Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 15.02.2017 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на петнадесети февруари през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 Н. Я.

ЧЛЕНОВЕ:                                                             М. С.

                                                                       мл. с. Н. К. при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Н. Янакиева въз.гр.  д.  N 31 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 883/17.11.2016г. по гр.д. № 2467/16г. на СлРС, с което е признато за установено между страните, че ЕТ „Сяров и син – М.С.“***, е собственик на печатна машина пет цвята с една UV сушилня, ZBS320G, едно режещо устройство, двустранен тънък резец, система за наблюдение, принтираща ролка,  керамичен цилиндър 5  броя, режещ цилиндър и режещо острие, и е осъдено „Лина принт“ ООД, гр. Сливен да му предаде владението върху нея, като са присъдени и разноските по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва изцяло  решението, като счита, че то е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че първоинстанционният съд правилно е квалифицирал иска и е разпределил доказателствената тежест, но е направил неправилни фактически и правни констатации. Счита, че не е доказано надлежно, че ищецът е изцяло собственик на процесната машина, тъй като от представената декларация е видно, че половината от стойността й е платена от ответното дружество. Не е доказано и че владението е предадено на ответника, и че към момента на предявяване на иска владението се упражнява от него. Събраните доказателства не установявали категорично това обстоятелство, липсвали и доказателства относно идентичността на печатната машина. На следващо място заявява, че съдът не е обсъдил възражението му, че за да се иска връщане на вещта, е необходимо договорът да е развален, а надлежно разваляне не е доказано, тъй като в поканата няма такова изявление, а с исковата молба не е даден срок за изпълнение. Освен това, предвид обратното действие на този институт всяка страна дължи връщане на полученото. Ответната страна е платила суми, покриващи повече от половината от стойността на вещта, поради което не може да се приеме, че е неизправна страна по договора, на основание неплащане на три поредни вноски, понеже с декларацията от 2011г.  страните са се уговорили, че ако ищецът продаде машината, дължи на ответното дружество половината от продажната цена, която е получил. Така достигайки половината размер от продажната цена, ответникът не е закъснял с три поредни вноски, което прави иска неоснователен. Оплаква се и че не е уважено направеното в условията на евентуалност възражение за задържане на вещта до заплащане на половината цена при първоначалното придобиване на вещта, платените вноски по предварителния договор и половината от продажната цена по него.

С оглед всичко изложено, въззивникът моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло и вместо това въззивният съд постанови ново, с което отхвърли иска като неоснователен и недоказан. Претендира разноски за двете инстанции. В жалбата няма направени доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че обжалваното решение е постановено в съответствие с процесуалния и материалния закон, поради което моли то да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Излага контрадоводи срещу всяко от наведените с жалбата оплаквания. Претендира разноски за тази инстанция. Няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище управителят заявява, че поддържа жалбата и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Претендира разноски, представя списък.

В с.з. въззиваемият търговец, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора си и моли за потвърждаване на атакувания акт. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Предявеният иск е ревандикационен – на невладеещ собственик против владеещ несобственик. За успешното му провеждане ищецът следва да докаже наличието в кумулативна даденост на трите елемента на фактическия състав на правната норма на чл. 108 от ЗС – че той е собственик на вещта, че тя се владее/държи от друго лице и то няма правно основание за това.

В случая са доказани по неоспорим начин и трите предпоставки.

Безспорно е, че ищецът е собственик на виндицираната вещ. Правото си на собственост той основава на деривативния способ на покупко-продажба между него и трето лице, установима чрез фактура № 20080420 от 28.09.2008г.

За да се отрече в момента това негово право, а чрез него – и правото да я търси, е необходимо да са настъпили такива правоизменящи, правопрекратяващи, или правопрепятствщи факти, които правна норма да свързва като последица със загубване правото на собственост от ищеца, респективно -  с наличие на основание за владеенето й от ответника. Ответното дружество не е заявило и не е доказало наличието на такива факти, с които да отблъсне безапелационно претенцията на ищцовия ЕТ.

Несъмнено е установено по делото, че на 31.07.2013г. между страните е бил сключен в писмена форма предварителен договор /съдържащ съществените елементи на окончателен договор за покупко-продажба на движима вещ/, по силата на който ищецът се е задължил да прехвърли правото на собственост върху своята движима вещ – печатна машина /индивидуализирана по марка и модел/ на ответното дружество най-късно до 31.12.2015г., срещу продажна цена от 21 000 щ.д., която следвало да бъде заплащана, след първоначалната вноска от 1 360 щ.д., дадена при подписването на предварителния договор, на 28 равни месечни вноски от по 700 щ.д., платими от 25 до 30 число на текущия месец, както и да предаде незабавно владението върху вещта. Страните уговорили подробно и допълнителни права и задължения, както отговорнността при неизпълнение на всяка от тях.

Няма спор, че до сключването на окончателния договор, правото на собственост не е преминало върху ответника-купувач, като до този момент при естествено развитие на правоотношението, за него съществува правно основание да владее/държи вещта, за която категорично е доказано, че му е предадена.

