Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  39

 

гр. Сливен, 01.03.2017 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на първи март през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             М.С.

                                                                       мл. с. Н.К. при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 67 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 953/08.12.2016г. по гр.д. № 2326/16г. на СлРС., с което е признато за установено между страните, че „Вегесте груп“ ЕООД, гр. Ш., община Т., дължи на С. С. С. сумата 5 320 лв., представляваща стойността на продаден на ответника 19 000 кг. несортиран пипер, но незаплатен, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 11.04.2016г. до окончателното й изплащане и сумата 1 230, 50 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата за периода 01.01.14г. – 10.04.16г., като вторият иск е отхвърлен за сумата над 1230, 50 лв. до пълния предявен размер от 1232 лв. като неоснователен и са присъдени разноските по делото на ищеца.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство и с нея се атакува частично цитираното решение  - само в уважителните му части по главния и допълнителния иск. Въззивникът твърди, че в тях то е неправилно и постановено в противоречие с процесуалните и  материалноправни разпоредби и събраните доказателства. Счита, че неправилно съдът е приел иска за доказан. Твърди, че стоката е изплатена изцяло и в брой и това е ставало на мястото на получаване на пипера, като след последната доставка всичко е изплатено и доставчикът-ищец е изпратил на ответника фактура №3/20.11.13г., която е изготвил и подписал лично той. От експертизата се установява, че в счетоводството на ответника е отразено плащане в брой за сумата от фактурата, няма РКО, обаче при земеделския производител /ищеца/ няма ПКО, и необяснимо защо, той не води счетоводна отчетност на първични документи. Въззивникът се оплаква, че съдът неправилно е отхвърлил искането му, направено още в първото с.з. за разпит на един от шофьорите, който е извозвал пипер от блоковете на производителя, който щял да установи начина на изготвяне на приемо-предавателните протоколи и частичното заплащане по партиди на стоката. Счита, че е допуснато процесуално нарушение от решаващата инстанция, тъй като е приела, че се касае за сума по-голяма от 5 000 лв., съгласно чл. 164 ал. 1 т. 3 от ГПК, а със свидетеля страната не е целяла да доказва сума, по-голяма от 5 000 лв., понеже при получаване на стоката са заплащани много по-малки суми. Стойността на пипера – 5 320 лв. не е била изплатена наведнъж, със свидетеля ответникът искал да докаже изплащането й на части. Така, и въпреки наличието на неоспорени писмени доказателства – приемо-предавателни протоколи, фактура и отразяването на плащането й в счетоводството на ответника, съдът необосновано е приел, че искът е основателен както за главницата, така и за лихвите.

Поради всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да отмени решението в уважителните му части и да постанови ново, с което да отхвърли като неоснователни и недоказани предявените искове и за тези суми, за които е уважен. Претендира разноски за двете инстанции.

С въззивната жалба е направено доказателствено искане за допускане събиране на гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетел, като въззивникът обосновава искането си пред въззивната инстанция с процесуални нарушение на първостепенния съд.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С мотивирано определение, държано в з.с.з. настоящият въззивен състав е оставил без уважение доказателственото искане на въззивника, считайки, че не са допуснати процесуални нарушения от решаващия съд, довели до несъбирането на тези доказателствени средства, тъй като те са недопустими поради наличие на законова забрана за разпит на свидетели за установяване на обстоятелства, за доказването на които законът изисква писмен акт.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да отмени решението в обжалваните части като отхвърли исковете и за тези суми, не прави други процесуални искания.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява и не се представлява. С писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва жалбата и моли въззивния съд да потвърди първоинстанционното решение в атакуваните уважителни части като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваните части от решение са и законосъобразни, поради което следва да бъдат потвърдени.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Също така въззивният съд споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са напълно неоснователни.

Атакуваното решение е процесуално и материално законосъобразно. Решаващият съд е провел съдебното дирене при стриктно спазване на процесуалните правила. При субсумиране на установените по делото факти към приложимите правни норми не е допуснал нарушения.

Съдът е сезиран да се произнесе по съществуване на вземане, за което на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и неговите размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.

 В случая предмет на тази заповед, съответно – на предявените установителни искове, са сумата 5 320, 00 лв., представляваща главница по фактура № 3/20.11.2013г., заедно с лихва за забава от 11.04.16г. до окончателното изплащане, 1232, 00 лв., представляваща мораторна лихва върху нея за периода 01.01.2014г. – 10.04.2016г. и 632 лв. разноски по заповедното производство по ч.гр.д. № 1416/16г. на СлРС.

Върху ищеца лежи тежестта на доказване на релевантните положителни факти, от които черпи изгодните за себе си правни последици.

Паричното вземане, претендирано от него, произтича от търговски договор за продажба на родово определени движими вещи – несортиран пипер. По начало този договор е неформален и за валидността му не се изисква писмена форма, доказването му може да се осъществи с всякакви годни и допустими доказателствени средства.

С оглед събраните доказателства и при липса на възражения в тази насока, съдът счита че е несъмнено сключването между страните в устна форма на договор за покупко продажба на движими вещи – несортиран пипер, описан в представената от ищеца фактура. От изявленията на двете страни се извежда заключението, че се касае за един договор, чието изпълнение е разположено в кратък времеви отрязък, с оглед спецификата на предмета на продажбата, а не се касае за поредица договори за покупко-продажба или за договор за периодични доставки.

Недискутируемо е, че едната страна е търговец и в предмета му на дейност влиза търговия с движими вещи, включително процесните, договорът е свързан с упражняваното от него занятие, има за предмет дейност по чл. 1 ал. 1 от ТЗ и закупените вещи не представляват такива за лично потребление. Съгласно разпоредбата на чл. 287 вр. чл. 286 ал. 1 от ТЗ, това дефинира търговската сделка. Поради това е явно, че процесните взаимоотношения между страните следва да се регулират от разпоредбите на ТЗ, уреждащи тези правоотношения - чл. 318 и сл. от ТЗ, във връзка с чл. 286, 290 и сл. от ТЗ, като субсидиарно приложение намират и общите и специални разпоредби на гражданското законодателство – чл. 200 и сл. от ЗЗД, чл. 79 и сл. от ЗЗД и други.

Между страните не се спори относно факта на предаване на количеството пипер, описано във фактурата от 20.11.13г., както и по въпроса за общия размер на задължението за заплащане на продажна цена – 5 320, 00 лв.

Точката на противопоставяне между тях е погасяването на паричното задължение на ответника чрез плащане – той твърди, че това е сторил изцяло, а ищецът възразява, като твърди, че такова изобщо не е налице.

Тъй като тежестта на доказване на положителния факт на плащането лежи върху страната, която се ползва от благоприятните за нея правни последици от него – ответника, той следва да го проведе по начин, по който да създаде несъмнено убеждение у съда, че този факт се е осъществил, щом ищецът го отрича.

Ответният търговец поставя в основата на отбранителната си теза твърдението, че паричното задължение е погасено чрез няколко плащания в брой, извършвани от шофьорите, наети от него да получат и докарат стоката. В негова подкрепа не представя счетоводни документи, домогва се да установи тези факти чрез свидетелски показания, които не са допуснати от двете инстанции като доказателствени средства. Този въззивен състав счита, че е активирана императивната законова забрана по чл. 164 ал. 1 т. 3 пр. 1 от ГПК за доказване на обстоятелства, за които правната норма предвижда това да става с писмен документ.

По начало изпълнението на едно договорно задължение може да се доказва с всякакви доказателствени средства, но в случая, тъй като се касае за изпълнение на парично задължение, дължимо от търговец, важат правила, изключващи допустимостта на свидетелските показания. Търговецът е обвързан със специални изисквания относно воденето на счетоводството си и счетоводните му документи, ако не са изрядно водени – при допуснати нарушения на ТЗ и ЗСч - не могат, съгласно разпоредбата на чл. 55 ал. 2 от ТЗ, да служат за доказателство в негова полза, например – за доказване на плащане.

Така в случая категорично е установено чрез ССЕ, че в счетоводството на ответното дружество-купувач, е заприходен  19 000 кг. пипер и е отразено плащане от сметка „каса“, без да има приложен разходен документ. Налична е само фактура № 3 от 20.11.13г.

От своя страна в ГДД на ищеца, който е земеделски производител и не е регистриран като ЕТ, поради което няма задължение да води счетоводна отчетност, за 2013г. е отразен приход от продажба на пшеница и от субсидии, няма такъв от продажба на пипер.

При това положение непререкаемо се налага изводът, че паричното задължение на купувача-ответник не е изпълнено.

Търговецът е длъжен да издаде първичен счетоводен документ по смисъла на чл. 6 от ЗСч, чийто вид е различен в зависимост от вида операция, която отразява. За да се регистрира надлежно плащане в брой от касата на един търговец, е необходимо да се състави разходен касов ордер /РКО/. Този първичен счетоводен документ е иманентна част от отчитането на паричните средства, когато те са изразходени по този начин – чрез физическо предаване на купюри/монети на получателя. Предвидена е нарочна, унифицирана бланкова форма, съдържаща полета за фирмата на търговеца, който я издава, за получателя на броената сума, за размера й, за причината за даването и за подписите на лицата, участвали при съставянето й, които са и страни в конкретната счетоводна операция. Предназначението на РКО от счетоводна гледна точка е да обективира волята на търговеца и да материализира нареждането му до касиера да изплати на конкретно лице конкретна сума с определена цел, представляваща основанието за извършване на плащането, което позволява последното да бъде отчетено в книгите на търговеца като реален разход. От правна гледна точка РКО има характеристиките на разписка – тоест има стойността на признание за получено плащане, но само когато приобретава гореописаните реквизити.

Така, от една страна, за да бъде успешно доказано плащане чрез РКО, е минимално необходимо в него да се съдържа информация за името/наименованието на лицето, което е получило сумата и за основанието, на което е извършено даването на пари в брой, и да носи подписа на получателя.

От друга страна – за да бъде въобще доказано едно касово плащане от търговец, е необходимо да е бил съставен РКО.

В случая неопровержимо е установено, че такива първични счетоводни документи изобщо не са били изготвяни от ответното дружество, което твърди, че е правило ритмични плащания при всяко получаване на товар несортиран пипер.

Дори да се пренебрегне фактът, че в нарушение на ЗСч това не е сторено, за целите на чисто облигационния аспект на правоотношението, който представлява и фокусът на настоящия спор, удостоверяването на предаването и получаването на сумата би могло да бъде отбелязано във всеки един от 10-те приемо-предавателни протоколи, носещи подписите на представителите на двете страни. От гледна точка на гражданския процес тези документи биха могли да се разглеждат също като разписки, в частта, в която е внедрено съответното изявление, и чрез тях би могло еднозначно да се установи изпълнение на облигационното задължение. Ответникът не предлага рационално обяснение по каква причина това не е сторено и заместването на документалното доказване със свидетелски показания, освен че е недопустимо по описаните по-рано причини, е неравностойно, а оттам – и неприемливо.

За пълнота може само да се отбележи, че са несъстоятелни доводите на въззивника-ответник, че в представения от него екземпляр от фактура №3/20.11.13г. /заверено ксерокопие/ в графа „начин на плащане“ има отметка за „в брой“. Според неговото изявление в отговора на ИМ фактурата била изготвена от ищеца, който му предал първия екземпляр. В този, представен от ищеца /също заверено ксерокопие/, липсва такава отметка и щом това е втори или следващ екземпляр от тази фактура, не издържа критика твърдението за наличието на отметка, презумптивно поставена от съставителя-ищец върху първия екземпляр, тъй като тя неминуемо би се отбелязала на долния лист хартия и би следвало да е видима на екземпляра, представен от ищеца. Липсата й поставя под основателно съмнение произхода и авторството на отметката в екземпляра на ответника.

И при действително направено отбелязване за способ за плащането - „в брой“ обаче, то в никакъв случай не снема от натоварената с това ответна страна задължението да докаже реалното извършване на същото и то по описания, единствено надлежен, начин.  

На последно място обстоятелството, че продавачът-ищец няма собствена счетоводна отчетност, тъй като не е регистриран като търговец по ТЗ, а е физическо лице, произвеждащо земеделска продукция и не следва да се третира като „предприятие“ по смисъла на ЗСч, след като законодателят не му е вменил такова задължение, не рефлектира върху облигационното отношение между страните и не може да освободи купувача-ответник от задължението за плащане на продажната цена.

В обобщение – след като безусловно се установява, че ответникът не е изпълнил изцяло главното си договорно задължение, за ищеца е възникнало притезание за неплатената стойност на продадените 19 000 кг. несортиран пипер, предадени чрез 10 доставки. Тъй като ответникът не е противопоставил други правопрепятстващи, правопогасяващи или правоизключващи възражения, вземането в размер на 5 320 лв. по фактура № 3/20.11.2013г. съществува и положителният установителен главен иск се явява основателен и доказан в този размер, за който следва да бъде уважен.

Също така, тъй като при паричните задължения не съществува пълно неизпълнение, а само забавено изпълнение, са основателни и акцесорните претенции за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва. Такава по принцип се дължи, съгласно разпоредбата на чл. 327 ал. 1 от ТЗ, от датата, следваща датата на издаване на фактурата. До завеждането на заявлението по чл. 410 от ГПК дължимото обезщетение за забава /изчислено от датата, от която ищецът я претендира – 01.01.2014г./, е в размер на 1 230, 50 лв., за която сума е основателен установителният акцесорен иск и следва да се уважи. До пълния си размер от 1 232 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Основателно е и искането за признаване дължимостта на обезщетение за забава върху главното задължение от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 11.04.2016г., до окончателното изплащане и то също следва да се уважи, както и искането за признаване дължимостта на разноските по заповедното производство съразмерно на признатото парично задължение.

След като правните изводи на двете инстанции съвпадат, първоинстанционното решение се явява правилно и законосъобразно в атакуваната уважителна част и следва да се потвърди в нея, включително по отношение на присъдените за заповедното и исковото производство разноски.

В отхвърлителната част актът на СлРС не е обжалван и в нея той е влязъл в сила.

С оглед изхода на процеса пред настоящата инстанция, отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати на въззиваемия такива в размер на 500 лв. за въззивното производство.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 953/08.12.2016г. по гр.д. № 2326/16г. на СлРС В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.

 

 ОСЪЖДА „Вегесте груп“ ЕООД, гр. Ш., община Т. да заплати на С. С. С. направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 500 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: