Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 15.02.2017 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на петнадесети февруари през двехиляди и седемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 Н. Я.

ЧЛЕНОВЕ:                                                             М. С.

                                                                                мл.с.  Н. К.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 35 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и сл. и чл. 310 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 921/30.11.2016г. по гр.д. № 2704/2016г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Д.Г.М. против „Диагностично-консултативен център 1 – Сливен“ ЕООД, гр. Сливен искове с правно основание чл. 433 ал. 1 т. т. 1, 2 и 3 от КТ за признаване на дисциплинарното уволнение, извършено със заповеди № РД-06-А-4/25.04.2016г. и № РД-07-002/25.04.2016г. на управителя на дружеството  за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „оператор на регистратура“, за заплащане на обезщетение по чл. 225 от КТ в размер на 3 596, 82 лв. за оставане без работа за срок от шест месеца поради незаконното уволнение, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на исковата молба и за връщане на удържаната й от работодателя при уволнението сума от 599, 47 лв. като обезщетение по чл. 221 ал. 2 от КТ, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба, и са присъдени на ответника разноските по делото.

Решението е обжалвано изцяло от ищцата в първоинстанционното производство, която счита, че то е неправилно като процесуално и материално незаконосъобразно. На първо място твърди, че съдът е приел, че в заповедта са описани три случая, но тъй като за третия в заповедта не е поискано обяснение от ищцата по чл.193 ал.1 от КТ, ще разглежда законосъобразността на уволнението само през призмата на тези два случая и няма да взема предвид другия, цитиран в заповед № РД-06-А-4/ 25.04.2016г. - на неескортиран в НОИ болничен лист на пациент на ДКЦ-1. Счита, че съдът правилно е преценил, че основанието за уволнение е системно нарушаване на трудовата дисциплина, но не е отчел, че то е необосновано. Нещо повече, съдът е разгледал друг случай, който му се сторил подходящ и е посочил, че бил в едногодишния срок по чл.194 от КТ, но пък от посочената дата е видно, че е извън двумесечния срок от узнаването и е извън срока на чл.194 от КТ. Твърди, че е процесуално нарушение съдът да допълва заповедта с друго, непосочено като основание за уволнението нарушение, както и да допълва липсваща системност с избрани от съда нарушения, както и да не съобрази срока на узнаване на нарушението от работодателя. След като работодателят не е навел доводи това нарушение да не му е известно от м. 12.2015г., не е представил доказателства в тази насока, не би могъл съдът в решението си да санира пропуснатия срок, още повече, че за описаните в заповедта нарушения, извън първите три в заповедта, ищцата е възразила по чл. 194 от КТ и това възражение не е оспорено за тези нарушения. Следователно, след като е установено по делото, че поради непоискани обяснения от ищцата следва да се разглеждат само две от описаните нарушения, съдът не би могъл да допълни с решението си с трето, което пък е и извън срока на чл.194 от КТ и не може така да обоснове системност по чл.190, ал.1 т.З от КТ. Поради това въъззивницата счита, че решаващият извод на съда за наличие на системност на нарушенията е незаконосъобразен.

Твърди още, че са налице противоречия в решаващите мотиви на съда, който е приел от една страна, че ищцата не е имала такива задължения по длъжностна характеристика, но е направил извод, че „... съвсем сигурно е, че М. е била наясно с това, че като регистратор или пък оператор на регистратурата на ДКЦ-1, следва да събира дължимата от прегледаните в това болнично заведение пациенти потребителска такса, както и за това да издава касов бон. Това ясно личи от няколкото писмени обяснения, давани от нея- както по случаите от дванадесети и двадесети април 2016г., а и преди това. В това число тя е ползвала специфични и точни изрази като например "сторниране на сумата" и др., а и подробно е обяснявала как и защо е издала или пък не е издала касов бон." Твърди, че в длъжностната характеристика на ищцата няма и задължения за издаване на касов бон, отчитане на суми, получаване на суми, задължение за издаване на един касов бон, експортиране на болнични листове, работодателят не е представил доказателства за това, на нея да са възложени по трудов договор и длъжностна характеристика такива задължения, или с някаква нарочна заповед на работодателя. Съдът в решението си е приел, че са допуснати две нарушения, защото ищцата била наясно какво се изисква от нея, а работодателят може да изисква изпълнение на трудовите задължения от служителя и да търси дисциплинарната му отговорност само по установените от него такива задължения, което не е сторено от ответника в настоящото производство, поради което заповедта за наказание е незаконна, поради липса на доказателства нарушенията на трудовата дисциплина да имат връзка с трудовите задължения на служителката. Въззивницата се оплаква още, че съдът в мотивите на решението за тежестта на наказанието е приел, че „с тези два доказани случая ищцата не само се е обогатила с парични средства за сметка на работодателя си /макар по-късно паричните ценностите да са върнати в надлежния патримониум/, което е явен и сигурен критерий за наличието на хипотезата по т.4 от чл.190 ал.1 КТ- злоупотреба с доверието на работодателя, но и всеки от двата случая - по същата причина- обогатяване с парични средства, представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина-т.7 на чл.190 ал.1 КТ." В заповедта за дисциплинарно уволнение обаче липсва твърдение ищцата да се е „обогатила", т.е. да е задържала сумите за себе си, в своя патримониум и по делото липсват такива доказателства.

На следващо място въззивницата счита за недоказано и другото посочено основание по чл.190, ал.1, т.4 от КТ. Ищцата в качеството си служител не се е обогатила и липсват доказателства да е задържала за себе си суми. Работодателят е длъжен по чл.127 ал.1 и ал.2 от КТ да осигури на служителя работа, която е определена при възникване на трудовото правоотношение, работно място и условия в съответствие с характера на работата, осигурява длъжностна характеристика срещу подпис и с датата на връчването, указания за реда и начина на изпълнение на трудовите задължения и упражняване на трудовите права и е длъжен да пази достойнството на работника или служителя по време на изпълнение на работата по трудовото правоотношение, но в случая той не е осигурил тези условия за работа на ищцата. След като сам работодателят не е изпълнил задълженията си по чл.127 от КТ, не би могъл от собственото си противоправно поведение да се ползва и вменява вина за неизпълнение у ищцата. Тези доводи налагат извода, че заповедта е незаконосъобразна.

Друго оплакване на въззивницата е, че съдът приел, че не било установено да са конфликтни отношенията между страните. Счита, че от значение за законосъобразността е работодателят да не проявява субективно отношение, с оглед актовете, които издава. Без значение е субективното отношение на служителя, след като той не издава актове по отношение на работодателя си. Заявява още, че във връзка с констатацията в решението, че в обясненията е използван „рязък, невъздържан и дързък стил на изразяване.", съдът не е съобразил показанията на свид.М., които при разпита в съдебно заседание е признал, че той е писал обясненията, следователно от една страна ищцата не е ползвала такова поведение, а от друга страна, не поради характера на езика в обясненията е наложено наказанието, тоест -този аргумент не може да бъде споделен.

Въззивницата твърди още, че оспорването на два документа, представени от нея по делото - амбулаторен лист № 4561/ 14.05.2016г. и болничен лист № Е20165160843 от същата дата, издадени от „ГППИМП д-р Кирилови" ООД е недопустимо. Такова оспорване може да бъде направено по реда и в сроковете на чл.112 от Закона за здравето във вр. с Наредба за медицинската експертиза на работоспособността и Правилник за устройството и организацията на работа на органите на медицинската експертиза и работоспособността и на РКМЕ. Установено е по делото, че болничните листове на ищцата са постъпили по признание на главната сестра С. най-късно на 16.05.2016г. и срокът за оспорване на болничните листове е изтекъл на 30.05.2016г. Оспорването в съдебното заседание (и/или с отговора на исковата молба) е извън срока и не пред надлежния орган: ЛКК. Ето защо, болничните листове са валидни и действителни, поради което поддържа аргументите си по чл.ЗЗЗ от КТ.

