чл. 86 от ЗЗД следва да се присъди на ищците от датата на завеждане на исковата молба – 31.03.16г., до окончателното изплащане на главницата.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции частично се разминават, първата въззивна жалба се явява основателна по отношение на главната и неоснователна по отношение на акцесорната претенция, а втората въззивна жалба се явява изцяло неоснователна.

Обжалваното решение следва да се отмени в отхвърлителната част спрямо главния иск и вместо това той бъде уважен до пълния си размер, като бъде уважен и акцесорният иск за обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху разликата, от датата на завеждане на исковата молба, до окончателното изплащане, както и в частта за присъдените на ответниците разноски за сумата над…..лв. В уважителната осъдителна част спрямо главния иск и в отхвърлителната част спрямо акцесорната претенция за обезщетение за забава  за периода от 25.08.15г. до 08.10.15г. и от 08.10.15г. до завеждането на исковата молба, решението на РС следва да бъде потвърдено.

На ищците следва да се присъдят още 542, 51 лв. разноски за първоинстанционното производство, съразмерно на уважената част от исковете, а разноските на ответниците следва да се намалят до 11, 15 лв. с оглед отхвърлената част.

С оглед изхода на процеса и частичната основателност на първата и пълната неоснователност на втората въззивна жалба, отговорността за разноски за тази инстанция следва също да бъде разпределена съразмерно на уважената и отхвърлената част от жалбите, като първата група въззивници следва да заплатят на втората разноски в размер на 3, 61 лв., а втората група въззивници следва да заплатят на първата разноски в размер на 93, 08 лв. Съдът не включва в разноските на втората група въззивници адвокатския хонорар от 500 лв., тъй като в договора за правна помощ не е отразен изобщо начинът на плащане, каквото е изискването съгласно ТР на ВКС.

Ръководен от гореизложеното съдът

                             

Р     Е     Ш     И  :

                       

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 786/26.10.2016г. по гр.д. № 1262/16г. на СлРС в ЧАСТИТЕ, с които са отхвърлени предявените от Г.Й.М., П.С.М. и Г.С.А. против А.С.А. и К.Д.А. искове за заплащане на разликата над  1426, 08 лв. до 3 542, 40 лв., представляваща част от стойността на необходими разноски за извършен ремонт на северната страна на покрива на съсобствен имот, находящ се в гр. Сливен, ул. „Ген. Столипин“ № 10, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 31.03.16г. до окончателното изплащане, както и в частта относно присъдените разноски, дължими от ищците на ответниците за сумата над 11, 15 лв., като  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и НЕПРАВИЛНО, и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

ОСЪЖДА А.С.А., ЕГН********** и К.Д.А., ЕГН **********, двамата със съдебен адрес *** да заплатят на основание чл. 61 ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД на Г.Й.М. ЕГН **********, П.С.М., ЕГН ********** и Г.С.А., ЕГН **********, тримата със съдебен адрес ***, офис 32, адв. С.С., и разликата над 1 426, 08 лв. до 3 542, 40 лв., възлизаща на 2160, 76 лв., представляваща останалата стойност на обогатяването им в общ размер на 3/5 части от направените от ищците необходими разноски за извършване на ремонт на обща част – северната страна на покрив, на съсобствена сграда, намираща се в гр. С., ул. „Ген. С.“ № *, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на завеждане на исковата молба на 31.03.2016г. до окончателното изплащане.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 786/26.10.2016г. по гр.д. № 1262/16г. на СлРС в ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.

 

 

ОСЪЖДА А.С.А. и К.Д.А. да заплатят на Г.Й.М., П.С.М. и Г.С.А. още 542, 51 лв. разноски за първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от исковете, както и 93, 08 лв., разноски за въззивното производство съразмерно на уважената част от жалбата.

ОСЪЖДА Г.Й.М., П.С.М. и Г.С.А. да заплатят на А.С.А. и К.Д.А. сумата 3, 61 лв. разноски за въззивното производство, съразмерно на отхвърлената част от жалбата.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         

 

ЧЛЕНОВЕ: