Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е 35

 

гр.Сливен, 17.02.2017 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на петнадесети февруари, през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: М.Б.

                                               ЧЛЕНОВЕ: С. М.

                                                        Мл.с.: Н. К.

 

 

                                                       

При секретаря И.К., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 25 по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

Делото е образувано по депозирана  въззивна жалба от С. Г.Г., както и по въззивна жалба, подадена от адв.С., пълномощник на С. Г. против решение №937/05.12.2016г.  по гр. д. № 3280/2016 г., с което е било признато за установено на основание чл. 124 ал.1 от ГПК по отношение на въззивника С. Г.Г., ЕГН ********** ***, че В.И.В. ЕГН ********** ***, е собственик на самостоятелен обект с идентификатор 67338.524.82.1.16 по кадастралната карта на ГР.С., с административен адрес ГР.С., кв. „С.К.“*-*-*. С обжалваното решение жалбоподателят е бил осъден да заплати на въззиваемия В. сума в размер на 857,40 лв. деловодни разноски.

         Въззивната жалба, депозирано от Г., е бланкетна. По същество с нея е направен анализ на фактическите обстоятелства, които са били предмет на доказване пред първоинстанционния съд, като е направено бланкетно оплакване за незаконосъобразност, необоснованост и недопустимост на обжалвания акт. Иска се отмяна на обжалваното решение, както и отхвърлянето на предявения против жалбоподателя иск.

         Във въззивната жалба, депозирана от адв. С., е посочено, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Посочва се, че съдът не е разглеждал всички хипотези, които могат да доведат до недействителност на договора, предвид разпоредбата на чл. 152 от ЗЗД. Неправилно съдът бил приел, че е налице комисорно съглашение, като се основал единствено на свидетелски показания. Страната счита, че за установяване на такова съглашение, следва да се представят и други доказателства. Съдът бил дал изключително висок кредит на свидетелските показания на Р. В., а тя била лице, което е осъждано за умишлено престъпление и която и към настоящия момент е подсъдимия по тъжба на ответника срещу нея. Посочва, че тримата свидетели на ищеца са били роднини, както и че техните показания не си кореспондират, а има противоречие между показанията им и написаното в исковата молба. Жалбоподателят посочва, че в случая договорът за заем не е следвало да се установява със свидетелски показания, тай като е бил за сумата над 5 000 лева. Нямало логична последователност в извод, че получените от продажбата на златото суми, не са послужили за продажна цена, а са послужили за предоставяне на множество парични заеми на ищеца. Жалбоподателят счита, че е станал жертва на услужлива схема на ищеца как да се заобиколи закона, като се сътворят определени тези и поведение, с цел да се компрометира сделката и да се върне имота в патримониума на предишния собственик. Твърди се, че привидното съглашение не е установено между страните. Отново са изложени съображения за това, че свидетелските показания и в частност тези на Иван Б., не следва да бъдат кредитирани в цялост, тъй като се касае за роднински отношения между свидетелите и ищеца. От друга страна свидетелите на ответника били установили, че той е събирал сумата, необходима за продажна цена чрез продажба на свое лично злато, както и от заем от съпругата си. Моли се обжалваното решение да бъде отменено, предявеният иск да бъде отхвърлен и да бъдат присъдени деловодни разноски за въззивна инстанция. Страната няма направени доказателствени искания.

В законния срок по чл. 263 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. Х., пълномощник на В.И.В., ЕГН ********** ***. С него въззивните жалби са оспорени като неоснователни. В отговора се посочва, че искът за собстевност се основава на нищожност на прехвърлителната сделка, сключена в нарушение на закона – чл. 152 от ЗЗД. В този случай не се установявало симулация на сделката, а воля за заобикаляне на закона. Тъй като се твърди, че сделката е сключена в нарушение на чл. 152 от ЗЗД за обезпечаване на заем, то предмет на установяване е било заемното правоотношение. Когато договорът за наем е на стойност по-малка от 5 000 лева, същият е допустимо да се установява чрез свидетелски показания. Според страната такива са допустими и за установяване на самото съглашение за обезпечаване връщането на парите с прехвърляне на собствеността върху имота. Цитирана е съдебна практика на ВКС, която е в този смисъл. Страната посочва, че първия договор за заем е бил в размер на 3500 лв. и именно той е бил предмет на обезпечаване с продажбата на имота. Това било допустимо да се установи със свидетелски показания и в този смисъл дадените показания на св. Н. са от лице, което е имало непосредствени впечатления от договорката. Освен това, те се потвърждавали и от свидетелските показания на св. Б., на когото ответникът е предлагал да изкупи процесния апартамент и е признал, че е давал на ищеца и приятелката му пари на заем. От друга страна свидетелските показания на свидетелите на ответника по иска са били възпроизвели само изявление на ответника, които са били благоприятни за него. Не се било установило точно, каква сума е бил получил ответника при продажбата на златните накити. Страната счита, че ответникът е имал действително нужда от пари, но не за да ги даде за покупка на апартамента, а за да ги даде в заем на ищеца. Моли се да се потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Не се претендират разноски.

Страните не са направили доказателствени искания.

В съдебно заседание въззивникът Г. редовно призован, се явява лично и с адв. С. , който поддържа въззивните жалби и моли те да се уважат.

Въззиваемият В. в съдебно заседание не се явява Представлява се от пълномощника си адв. Х., която оспорва въззивните жалби като неоснователни и моли  първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Няма претенции за деловодни разноски за въззивна инстанция.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 13.12.2016г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 23.12.2016 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивните жалби са редовни и допустими, тъй като са подадени в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледани по същество същите се явявьт неоснователни.

Пред районния съд е бил предявен установителен иск за признаване правото на собственост по отношение на въззивника на недвижим имот представляващ апартамент с идентификатор 67338.524.82.1.16 с адрес гр.С., кв. „С.К.“ *-*-*. Ищецът е основал претенцията си на твърдението , че сключения между него и ответника договор за покупко – продажба на апартамента е нищожен на основание чл. 152 от ЗЗД и не е проявил прехвърлително действие. В разпоредбата на чл. 152 от ЗЗД е предвидено, че съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на веща, както и всяко друго съглашение , с което се уговаря предварителен начин на удовлетворение на кредитора, различен от този , който е предвиден в закона е недействително. В този случай ищецът следва да установи воля за заобикаляне на закона. Тъй като се твърди, че прехвърлителната сделка всъщност цели не да прехвърли правото на собственост върху имота, а да обезпечи заемното правоотношение, предмет на доказване е съществуването на такова правоотношение.

Съдът намира, че тъй като в случая се касае за дадени в заем суми , никоя от които не е в размер на над 5 000.00 лв., е допустимо установяването на заемното правоотношение със свидетелски показани.

Съдът кредитира показанията на всички разпитани по делото свидетели. По делото са оформени две групи свидетели – тези на ищеца – Б., В. и М., и тези на ответника – Г., М. и К.. Съдът кредитира показанията на всички свидетели по делото . Те свидетелстват за личните си , непосредствени впечатления. Съдът взе предвид и обстоятелството, че свидетелките В. и Г. са съпруги на ищеца и на ответника , както и обстоятелството , че св.М. е баба на ищеца. Съдът кредитира показанията на св.В. независимо , че тя е осъждана за престъпления от общ характер. Осъжданията и са във връзка с противоправно отнемане на имущество и контрабанда , но не са в сферата на лъжесвидетелстването или измамата. Освен това тя е била очевидец на договорките между ищеца и ответника, а и казаното от нея кореспондира с казаното от св. Б. и св. М., и е логично свързано, както и подкрепено от останалия доказателствен материал.

Съдът намира, че при анализ на всички доказателства се установява наличието на комисорно правоотношение между страните. Установи се , че страните са сключили няколко заемни правоотношения , първото от които на стойност 3500.00 лв., които са били обезпечени с договора за продажба на процесния апартамент. В тази насока освен свидетелските показания на св. В. , съдът взе предвид и самото поведение на ответника по иска , който е започнал да прави опити да продава апартамента на св. М. и св. Б. около година след като е била сключена сделката за покупко – продажба . Това съответства на твърденията на ищеца, че срокът на издължаване по заемното правоотношение е бил една година и че ответникът е започнал да действа по неговото прехвърляне едва след като този срок е изтекъл. По делото се установи също , че ответникът се е опитал да продаде апартамента на една значително по- висока цена от тази на която го е купил на св. Б. и на св. М., обстоятелство което говори за неговото намерение не просто да закупи апартамента за дъщеря си( която от данните по делото няма непосредствена нужда от него ), а да реализира един добър доход чрез препродажбата на близки до продавача лица , които биха могли да го изчакат да събере необходимата сума и да си го откупи обратно.

Съдът намира и че по делото остана недоказано твърдението на ответника, че е продал златни бижута на стойност около 9 000.00 лв. за да плати продажната цена на апартамента. Доказателство, че той действително е дал продажната сума от 9 500.00 лв. на ищеца липсват. Действително свидетелите му установяват, че той е продавал златни бижута по около 35 лв. за грам, но колко точно бижута е продал и на каква стойност липсват доказателства. Съдът намира , че житейски логично е при продажбата на бижута на такава значителна стойност продавачът да се сдобие с някакъв документ за това, който да може да представи по делото. В крайна сметка твърденията му за заплатена продажна цена остават недоказани.

Предвид изложеното, съдът намира , че предявеният иск за установяване на комисионно правоотношение – договор за покупко – продажба на недвижим имот от 05.06.2015 г. и за наличие на недействителност по смисъла на чл. 152 от ЗЗД е основателен и доказан.

Тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Въззиваемата страна не е претендирала деловодни разноски нито с отговора на въззивната жалба, нито в съдебно заседание, поради което такива не и се присъждат независимо от изхода на спора.

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 937/05.12.2016г.  по гр. д. № 3280/2016 г., по описа на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБългария.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                    2.