По-нататък в жалбата се заявява, че с исковата молба е предявен иск за заплащане на сумата 599.47лв., представляващо удържано обезщетение от работодателя, поради дисциплинарното нарушение, ведно със законната лихва върху сумата до окончателното й изплащане, считано от датата на предявяване на иска. Съдът е счел иска за неоснователен с оглед изхода на делото, без да е разгледал мотивите на ищцата, че този предявен иск е основателен, доколкото принудителното му изпълнение от работодателя не е свързано пряко с останалите предявени искове по чл.344 ал.1, ал.2 и ал.З от КТ. Удържаното обезщетение от работодателя по чл.221, ал.2 от КТ е в размер на сумата 599.47лв., която не е оспорена от страните. Тъй като работодателят е удържал сумата 599.47лв. като обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ без съгласието на ищцата, а това обезщетение не е сред описаните в чл.272, т.1 - т.6 от КТ, то е налице забрана по чл.272, ал. 1 от КТ за удръжка от трудовото възнаграждение на ищцата и работодателят като е нарушил реда на КТ следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 599.47лв., удържана не по установения ред. Съдът не е коментирал изложените основания и не е отговорил на поставените въпроси.

На последно място въззивницата възразява и срещу присъдените на ответника разноски, тъй като липсват доказателства такива да са направени. Посочено е в договора за правна помощ, че възнаграждението следва да бъде платено по сметка, а не са представени доказателства да са платени, т.е. реално да са извършени такива разходи за ответника. Позовава се на ТР № 6/06.11.2013г. на ОСГТК, заявява, че това възражение е своевременно наведено, оспорва като прекомерен и размера на възнаграждението.

С оглед всичко изложено, въззивницата моли съда, след като се убеди в основателността на изложените твърдения, да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и постанови ново, като уважи изцяло предявените искове и й присъди направените по делото разноски за двете инстанции в размер на 420 лева по договор за правна помощ и 300 лева по договор за правна помощ.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Развива детайлно контрааргументи, с които оборва последователно всички наведени с жалбата оплаквания. Прави подробен анализ на събраните доказателства в светлината на релевираните отменителни доводи, като извежда заключение за тяхната неоснователност. Заявява, че съдът е формирал вярна фактическа обстановка, която правилно е привел към съответстващите й правни норми. Излага подробни съображения за неоснователността на претенциите и намира, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което иска то да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция в размер на 480 лева, съобразно договора за правна помощ от 03.01.2017г., изплатени по банковата сметка на пълномощника адв.С.. Няма нови доказателствени искания. Заявява, че представя за сведение две писмени доказателства, които са  предмет на анализ във въззивната жалба – платежно нареждане за преведена сума по банковата сметка на адв.С. и Протокол за прихващане на суми.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивницата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, намира първоинстанционното решение за неправилно и незаконосъобразно и моли съда да го отмени и постанови ново, с което уважи изцяло всички предявени искове. Няма доказателствени или други процесуални искания. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з., за въззиваемата страна, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като изцяло неоснователна, поддържа отговора си с всички изложени в него съображения,  моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Няма нови искания. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подаден в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове по чл. 344 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ – за признаване на дисциплинарно уволнение за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за времето, през което служителят е останал без работа вследствие на незаконното уволнение, както и с претенция за връщане на удържано обезщетение по чл. 221 ал. 2 от КТ при дисциплинарното уволнение.

Работодателят-ответник е прекратил трудовото правоотношение с ищцата без предизвестие, на основание чл. 330 ал.2 т. 6 от КТ – поради дисциплинарно уволнение.

При осъществяване на механизма за съдебен контрол за законосъобразност, проверката на обжалвания акт следва да започне най-напред от формалните изисквания към работодателя относно реда за осъществяване на дисциплинарната отговорност и вида и съдържанието на заповедта, с която се налага дисциплинарното наказание.

Спазването на дисциплинарната процедура и приключването й с надлежен акт на субекта на дисциплинарна власт, е предпоставка за извършване и на проверка по същество, относно твърдените дисциплинарни нарушения.

 Законодателят е предвидил изрично с императивни правни норми начина на започване, провеждане и приключване на процедурата за налагане на всяко от дисциплинарните наказания, включително използваното в случая най-тежко от тях – уволнение. Всяко нарушение на изискванията, на които неотвратимо е придаден задължителен характер, води до опорочаване на процедурата и прави заповедта незаконосъобразна, а това влече и нейната отмяна. По отношение на формата на заповедта за налагане на наказанието, като сублимат на дисциплинарната процедура, законодателят също е изчерпателен и категоричен, и волята му не подлежи нито на разширително тълкуване, нито на прилагане на аналогия. Съгласно разпоредбата на чл. 195 ал 1 от КТ, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено то, наказанието и законовият текст, въз основа на който се налага.

По настоящото дело компетентността на органа, издал обжалваната заповед, е безспорна, с оглед представените писмени доказателства за страните по трудовото правоотношение.

В случая са налице две заповеди от една и съща дата - № РД-06-А-4/25.04.2016г. за налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение” и № РД-07-002/25.04.2016г. за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата поради наложеното наказание „дисциплинарно уволнене”. Действително няма пречка работодателят да действа по този начин, доколкото по начало дисциплинарното наказание и прекратяването на трудовото правоотношение са две самостоятелни процедури и само в тази хипотеза има съвпадение на крайния резултат. В такъв случай е необходимо реквизитите на двата акта, в тяхната съвкупност, да съдържат мотивите на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение – да е посочен нарушителя, нарушението и кога е извършено то, наказанието и законовия текст, въз основа на който се налага. В устойчивата и препотвърдена практика на ВКС и съдилищата е възприето, че няма пречка мотивите да се намират и в друг документ, който по силата на препращането ще се инкорпорира в заповедта/ите, като е необходимо и достатъчно този документ да е станал достояние на наказания работник или служител преди уволнението и той да е могъл да се защити по предявените му нарушения. Приема се също, че писмени обяснения за обстоятелствата, за които е наказан той, са индиция за узнаване на нарушението и подлежащите на оспорване факти.

При съпоставка с настоящия случай, е видно съвпадението между очакваното от правната норма и действителното положение.

В заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение като причина е посочено единствено „наложено дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение”. Следователно се препраща към мотивите на заповедта за налагане на това наказание и в нея работодателят е индивидуализирал подробно нарушенията по начин, който не буди съмнение относно съществените им белези от обективна и субективна страна, като е посочил и конкретните законови текстове, на които се основава.

И двете заповеди са връчени лично срещу подпис на ищцата, в присъствието и на свидетели, на 14.05.2016г.

На следващо място, като задължителен елемент от дисциплинарното производство, е поискването на обяснения от работника или служителя за нарушенията, за които ще му бъде наложено дисциплинарното наказание, в момент, предхождащ издаването на заповедта, като недаването на такива, поради личен избор на работника/служителя, не рефлектира върху законността на последната. Обясненията следва да се изискат от и дадат пред органа на дисциплинарна власт, като събрани от друг субект нямат стойността, придадена им от правната норма и не могат да ползват работодателя.

В случая непререкаемо е доказано, че ответникът-работодател, чрез управителя на ДКЦ-1, който е и дисциплинарно-наказващият орган по отношение на ищцата, е поискал на 20.04.2016г. в писмена форма обяснения за „причините за извършените от нея нарушения в изпълнение на служебните си задължения“, подробно описани в две точки.

Такива обяснения, също в писмен вид, ищцата е дала, като ги е адресирала до работодателя /входирани от него на 22.04.16г./, с копия и до кмета на общината, ОП, Д“ИТ“ и КЗД. Те, макар назовани „изложение“, касаят именно двете, твърдени от работодателя, нарушения, за които впоследствие е наложено дисциплинарното наказание и са номинирани в заповедта за това - тоест – няма съмнение относно поредността на действията на всяка от страните, както и относно това, че до работника/служителя е достигнало знание за какви нарушения е открита дисциплинарната процедура и той е могъл да се защити по тях.

Тук следва изрично да се отбележи, че фактите, че в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е посочено и друго нарушение, невключено в поканата за обяснение, че в изложението на ищцата се коментират и други въпроси, свързани с лични и служебни взаимоотношения между нея и управителя на ответното дружество, включително предходни нейни нарушения, и че те са обсъдени от работодателя в мотивировъчната част на заповедта, с която е наложил наказанието „уволнение“, не ангажират съда с проверка, тъй като излизат извън обсега на правораздавателната му дейност. Както вече бе посочено – съдът търси да открие най-напред формално наличие в обжалваната заповед на изискуемите като реквизит нарушения на трудовата дисциплина и се фокусира само върху тези от тях, за които констатира съвпадение във всички задължителни фази/елементи на дисциплинарната процедура. Тоест – съдебната проверка за законосъобразност обхваща само тези нарушения, за които са поискани/дадени обяснения и едновременно фигурират в мотивите на заповедта за уволнение. Всяко нарушение, посочено в заповедта, за което не са поискани надлежно обяснения, се дисквалифицира като годно основание за уволнение поради нарушаване на процедурата. Реципрочно – обяснения, дадени по необозначени в заповедта нарушения, сами по себе си също не могат да придадат законност на уволнението.

Така в случая на спорното поле са поставени само тези номинирани от работодателя нарушения, които присъстват и в поканата за обяснение, и в изложението на обяснението, и в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, а оттам – и в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, за които е и налице допълнителното изискване на правната норма – да не са извършени от работника преди повече от 1 година и да не са узнати от работодателя преди повече от 2 месеца, а именно – „неиздаване на касов бон на пациентка и без отчитане на получените суми, установено на 12.04.16г., след постъпване на жалба от лицето К.Ч.,, като е съобщено на пациентката, че ще получи готово медицинско удостоверение от самата нея, без да ходи при лекар, след половин час“ и „на лицето П.К. са издадени два касови бона на обща стойност от 5 лева на 20.04.16г., като единият бон е издаден на 18.04.16г. и е на стойност 2,90 лв., а новоиздаденият е на стойност 2, 10 лв.“. По въпроса за неекспортирания болничен лист съдът няма да излага съображения.

За тези конкретни действия работодателят е счел, че обективират неизпълнение на възложената работа, неизпълнение на законните нареждания на работодателя, злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието, разпиляване на материали и неизпълнение на други трудови задължения и представляват основания за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ по чл. 190 ал. 1 т.3 от КТ, чл. 190 ал. 1 т. 4 от КТ и чл. 190 ал. 1 т. 7 от КТ.

На последно място, по допълнителните процедурни възражения на ищцата - въззивният съд ги намира също за несъстоятелни.

Не е налице съществено нарушение, поради обстоятелството, че в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание длъжността на ищцата е назована „регистратор“ в ДКЦ-1, а в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение тя е посочена като „оператор на регистратура“, звено регистратура-каса. От една страна всяко формално абсолютизиране извежда до абсурдна крайност буквата на закона и това може да доведе до подмяна на действителната идея на законодателя. От друга страна, както вече бе посочено, волята на работодателя относно прекратяването на трудовото правоотношение и причината за това е една и фактическото й материализиране в два отделни акта не я променя, тъй като те се разглеждат и обсъждат в единство, поради което точното посочване на длъжността на ищцата, съгласно последното допълнително споразумение от 20.07.2015г. към трудовия й договор, в заповед № РД-07-002/25.04.2016г., е достатъчно, за да няма никакви съмнениия относно този въпрос и да се отрече нарушаване на правото й на защита.

Що се отнася до момента на връчване на заповедите, настоящият въззивен състав безусловно приема, че това е станало в работно време, в сградата, кадето се намира работното място на ищцата, в ден, в който тя е престирала труд по трудовото правоотношение и не се е намирала в отпуск поради временна нетрудоспособност поради заболяване. Всички тези обстоятелства са непререкаемо доказани чрез непрекъсната поредица от годни и допустими гласни и писмени доказателствени средства, ангажирани от ответника, които са еднопосочни, взаимно допълващи и подкрепящи се, като доказателствената им стойност не е отнета по никакъв начин. Насрещното доказване на ищцата, /с оглед разместената доказателствена тежест в производството по трудовия спор/, не само че не разколебава успешността на проведеното от ответника пълно главно доказване, но и подкрепя убеждението на съда в осъществяването на горните положителни факти. Без значение с вярно или не съдържание, амбулаторните и болнични листи, предоставящи на ищцата правото на отпуск поради заболяване, са издадени, макар и на същата дата, по време след саморъчно попълване от нейна страна на декларация, че липсват основания за ползване на закрила по чл. 333 от КТ и след връчването, /непосредствено след това/, на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, а са представени на работодателя два дена по-късно, поради което не могат да опорочат с обратна сила действията на последния към момента на тяхното извършване.

По тъждествена причина е несводим и аргументът за нарушаване на разпоредбата на чл. 333 ал. 1 от КТ от страна на работодателя, който не е поискал предварително съгласие на ИТр. Заболяването, което би дало такава привилегия на ищцата, е установено и документално отразено в амбулаторен лист, издаден на 16.05.16г., тоест – след прекратяване на трудовото правоотношение, а с декларацията, попълнена лично от нея на 14.05.16г. ищцата сама е отрекла то /и всякакво друго/ да е съществувало в този момент.

В светлината на изложеното до тук, въззивната инстанция счита, че няма нарушения на дисциплинарната процедура и на предхождащите уволнението изисквания към работодателя, поради което атакуваните заповеди са формално законосъобразни. Това обуславя разглеждането на тяхната законосъобразност по същество, което налага проверка на наличието  на твърдените от ответника нарушения на трудовата дисциплина, преценка на тежестта им и съпоставка с наложеното наказание, представляващо и основание за прекратяване на трудовото правоотношене.

По-горе бяха посочени границите на съдебната проверка, в които се затварят само две от изброените общо три нарушения.

Първото от тях е „неиздаване на касов бон на пациентка и без отчитане на получените суми, установено на 12.04.16г., след постъпване на жалба от лицето К.Ч.,, като е съобщено на пациентката, че ще получи готово медицинско удостоверение от самата нея, без да ходи при лекар, след половин час“.

Второто - „на лицето П.К. са издадени два касови бона на обща стойност от 5 лева на 20.04.16г., като единият бон е издаден на 18.04.16г. и е настойност 2,90 лв., а новоиздаденият е на стойност 2, 10 лв.“.

Въззивният съд счита по отношение на двете, че е безспорно доказано извършването на тези действия от страна на ищцата. Довод за това заключение се намира в нейните писмени обяснения, с които тя не отрича фактите, но им придава различно значение и собствена интерпретация, която ги изважда от дефиниционното поле на понятието „нарушение на трудовата дисциплина“. Това „изложение“ от процесулна гледна точка има характеристиките на писмен частен свидетелстващ документ и материалната му доказателствена сила може да бъде приета от съда доколкото в него се съдържа признание на неизгодни за страната факти и той не е оспорен или опроверган посредством други, с равна или по-голяма доказателствена стойност, доказателствени средства. Освен това са представени и заверени копия от писмено възражение от 12.04.2016г. от К.Ч., и фискални бонове, както и са събрани свидетелски показания, всички обсъдени  задълбочено от решаващия съд.

Така точката на противопоставяне между страните е не осъществяването на изложените в заповедта факти, а в годността им да предизвикат дисциплинарно уволнение.

Най-напред съдът безпрекословно приема, че гореописаните действия на ищцата са извършени при осъществяване на преките й трудови задължения, тъй като кореспондират с трудовите функции на заеманата от нея длъжност, описани в надлежно връчената й длъжностна характеристика. Съгласно същата, регистратурата „обслужва пациенти, насочени от личен лекар, специалисти, работещи в ДКЦ-1 и от свободен прием“, служителката следва да работи с компютърната система и своевременно да предава информацията в административно-счетоводния отдел и РЗОК на магнитен носител, осигурява висока култура на обслужване, отговаря за опазване на имуществото на регистратурата. Освен това служителката е длъжна и да познава всички инструкции, свързани с работата, като изрично се препраща и към правилника за вътрешния ред и нормативи, свързани с дейността на ответника /това е заложено като предварително изискване за заемане на длъжността/. Представени са към копието от трудовото досие на ищцата и доказателства за проведен инструктаж и запознаване на всички служители с този Правилник за устройството, дейността и вътрешния ред на ДКЦ-1. От приложеното към делото копие от същия се установява, че насочването на пациенти, събирането на такси, издаването и отчитането на касови бонове са типични нейни задължения.

Така двете описани ситуации драстично се разминават с естеството и предназначението на обслужването на пациентите, дължимо от страна на ищцата, като едновременно създават негативно впечатление у гражданите и накърняват имуществения интерес на работодателя.

Тук следва да се посочи ясно, че дори в конкретните случаи да е възстановен post factum правилният ред, или поне да са поправени част от неблагоприятните последици, това е абсолютно ирелевантно по отношение на характеризирането на нарушенията и тяхната тежест спрямо трудовото правоотношение. За да са съставомерни, неизпълнението на възложената работа, неизпълнението на други трудови задължения, предвидени в правилника за вътрешния трудов ред, и злоупотребата с доверието и уронването на доброто име на предприятието, сами по себе си не трябва да са непременно резултатни действия/бездействия, или да имат парично изражение. Поради това, не е от значение единствено това дали имуществената вреда е репарирана или не – за преценката на работодателя е важно вземането на моралното решение да се извърши деянието и привеждането му в изпълнение.

Що се отнася до изложените в обясненията на ищцата твърдения, касаещи втория случай – че се е наложило възстановяване на сума на лицето по нареждане на една медицинска сестра, по уговорка с управителя, което довело до некоректното издаване на касови бонове – дори да е вярно, това не може да обоснове извършването на действието, тъй като когато разпореждане на самия работодател /още повече – на лица, в чието подчинение работникът не се намира/, е незаконно, неизпълнението му не представлява нарушение на трудовата дисциплина /обр.арг. чл. 187 ал. 1 т. 7 от КТ/. Ако едно лице допуска нарушение на установено правило, това не дава основание за такова поведение на друго и не може да отнеме или оправдае неправомерността на действията на последното, поради което - и да снеме личната му отговорност за поведението му.

Ето защо извършените нарушения представляват нерегламентирани действия, с които се създава от една страна безпорядък и нестабилност в отчетността на финансовите операции на регистратурата на ответника, а от друга се формира предубеждение и отрицателно отношение както спрямо конкретното дружество в частност, така и спрямо институциите в сферата на здравеопазването. Не може да не се държи сметка за това, че работодателят олицетворява изключително важна за обществото система, към която следва да се изгражда доверие, а не враждебност. Следва да се вземат предвид и принципно уязвимото и неравностойно положение на пациентите и поради това - завишените очаквания на обществото. С подобни действия репутацията на работодателя се накърнява необратимо, тъй като, както се посочи – действието, дори преповторено по изискуемия начин, вече е оставило интелектуална следа в съзнанието на пациента.

Поради това настоящият въззивен състав счита, че доказаните нарушения на трудовата дисциплина представляват такива по т.т. 187 ал. 1 т.т. 3, 8 и 10 от КТ, като съгласно разпоредбата на чл. 190 ал. 1 т.т. 4 и 10 от КТ, работодателят може да наложи за тях дисциплинарно наказание „уволнение“, тъй като обективират основанията  „злоупотреба с доверието на работодателя“ и „други тежки нарушения на трудовата дисциплина“.

Дори в заповедта за уволнение да са посочени няколко основания за това, доказването и само на едно от тях, ако за съответното нарушение самостоятелно е предвидено наказание „уволнение“, е достатъчно да се приеме, че уволнението е законосъобразно.

Изрично следва да се отбележи, че въззивната инстанция не споделя доводите, изложени от решаващия съд, че ищцата е използвала в обясненията си „рязък, невъздържан и дързък“ стил на изразяване и това представлява „некоректно и тенденциозно отношение към управителя на ответното дружество“. Само по себе си това не може да послужи за утежняване на положението й по повод уволнението и не следва да се възприема като аргумент за законосъоразността на същото. Изложението не е издържано в делова стилистика и със строго служебна лексика, но доколкото липсват доказателства, че този маниер е прилаган и към клиентите /предвид задължението й „да осигурява висока култура на обслужване“/, не подлежи на коментар в това производство. Ищцата има право на лично мнение и свободата да го изрази чрез избрани от нея словоформи, като адресатът разполага с право на защита по друг ред, ако счете, че нарушаването на добрия тон съставлява и обида, клевета или друго престъпление.

В обобщение - правната норма предвижда самостоятелна възможност за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ за всяко от посочените две нарушения на трудовата дисциплина. Доколкото по-горе бе обсъдена и тежестта им, съдът счита, че изборът на работодателя е адекватен и законосъобразен, още повече че ищцата вече е имала наложено и предходно дисциплинарно наказание с по-ниска тежест – „предупреждение за уволнение“ със заповед от 08.10.2013г. за аналогично нарушение – взета потребителска такса без издаване на касов бон. Така е налице степенуване на предвидените от нормотвореца наказания и въззивният съд счита, че няма причини за отмяна на атакуваното уволнение като незаконно.

Поради това главният иск се явява  неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Обусловените от него акцесорни претенции – за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, за заплащане на обезщетение за оставане без работа за срок от шест месеца поради незаконно уволнение, заедно с обезщетене за забава в размер на законовата лихва и за връщане на удържана при дисциплинарното уволнение сума по чл. 221 ал. 2 от КТ, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва, също се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. По отношение на възражението, че удържането на обезщетението по чл. 221 ал. 2 от КТ е налице законова забрана по чл. 272 от КТ, съдът счита, че то е неоснователно. Разпоредбата на чл. 272 от КТ въвежда ограничение за правене на удръжки без съгласието на работника от трудовото му възнаграждение по време на действащо трудово правоотношение. Забраната не се прилага при прекратяването на същото, когато може да се извърши прихващане на насрещни, вече еднократни, парични вземания.

Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба против него е неоснователна и не следва да се уважава.

Съдът счита за основателно възражението, направено от въззивната страна за неоснователно присъждане на разноските за адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемото дружество. Същото не е следвало да бъде присъждано, тъй като липсват данни за действителното му заплащане, както в брой - в договора няма изрично отбелязване за това, обратното – изрично е посочено, че плащането ще се извърши по банков път, но не е представено своевременно надлежно писмено доказателство за това – платежно нареждане, банково извлечение и т.н. Ищцата е направила писмено възражение в тази насока, още преди последното о.с.з. но до приключване на устните състезания пред РС такива доказателства ответникът не е представил. Сторил е това едва с въззивната жалба, но съдът няма да вземе предвид приложеното към отговора  копие от преводно нареждане, макар и с дата на операцията – 26.07.16г., тъй като е настъпила преклузия относно възможността да го представя в тази фаза на производството. Може да се посочи само, че уговореното възнаграждение за адвоката не е прекомерно с оглед вида на спора и характера на осъществената процесуална дейност, броя на с.з. и броя на исковете, и няма прочина за редуциране на размера му, но то не следва да се признава за разноски на страната и да й се присъжда с оглед изхода на делото, поради  противоречие с ТР №6 от 06.11.2013г. по т.д. №6/12г. на ОСГТК на ВКС.

Поради това в частта, с която са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение на ответника, в размер на 590 лв. обжалваното решение следва да се отмени..

С оглед изхода на процеса във въззивната инстанция отговорността за разноски и за тази инстанция следва да се възложи на въззивницата-ищца и тя следва да понесе своите така, както са направени и заплати тези на въззиваемия-ответник в размер на 480 лв., заплатени по банков път на 05.01.2017г.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                        

Отменя по отношение на разноските първоинстанционно решение № 921/30.11.2016г. по гр.д. № 2704/2016г. на СлРС В ЧАСТТА, с която е осъдена Д.Г.М. да заплати на „Диагностично-консултативен център 1 – Сливен“ ЕООД, гр. Сливен направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 590 лв.

ПОТВЪРЖДАВА изцяло по същество първоинстанционно решение № 921/30.11.2016г. по гр.д. № 2704/2016г. на СлРС.

 

 

ОСЪЖДА  Д.Г.М. да заплати на „Диагностично-консултативен център 1 – Сливен“ ЕООД, гр. Сливен направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 480 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                         

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                 2.