За да се промени фактическото му и правно положение и той да стане собственик на печатната машина, е следвало да бъдат осъществени условията, заложени в предварителния договор, свързани със заплащането на продажната цена, което е щяло да задейства основното договорно задължение на продавача по предварителния договор – да сключи окончателен договор за прехвърляне на вещното право.

Тъй като изпълнението на съпътстващото задължение на купувача /за когото също основно е задължението да сключи окончателния договор/, а именно – да заплаща в уговорените срокове и размер вноските за продажната цена, било скрепено, съгласно чл. 11 от договора, с неблагоприятни последици, в зависимост от броя на несвоевременно внесените суми, ищецът счита, че се е изпълнила хипотезата на пр. 2 от тази клауза, която му дава право да задържи внесените до момента суми и да иска връщане на вещта, и сваля от него ангажимента за прехвърляне правото на собственост.

Това е и точката на противопоставяне между страните, с оглед виждането на ответника, че реално няма закъснение с три поредни вноски.

От фактическа страна е непререкаемо установено, че след сключването на предварителния договор ответникът е изпълнявал задължението си за плащане на месечните вноски от по 700 щ.д. до м. май 2014г.

На 21.08.2014г. му е връчена нотариална покана, с която ищецът му напомнял за уговорките, уведомявал го за дължимите към момента суми и неустойка, канел го в срок до 31.08.14г. да му ги изплати, или, съгласно чл. 11 от договора да му върне вещта.

Тъй като плащане не последвало, а ответникът продължавал да владее вещта, ищецът предявил настоящия собственически иск на 15.06.2016г.

Въззивният съд намира, че е установен пълен аналог между фактическото положение и разписаното от страните правило, имащо силата на законова норма помежду им.

С неплащането на три поредни вноски, в случая – за м.м. 06, 07 и 08 2014г., за продавача се поражда правото да иска връщане на вещта, предмет на предварителния договор, задържайки получените до момента вноски.

Ответникът не е противопоставил аргумент за изпълнение на паричното задължение чрез плащане, което би блокирало правото на ищеца. Брани се с отричане съществуването на паричните задължения за тези месеци.

Никое от инвокираните с жалбата възражения не рефлектира върху извода за наличие на правото на собственост върху вещта у ищеца и отпадането на задължението, обвързващо го да прехвърли това право на ответника.

Доводът, че не е налице неизпълнение и ответното дружество не дължи повече от вече внесените суми за продажна цена на машината, тъй като е платило повече от половината й - съобразно декларацията, издадена от управителя на ищцовия търговец от 14.04.2011г. в тази връзка, е несводим. Действително изявлението в цитираната декларация, направено от представителя на едноличния търговец, с нотариална заверка на подписа му, касае именно процесната вещ и отношенията между страните по повод същата. То представлява признание за получена от ответното дружество сума, равна на половината от фактурната стойност на машината и обещание при бъдеща продажба цената да се съобрази с този факт.

От една страна документът следва да бъде ценен и съобразен в релацията му с настоящия спор, понеже има касателство със спорното правоотношене, но само доколкото с последващи съглашения страните не са изменили волята си относно правото, което регулират. Така по начало по-късната уговорка има превес пред по-ранната, ако двете си противоречат и с втората не се преурежда изрично първата. От друга страна в случая, макар в сключения по-късно във времето предварителен договор, с предмет същата вещ, изрично да не се обсъждат по-рано осъществените факти, е видно, че съдържанието в частта, касаеща продажната цена, е в хармония с декларираното изявление – тоест е зачетено частичното плащане на стойността на вещта, отразено в декларация от 14.04.11г., и определената в предварителния договор от 31.07.13г. продажна цена е в размер, по-малък от половината от стойността на печатната машина по фактура.

Следователно изпълнението по предварителния договор не е обвързано с по-ранното плащане, а е самостоятелно,  паричното задължение е независимо и неизпълнението му /забавата/ не може да се обосновава с предходната престация. Уговорките касаят само и единствено тази част от стойността на вещта, формираща продажната цена определена в предварителния договор, с изплащането на която само би се породило задължението на продавача по него да прехвърли правото на собственост.

Недискутируема е волята, заявена от управителя на ЕТ-ищец по настоящия спор, че на ответното дружество ще бъде преведена половината сума от продажната цена единствено в случай, че вещта бъде продадена на трето лице, тъй като към момента на подписване на декларацията не е бил сключен между двамата предварителния договор, с който вече е въведена забрана за обещателя да прехвърли вещта на различен купувач.

Така е несъстоятелно виждането на въззивника, че в действителност няма закъснение с три поредни вноски, тъй като с направените плащания ответното дружество е достигнало половината размер на продажната цена.

Несподелим е и другият правопрепятстващ довод, че искът е неоснователен, тъй като договорът между страните не е развален, понеже не са спазени законовите изисквания за това.

