Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 24

гр. Сливен, 09. 02. .2017

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на осми февруари  през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Н. Я.

ЧЛЕНОВЕ: М. С.

                                                                      Мл.с.Н. К.    

при участието на прокурора ………и при секретаря С.В. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  19   по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 936/05.12.2016г. по гр.д. № 2862/2016 г. на СлРС, с което е осъден Х.Н.С. ЕГН ********** *** да заплати на К.Д.Д. ЕГН  ********** *** сумата от 10560лв., представляваща невърнат заем по договор от 03.09.2013г. с нотариална заверка на подписите рег. № 8690/03.09.2013 г. на Нотариус Е.Ш. ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.07.2016 г. до окончателното изплащане, както и да заплати сумата от 795.97 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 10.10.2015 г. до 06.07.2016 г., както и да заплати на ищцата направените по делото разноски.

Подадена е въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство, в която се твърди, че постановеното решение е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. Събраните по делото доказателства не установяват по безспорен и категоричен начин крайния извод на съда, освен това съдът не е уважил нито едно от доказателствените искания и така е ограничил правото на защита на ответника. Това било съществено процесуално нарушение. Договорът бил неистински, като ответникът не е подписвал такъв договор с такова съдържание. Освен това съдът не е изпълнил задължението си да попита ищцовата страна дали ще се ползва от представения договор и така е блокирал възможността за оспорването му от ответника.  Оспорват се и присъдените лихви, като се твърди, че ответникът не е поканен по реда на ЗЗД да изпълни задължението си. Така се е стигнало до неоснователно обогатяване на ищцата, което се основава на злоупотреба с права. Съдът е нарушил принципа за служебно начало, тъй като не е указал на ответника, че направеното от него с отговора оспорване не е ясно и точно.  Така е допуснал и нарушение, което е ограничило правата на ответната страна да оспори представения договор. Излагат се съображения в тази насока. Иска се да бъде отменено решението като неправилно и евентуално да бъде обезсилено като недопустимо и да бъде прекратено делото. Претендират се разноски.

Подадена е и допълнителна въззивна жалба, в която са направени доказателствени искания, а именно да бъде задължена ищцата да представи  годишни данъчни декларации за 2014, 2015 и 2016 г., както и да представи оригинала на договор за заем.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на  въззивната жалба, в който се твърди, че тя е неоснователна. Правилно първоинстанционният съд е постановил решението въз основа на събраните по делото доказателства, а ответникът не е ангажирал доказателства, които да оспорят тезата на ищцовата страна. Поради това се иска да бъде потвърдено първоинстанционното решение. В отговора не са направени нови доказателствени искания.

По повод направените доказателствени искания от въззивника съдът се е произнесъл в закрито заседание, като ги е намерил за неоснователни.

В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява. За него се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба по съображенията, изложени в нея.

Въззиваемата, редовно призована, не се явява. Постъпило е писмено становище от представител по пълномощие, който поддържа подадения отговор и поддържа изложеното в него.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното уважаване на иска.

   Произходът на паричното задължение на ответника ищецът свързва със сключен договор за заем и това е правното основание на осъдителната му претенция. Същото следва и от наведените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, и в тези рамки се вмества защитата, която му се дължи от съда.

         За да се уважи иска за реално изпълнение на задължението на заемателя по договор за заем за потребление на парична сума, следва да се установи безспорно наличието на сключен валиден договор, обективиращо се в предаване от страна на заемодателя на уговорената сума и неизпълнението на основното насрещно задължение на заемателя – да я върне в уговорения срок. Като се има предвид естеството на предмета на договора за заем за потребление – парична сума, то в действителност не може да се говори за пълно неизпълнение, а само за забава на изпълнението, но този въпрос е второстепенен спрямо главния правнорелевантен факт – сключването на договора.

         Този вид договор по правната си характеристика е едностранен, неформален, безвъзмезден и реален. Действително, по него задължения възникват само за заемателя и за валидността му не е необходима писмена форма, но от същността му на реален договор имплементарно следва, че той се счита сключен в момента на фактическото предаване в собственост на заемателя на паричната сума. Тоест единствено доказването на този положителен факт от страна на заемодателя-ищец може непререкаемо да  потвърди съществуването в правния мир на такъв договор – доказването на юридическия факт на сключването му се състои в доказването на предаването на сумата.

         Такива еднозначни, преки и категорични доказателства ищецът  е посочил и представил по делото. Сключеният на 03.09. 2013г. договор за заем между страните, който е с нотариална заверка на подписите съдържа  категорично изявление за предаване на сумата, инкопорирано в договора, от което може за се направи извод, че въззивникът е  получил сумата.  Практиката на ВКС е последователна в схващането, че е необходимо наличието на изрично изявление или на разписка.

          Договорът за заем се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Безспорно, следва да е налице съгласие - съвпадане на насрещните волеизявления на страните, но това не е достатъчно - фактическият състав се завършва след като вещта бъде предадена /при заем за потребление се предава паричната сума/. Разписката се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнението на задължението съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД. Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по  чл. 240, ал. 1 ЗЗД разписката служи като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. Обещанието за връщане на сума, ако не съдържа в себе си признание, че тя е получена от задълженото лице, не може да се цени и като особен документ за вземането по смисъла на чл. 77, ал. 2 ЗЗД. Тежестта да докаже съществуването на договора за заем е за страната, която търси изпълнение по него. / Решение № 174 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5002/2008 г., IV г. о., ГК/.

В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. При липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания./ Решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о., ГК/. Такова е и разрешението дадено в решение № 253 от 17.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2902/2014 г., III г. о., ГК. Така в конкретния случай е налице изявление за предаване на сумата, както и поето от страна на въззивника задължение да я върне. Липсват и не са ангажирани доказателства за това от страна на въззивника, че е опровергано реалното предаване на сумата и поетото от него задължение да я върне-

Поддържаната от него защитна теза също не се подкрепя от събраните доказателства. Във въззивната жалба са инвокирани доводи за допуснати от районния съд процесуални нарушения, свързани със несъбирането на посочени от страната доказателства, а именно да бъде задължена ищцата да представи  годишни данъчни декларации за 2014, 2015 и 2016 г., както и да представи оригинала на договор за заем. Представянето на данъчните декларации, дори и в тях да не е деклариран предоставеният заем, не обосновават извод, че такъв не е даден. От друга страна още в отговора на исковата молба въззивникът чрез пълномощника си е направил признание, че е получил оригиналите на договора за заем, поради което е можел да ги представи. Правилно съдът е развил съображения, че ищецът, съгласно разпоредбата на чл. 183 от ГПК, е предоставил заверен препис.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 500 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

Ръководен от гореизложеното съдът

Р     Е     Ш     И  :

          ПОТВЪРЖДАВА решение №936/05.12.2016г. по гр.д.№ 2862/2016 г на Сливенския районен съд.

ОСЪЖДА  Х.Н.С. ЕГН ********** *** да заплати на К.Д.Д. ЕГН  ********** *** сумата от 500 /петстотин/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: