Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   67

 

гр. Сливен, 04.05.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на трети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ:             М.Б.

ЧЛЕНОВЕ:    С. МИХАЙЛОВА

мл.с. Н.К.

                                                                

при секретаря И.К., като разгледа докладваното от съдия С. Михайлова възз.гр. д. №68 по описа за 2017год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №969/14.12.2016г. по гр.д.№750/2016г. на Сливенски районен съд, с което ГД „Изпълнение на наказанията” – София е осъдена да заплати на А.А.С. сумата от 1726,98лв., представляваща неплатено възнаграждение с приспаднати удръжки /данък/ за положен извънреден труд в периода от 01.03.2013г. до 29.02.2016г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 01.03.2016г. до окончателното й изплащане; сумата от 279,99лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода до завеждане на исковата молба и направените по делото разноски в размер на 1080лв., съразмерно с уважената част от исковете; признато е за установено по отношение на ГД „Изпълнение на наказанията” – София, че А.А.С. има право на 158,84 часа допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие за периода от 01.03.2013г. до 01.07.2014г.; отхвърлени са като неоснователни предявените от А.А.С. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София искове за заплащане на възнаграждение за извънреден труд и за мораторна лихва в останалата им част за разликата над уважените до пълните претендирани размери. С решението са присъдени разноски на ответната страна ГДИН, съразмерно с отхвърлената част от исковете и същата е осъдена да заплати съответна държавна такса и разноски за вещо лице.

Решението е обжалвано от ГД „Изпълнение на наказанията” – София частично, в осъдителната и в установителната му част, както и в частта относно разноските.

В жалбата си въззивникът – ответник в първоинстанционното производство ГД „Изпълнение на наказанията” – София твърди, че първоинстанционното решение в обжалваните части е недопустимо, поради произнасяне свръхпетитум, неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано. Посочва, че в исковата молба липсвало искане за заплащане на възнаграждение за извънреден труд, формирано на базата на превръщане на нощните часове в дневни, поради което вещото лице недопустимо е изчислило и прибавило този труд към общия труд и от там при определяне на извънредния. Посочва, че исковия период е 01.03.2013г. – 01.03.2016г., а вещото лице е изчислило извънредния труд за период м.01.2013г. до м.07.2016г. и съдът е присъдил възнаграждението на тази база без да редуцира неправомерно отчетените часове за м.01. и м.02. 2013г. и м.03-06.2016г. Посочва, че районният съд неправилно и в нарушение на съдопроизводствените правила не е уважил искането за назначаване на повторна експертиза. Счита, че при правилно прилагане на материалноправните норми, относими към спора, съдът би стигнал до друг извод относно размера на дължимата сума за положен извънреден труд. Прави обстоен анализ на приложимата материално правна нормативна уредба. Посочва, че служителите са задължени да се явяват на работа половин час преди началото на всяко дежурство за подготовката му и за провеждане на инструктаж и да останат на работа 30 минути след приключване на дежурството, за да сдадат и освободят наряда. По отношение на почивките, посочва, че надзирателите почиват на ротационен принцип. Почивките за хранене се провеждали извън работното място /поста/, като на поста има друг надзирател. Храненето се извършва в служебен стол и служебен бюфет, трае поне 30 мин. и почивката за хранене не се отчита за работно време съгласно чл.16е, ал.1, т.3 от ППЗИНЗС. Посочва, че съгласно чл.301, ал.5 от ППЗИНЗС, действащ до 07.03.2014г., след 24-часовите дежурства се осигурява почивка не по-малко от 48 часа. В случая на ищцата била осигурявана почивка от 72 часа, като времето от 48-я час до 72-я час се явявало „допълнителен отпуск“ по смисъла на чл.211, ал.5, т.2, предл.2 от ЗМВР, което прави неоснователен установителния иск. Излага съображения относно неправилното присъждане на разноските, както и относно неуваженото възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на пълномощника на ищеца. С оглед изложеното, въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното първоинстанционно решение в обжалваните части и да реши спора по същество, както и да преизчисли разноските. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от ищцата в първоинстанционното производство А.А.С. чрез пълномощника адв.П., с който се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемата намира постановеното решение в обжалваните части за правилно, обосновано и законосъобразно. Излага подробни контра аргументи на съображенията, изложени във въззивната жалба. Посочва, че липсва произнасяне свръх петитум, тъй като м.01 и м.02.2013г. са послужили на вещото лице за изчисляване на положения труд за първото тримесечие, тъй като е налице сумарно изчисляване на работното време. Посочва, че времето на приемане и сдаване на дежурството, на инструктажа, представлява работно време и следва да се включва и заплаща от работодателя към т.нар. „отработено време“. Посочва, че претендира извънреден труд само дотолкова, доколкото работното време на ищцата е надхвърляло нормата работно време за съответното отчетно тримесечие. Намира за ирелевантни аргументите на въззивника относно категоризиране на положения от ищеца труд и допълнителните материални придобивки. Моли съда да потвърди атакуваното решение в обжалваните от ГД „Изпълнение на наказанията” – София части.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призован, се представлява от пълномощник юриск. П.С., която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. По отношение на преизчисляването на нощните часове в дневни, счита, че е неоснователно, тъй като в периода не е действала законова разпоредба в специалния ЗМВР, която да дава право на преизчисляване. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата страна на основание чл.78, ал.5 от ГПК и моли за редуцирането му.

В с.з. въззиваемата А.А.С., редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие адв. П., който оспорва подадената от ГД „Изпълнение на наказанията” – София въззивна жалба, поддържа подадения отговор. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването - и допустимо в обжалваната част.

Във връзка с направените във въззивната жалба възражения за недопустимост на обжалваното решение, следва да се отбележи, че същите са неоснователни. На първо място, видно от заключението на вещото лице, с чиято помощ районният съд е определил обезщетението за положения от ищцата извънреден труд, не е налице остойностяване на положения от ищцата нощен труд, т.е. вещото лице не е определило възнаграждение за такъв и такова не е присъдено от районния съд, видно от мотивите и диспозитива на решението. Спазвайки нормативно установените правила правилно вещото лице е отчело тежестта на положения от ищцата нощен труд като е редуцирал същия с установения коефициент /8:7=1,143/, което правило се прилага при изчисляване на отработените часове, за да може да се определи и положения извънреден труд на база отработените часове, но не е налице остойностяване на нощния труд. Следователно не е налице твърдяното недопустимо изчисляване и присъждане на възнаграждение за нощен труд.

Неоснователно е и второто възражение за недопустимост на първоинстанционното решение, поради присъждане свръх петитум на обезщетение за извънреден труд за м.януари и м.февруари 2013г. Видно от мотивите и диспозитива на решението, присъденото възнаграждение за положен извънреден труд е за исковия период от 01.03.2013г. до 29.02.2016г., т.е. не е налице присъждане за период извън исковия. Друг е въпроса дали възнаграждението е изчислено правилно, т.е. правилно ли е определен положения през исковия период извънреден труд и дължимото за него възнаграждение, но това е въпрос по същество и касае правилността на постановения съдебен акт.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд и пред настоящия съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно и незаконосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният съд следва да ДОПЪЛНИ фактическата обстановка с обстоятелства, установяващи се от събраните пред настоящата инстанция доказателства – писмени – Заповеди на Началника на Затвора – Сливен №127/05.06.2014г. и №266/30.09.2014г. относно установеното работно време и  заключението по назначената и изслушана допълнителна съдебно-икономическа експертиза, кредитирано от съда, като неоспорено от страните и изготвено от вещо лице в чиято компетентност и безпристрастност съдът няма основания да се съмнява, както следва:

Размерът на дължимото обезщетение за положен извънреден труд от А.А.С. за исковия период от 01.03.2013г. до м.февруари 2016г. вкл. при съобразяване с разпоредбите на чл.301, ал.4 от ППЗИНЗС и чл.211 от ЗМВР за часовете по утвърдения график, при реално отработените часове: 8 часа и 30мин. за 8-часовите дежурства; 12 часа и 45 мин. за 12-часовите дежурства и 24 часа и 45 мин. за 24-часовите дежурства и часовете за извършените претърсвания, обиски и служебни занятия, а за периода от 01.06.2014г. до 28.02.2015г. по 9 часа за 8-часовите дежурства, по 13 часа за 12-часовите дежурства и по 25 часа и 15 мин. за 24-часовите дежурства на ЗО „Рамануша“  е както следва:

І-ви вариант, при който м.март 2013 год. се разглежда като самостоятелен месец - 1637,32лв. чиста сума за получаване с удържан данък или брутна сума 1819,25лв., допълнителен отпуск в размер на 130 часа /при продължителност на положения извънреден труд 754 часа и 23 минути/ и лихва за забава върху неизплатения извънреден труд в размер на 241,93лв.

ІІ-ри вариант, при който м.март 2013г. се разглежда като част от нормата за първото тримесечие – 1817,67лв. чиста сума за изплащане с удържан данък или брутна сума 2019,63лв., допълнителен отпуск в размер на 140 часа /при продължителност на положения извънреден труд 804 часа и 23 минути/ и лихва за забава върху неизплатения извънреден труд в размер на 294,64лв.

Вещото лице е приспаднало изплатения на ищцата през процесния период извънреден труд /267 часа/ при определяне на възнаграждението и мораторната лихва.

Размерът на паричното обезщетение за положен извънреден труд на А.С. при 8, 12 и 24-часово отчитане на работното време по тримесечия и ежемесечно за процесния период 01.03.2013г. – 29.02.2016г. е бруто 1026,06лв. или чиста сума с удържан данък 923,45лв. и 68 часа допълнителен отпуск. Размерът на мораторната лихва върху това парично обезщетение е 216,05лв.

По отношение на редукцията на нощния труд, както по-горе съдът посочи, вещото лице, спазвайки нормативно установените правила, правилно е отчело тежестта на положения от ищцата нощен труд като е редуцирал същия с установения коефициент при изчисляване на отработените часове, за да може да се определи и положения извънреден труд на база отработените часове. Не е налице остойностяване на нощния труд и определяне на възнаграждение за него.

Във връзка с възраженията на процесуалния представител на въззивника, направени в устните състезания, на първо място следва да се отбележи, че те преклудирани, като незаявени във въззивната жалба. От друга страна с подзаконовите нормативни актове по приложението на ЗМВР в частта относно отчитането на работното време /Инструкции и Наредби/ е предвидено изрично отчитането на труда, който е положен по време на дежурство в нощните часове между 22,00 часа и 06,00 часа, а изрично в чл.31 от НАРЕДБА № 8121з-407 от 11.08.2014 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи, е предвидена редукция чрез прилагане на въпросния коефициент за отчитане тежестта на нощния труд. 

 

 

 

 

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от А.А.С. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1918,87лв. за периода от 01.03.2013г. до 01.03.2016г. /с оглед допуснато от районния съд изменение с протоколно определение от проведено на 14.11.2016г. открито съдебно заседание/ с правно основание чл. 202, ал. 1 , т. 3 от ЗМВР /отм./, вр. с чл. 211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /отм./ и чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР, вр. с чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, ведно със законната лихва при забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата;  акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху главницата, считано от изискуемостта до подаване на исковата молба в размер на 311,09лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/ с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД и иск за установяване право на допълнителен платен годишен отпуск в размер на 158,84 часа /с оглед допуснатото от съда изменение на иска/, представляващ компенсация за положен извънреден труд над 50 часа за периода 01.03.2013г. – 01.03.2016г. с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Решението е обжалвано от въззивника ГД „Изпълнение на наказанията” – София в частите, с които предявените искове са уважени, както относно разноските.  

Съдът намира въззивната жалба за частично основателна.

Безспорно по делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство А.С.  е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като през процесния период /от м.ноември 2012г. до момента/, заема длъжността „Командир на отделение“ в Затворническо общежитие „Рамануша“ към Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София.

За отношенията между страните се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР /отм./, ЗМВР /обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ и съответните подзаконови нормативни актове, в т.ч. ППЗИНЗС. В чл.202, ал.1, т.3 от ЗМВР /отм./, към който препраща чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, е предвидено, че държавните служители имат право на допълнително възнаграждение за извънреден труд. Съответно в чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР /обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ е предвидено към основното месечно възнаграждение на държавните служители да се изплаща допълнително възнаграждение за извънреден труд. В чл.211, ал. 3 от ЗМВР /отм./ е предвидено, че работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8, 12 или 24 часови смени сумирано за тримесечен период. Аналогична е разпоредбата на чл.187, ал.3 от ЗМВР, както и разпоредбите на чл.16а, ал.2 и чл.16д, ал.2 от ППЗИНЗС.

Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм. ДВ бр.53 от 27.06.2014г./, работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа - за служителите по ал. 3, като извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Съгласно разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи на смени, като съгласно чл.187, ал.6 от ЗМВР, извънредният труд по ал. 5 се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Безспорно, ищцата в първоинстанционото производство, видно от събраните по делото доказателства, през процесния период е работила на 24-часови, 12-часови и  8-часови смени - дежурства, като основно са били 24-часовите и 12-часовите дежурства.  

Относно работното време на ищцата през процесния период са приложими за част от периода разпоредбите на чл. чл.301, ал. 3, 4 и 6 ППЗИНЗС и съответно разпоредбите на чл.16е от ППЗИНЗС, нова ДВ бр. 20 от 7.03.2014г.

Тъй като се касае за непрекъсваем процес на работа по време на дежурствата, при които ищцата е длъжна да присъства физически на мястото, определено от работодателя, то съгласно установената съдебна практика, в т.ч. и тази на Съда на Европейския съюз и Тълкувателно решение №8/14.11.2014г. по т.д.№8/2013г. на ОСГК на ВКС на РБ, в отработеното време се включват установените физиологични почивки и времето на хранене.

Времето на разположение по същество е работно време, защото е част от времето свързано с изпълнение на трудовите задължения, което по изключение не се уплътнява с активна трудова дейност. Отговорът на въпроса дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време, се съдържа в това, дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя - тогава цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд.    

Въззивният съд счита, с оглед цитираното тълкувателно решение и практиката на Съда на ЕС, че в случая неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, тъй като работникът или служителят е присъствал физически на място, определено от работодателя. Предвид изложеното, следва извода, че в разглеждания случай определените минути за почивка, съставляват част от работното време на ищцата, в рамките на което тя изпълнява трудовите си задължения, макар и в ограничен обем.

В този смисъл е и чл. 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент е на Съвета от 4.03.2003 г., съгласно който работно време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а "почивка" означава всеки период, който не е работно време. Въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време е бил предмет на разглеждане в редица решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/, с които се дава тълкуване, че разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено от работодателя.

Освен това, между страните не се спори, че ищцата е единствена на заеманата длъжност в ЗО „Рамануша“ и по време на почивките не може да бъде замествана от никой друг, като на практика тя не се отклонява от службата през цялата продължителност на съответното дежурство, в т.ч. времето за хранене и почивки.

Следва да се отбележи, че съгласно практиката, а след 2014г. и съгласно нормативната уредба /чл.16е от ППЗИНЗС/ времето за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство се включва в отработеното време.

Безспорно по делото е установено, че продължителността на смените, при които работи ищцата са с продължителност съответно 8,30 часа за 8-часовите дежурства; 12,45 часа при 12-часовото дежурство и 24,45 часа при 24-часовите дежурства, а за периода от 01.06.2014г. до 28.02.2015г. по 9 часа за 8-часовите дежурства, по 13 часа за 12-часовите дежурства и по 25 часа и 15 мин. за 24-часовите дежурства с оглед издадените заповеди на Началника на Затвора за продължителността на работните смени.

Въззивният състав счита, че вътрешно-служебните заповеди, инструкции, указания и др. под. не следва да се прилагат при регулиране на процесните отношения, предвид противоречието им с нормативни актове с по-висок ранг.

Поради изложеното, съдът приема, че времето, през което ищцата е била на разположение в предприятието на работодателя, съставлява част от работното му време. Доколкото то надхвърля отчитаното сумарно работно време, това време съставлява извънреден труд и за него работодателят дължи заплащане на съответно възнаграждение.  

 

 

 

 

 

 

 

 

От заключението на назначената и изслушана пред настоящата инстанция допълнителна съдебно-икономическа експертиза, е установен размера на положения от ищцата извънреден труд през процесния период от 01.03.2013г. – 01.03.2016г. и дължимото й възнаграждение при съответно прилагане правилото на чл.211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /отм./ и чл.187, ал.6 от ЗМВР /бр.53 от 27.06.2014г./ в размер на 1817,67лв. чиста сума за получаване /с приспаднат ДОО/ при отработени съответно 8,30часа за 8-часовите дежурства; 12,45 часа при 12-часовото дежурство и 24,45 часа при 24-часовите дежурства, а за периода от 01.06.2014г. до 28.02.2015г. по 9 часа за 8-часовите дежурства, по 13 часа за 12-часовите дежурства и по 25 часа и 15 мин. за 24-часовите дежурства, което не е заплатено.

Следва да се отбележи, че при определяне размера на възнаграждението за положения извънреден труд, съдът взе предвид втория вариант на заключението на вещото лице по отношение на изчисляване извънредния труд на ищцата, положен през м.март 2013г., а именно с разглеждането на м.март 2013г. като част от нормата за първото тримесечие, тъй като за този период е налице сумарно отчитане на работното време при работодателя и м.март не е и не може да се разглежда като самостоятелен период, а част от тримесечен отчетен период.

С оглед изложеното, главният иск за заплащане на възнаграждение за положен и незаплатен извънреден труд е основателен и доказан до размера от 1817,67лв., до който размер следва да се уважи, а в останалата част до пълния претендиран размер от 1918,87лв. – да се отхвърли като неоснователен.

С оглед частичната основателност на главния иск, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на мораторна лихва върху дължимото възнаграждение за положен извънреден труд. За изпадането на ответника в забава не е необходима покана, доколкото заплащането на извънредния труд е част от задължението за заплащане на трудово възнаграждение, за което е установен срок /месечно или тримесечно при тримесечно сумарно отчитане на работното време/. Ето защо ответникът е изпаднал в забава след изтичане на срока, в който е следвало да се заплати съответното възнаграждение. Поради това съдът приема, че за претендирания период ответникът е бил в забава. С оглед разпоредбата на чл.86 от ЗЗД върху главницата следва да се присъди и лихва за забава, считано от изискуемостта на всяко вземане /първо число на месеца, следващ тримесечието, съответно месеца, през който труда е бил положен/ до подаване на исковата молба – 01.03.2016г. Размерът на мораторната лихва е определен от кредитираното допълнително заключение на СИЕ, назначена от настоящата инстанция и възлиза на сумата от 294,64лв. върху приетата за дължима главница. Следователно акцесорната претенция е основателна до този размер, да който следва да се уважи, а в останалата част до пълния претендиран размер от 311,09лв. следва да се отхвърли като неоснователна.

По отношение на предявения иск за установяване право на допълнителен платен годишен отпуск в размер на 158,84 часа /с оглед допуснатото от районния съд изменение на иска/, представляващ компенсация за положен извънреден труд над 50 часа за периода 01.03.2013г. – 01.03.2016г. с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./:

Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм. ДВ, бр.53 от 27.06.2014г./ работата извън редовното работно време се компенсира с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа.

В ЗМВР /ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ подобна разпоредба за компенсиране на част от положения извънреден труд с допълнителен платен годишен отпуск не е предвидена. Поради това правилото и възможността за такъв вид компенсиране касае периода от 01.03.2013г. до 30.06.2014г.

 От кредитираното заключение на съдебно-икономическа експертиза се установява, че ищцата е положила извънреден труд повече от 50 часа на тримесечие за посочения период до влизане в сила на ЗМВР, ДВ бр.53/27.06.2014г., които следва да се компенсират с допълнителен платен отпуск. Вещото лице е определило размера на полагащият се като компенсация допълнителен платен годишен отпуск в размер на 140 часа, като е приспаднало начислените на ищцата от работодателя 18 часа допълнителен отпуск за второ тримесечие на 2013г. Следователно предявеният установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./ е основателен и следва да се уважи до размера от 140 часа, а в останалата част до пълния претендиран размер от 158,84 часа – да се отхвърли като неоснователен.

С оглед възраженията във въззивната жалба, следва да се посочи, че осигурената на ищцата след съответното дежурство почивка категорично не представлява допълнителен платен годишен отпуск. Нейната нормативна регламентация и целта й за възстановяване на работника непосредствено след положеното дежурство изключват възможността тя да се третира като допълнителен платен годишен отпуск, който има различна правна уредба и преследва по-различна цел от почивките след положено дежурство.

С оглед изложеното, поради липсата на жалба в отхвърлителните части, то първоинстанционното решение по отношение на иска за заплащане на неплатено възнаграждение за положен извънреден труд за процесния период от 01.03.2013г. до 29.02.2016г. /уважен в размер на 1726,98лв./ и относно акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава, изтекла върху главницата за периода до подаване на исковата молба /уважен в размер на 279,99лв./ следва да се потвърди.

По отношение на кумулативно предявения установителен иск, решението на първоинстанционния съд следва да се отмени в частта, с която е признато за установено правото на ищцата С. на допълнителен платен годишен отпуск като компенсация на положения от нея извънреден труд над 50 часа през периода 01.03.2013г. – 01.07.2014г. над 140 часа и вместо него въззивният съд постанови ново, с което отхвърли установителната искова претенция за размера над 140 часа до претендираните и признати за установени от районния съд 158,84 часа. В останалата обжалвана част, с която исковата претенция е уважена до посочените размери от 140 часа допълнителен платен годишен отпуск, е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частите, с които исковите претенции са отхвърлени над присъдените от районния съд суми до пълните претендирани размери, поради което в тези части е влязло в сила.

С оглед изхода на спора и съгласно разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК, решението на първонстанционния съд е правилно и законосъобразно относно определената държавна такса и разноски, които ответната дирекция дължи в полза на съдебната власт, както и в частта, с която са присъдени на страните разноски в първоинстанционното производство, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковете.

С оглед направеното пред районния съд възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищцата, въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, не е налице прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение и възражението не следва да се уважава. Същото важи и за възнаграждението на адв.П. за настоящата инстанция, което не следва да се редуцира по реда на чл.78, ал.5 от ГПК.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба, следва да се разпредели съразмерно между страните. Двете страни са претендирали разноски пред въззивната инстанция.

На въззивника ГД „Изпълнение на наказанията” – София следва да се присъдят съразмерно разноски пред настоящата инстанция за държавна такса, депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение /чл.78, ал.8 от ГПК в редакцията от ДВ бр.8/2017г./ в размер на 26,10лв., с оглед частичната основателност на въззивната жалба /само по отношение на установителния иск/.

На въззиваемата С. следва да се присъдят по съразмерност разноски пред настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение в размер от 1264,42лв.

На основание чл.78, ал.6 от ГПК въззивната ГД“ИН“ – София следва да заплати в полза бюджета на съдебната власт по сметка на СлОС направените пред въззивната инстанция разноски от бюджета за вещо лице в размер на 100лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №969 от 14.12.2016г., постановено по гр.д. №750/2016г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, че А.А.С. с ЕГН ********** има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие за периода 01.03.2013г. – 01.07.2014г. над размера от 140 часа до размера от 158,84 часа, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от А.А.С. с ЕГН ********** *** против ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ при Министерство на правосъдието, гр.София, бул.“Ген. Н. Столетов“ №21 с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./ за признаване за установено по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, че А.А.С. има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие за периода 01.03.2013г. – 01.03.2016г. над размера от 140 часа до размера от 158,84 часа, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №969 от 14.12.2016г., постановено по гр.д. №750/2016г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА А.А.С. с ЕГН ********** *** да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр.София, бул.“Ген. Н. Столетов“ №21 сумата от 26,10лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр.София, бул.“Ген. Н. Столетов“ №21 да заплати на А.А.С. с ЕГН ********** *** сумата от 1264,42лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр.София, бул.“Ген. Н. Столетов“ №21 да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Сливенски окръжен съд разноски за вещо лице в размер на 100лв.

 

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                             

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                         2.