Общата разпоредба на чл. 87 ал. 1 от ЗЗД, уреждаща възможността за разваляне на двустранен договор при неизпълнение на задълженията на длъжника по причина, за която той отговаря, предвижда това да стане извънсъдебно с едностранно писмено изявление /при писмено сключени договори/ на кредитора, с което дава срок за изпълнение и предупреждава длъжника, че след изтичане на срока ще счита договора за развален.

В настоящия случай ищецът е отправил нотариална покана до ответника когато са се осъществили отрицателните предпоставки за това, заложени в договора между страните, и с нея е дал срок за изпълнение на паричните задължения. Настоящият въззивен състав счита, че с оглед изричната, недвусмислена и безусловна уговорка, внедрена в чл. 11 от предварителния договор от 31.07.2013г., не е необходимо използването на термина „разваляне“ на договора, тъй като по силата на посочената клауза, страните директно са се съгласили за последицата, възникваща с настъпването на описаните условия. Механизмът на развалянето на един договор е общ и замества липсваща конкретна уговорка между страните по този въпрос. Той е необходим, за да се породят впоследствие правата по чл. 88 от ЗЗД на развалилата договора изправна страна. Когато уговорката е такава, че от нея пряко може да се извлече волята на договарящите относно развитието и прекратяването на правоотношението помежду им и последиците от това, тя има предимство пред общите законови правила. Щом в случая е скрепено съгласие за връщане на вещта при неплащане на три поредни вноски и кредиторът писмено е дал срок за изпълнение, съвкупността от тези обстоятелства предизвиква ефект на разваляне на договора, който се изразява в активиране на възможността за ревандикация в правната сфера на ищеца.

Поради изложеното въззивният съд счита, че ищецът безспорно е собственик на процесната вещ и за него се е породило притезание да търси връщането й чрез защитата, осигурена му от правната норма на чл. 108 от ЗС.

Налице са и втората и третата предпоставка за уважаване на собственическия иск – ответникът владее/държи вещта и с фактическите си действия оспорва правото на собственост на ищеца, а поведението му не е обезпечено от правно основание.

Релевираните в тази връзка възражения на въззивника не се проявяват като основателни. Той твърди, че не е доказано, че вещта е в негово владение, както и, че това е именно процесната вещ.

Настоящият въззивен състав намира, че с допуснатите и събрани годни, допустими и относими гласни доказателствени средства са убедително доказани и двете обстоятелства. Тежестта за установяването им лежи върху ищеца, който извлича благоприятни правни последици от тях, поради което съгласно разпоредбата на чл. 154 ал. 1 от ГПК, е следвало да осъществи главно доказване на тези положителни факти и предвид стремежа си да убеди съда, то е следвало да бъде и пълно. Доказването е проведено успешно, като от показанията на разпитания свидетел в съзнанието на съда се създава пълната увереност, че фактите на владеене/държане и на идентитет на печатната машина, които се домогва да докаже ищецът, са се осъществили. Понеже свидетелят възпроизвежда лично и непосредствено възприети впечатления, доказването не е чрез индиции, а пряко и съдът не приема съществуването на алтернативна възможност фактите да са само вероятни, без да са се осъществили. Показанията са плътни и конкретни, обозначено е точното местонахождение на машината и разпознаваемостта й не е дискредитирана по никакъв начин за съда, физическата й употреба е без колебание свързана с ответното дружество, чрез единия й управител и съпруг на другия – дадените от свидетеля белези позволяват идентификация на лицето без да е необходимо обозначаването му по име. Ответната страна не е провела насрещно, дори и непълно доказване, с което да постави под съмнение осъществяването на тези факти, тоест – не е ангажирала доказателства, които позволяват да се допусне възможността, че те не са настъпили и така не е разколебала достоверността на твърденията на ищеца, внасяйки съмнение относно осъществяването на заявените от него факти. 

От това следва, че ищецът категорично е собственик на спорната вещ, ответникът несъмнено я владее, а по по-рано изложените съображения няма правно основание за това.

Поради това настоящият въззивен състав счита, че констатираните факти се намират в пълно тъждество с хипотезата на правната норма на чл. 108 от ЗС, поради което на ищеца следва да се предостави търсената петиторна защита. Като признае правото му на собственост върху движимата вещ, описана в исковата молба, съдът следва да осъди ответника да му предаде владението върху нея.

Може да се отбележи само, че що се отнася до развитите от въззивника доводи относно връщане на даденото по развален договор, този въпрос не следва да се обсъжда както понеже няма такова изрично заявено искане, така и понеже това производство касае единствено вещно правоотношение, а насрещен иск не е предявяван. Право на задържане в подобен случай не е предвидено и правилно не е признато. Нито е ясно и обосновано посочено изискуемо вземане на ответника, нито е конкретизиран неговият размер, като спорът, повдигнат от ищеца е вещен, а не облигационен и не касае изпълнение на насрещни задължения. Не е приложима и хипотезата на чл. 91 от ЗЗД.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата страна  в размер на 720 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 883/17.11.2016г. по гр.д. № 2467/16г. на СлРС.

ОСЪЖДА „Лина принт“ ООД, гр. Сливен да заплати на ЕТ „Сяров и син – М.С.“*** направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 720 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

                   

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: