Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 16.03.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди и седемнадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  М. Б.

ЧЛЕНОВЕ:С.М.

мл.с. Н. К.

при секретаря Т., като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр.д. №74 по описа за 2017 год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Първата въззивна жалба е подадена от Г.И.К., ЕГН: **********, Х.К.К., ЕГН:**********, И.Г.К., ЕГН:**********, Е.Г.К., ЕГН:**********,*** чрез адв. Е.Х. ***-1 против Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен, с което  се  признава за установено по отношение на Р.А.В., че жалбоподателите са собственици на сграда с идентификатор № 67338.546.108.4, с площ от 23 кв.м., представляваща част от поземлен имот с идентификатор № 67338.546.108, с площ от 275 кв.м. и се осъжда ответника да предаде на ищците владението върху тази сграда, както и е осъден да заплати на ищците разноски в размер на 770 лв. Жалбоподателите обжалват решението, изцяло като недопустимо и неправилно.

Въззивниците ищци в първоинстанционното производство обжалват първоинстанционното решение като недопустимо и неправилно. Посочват, че  предявеният от тях иск за собственост имал за предмет площ от 23 кв.м. от поземлен имот с идентификатор № 67338.546.108, представляваща земя под съборената сграда с идентификатор № 67338.546.108.4, като било установено, че сградата на границата на двата имота  е била съборена с изключение на западната й стена, която служила за ограда на двата имота. СлРС недопустимо се бил произнесъл по искане различно от петитума на исковата молба, като вместо да осъди ответника да предаде владението върху тази площ бил го осъдил да им предаде владението върху разрушената сграда. Процесната сграда не била заличена от кадастралната карта, но за да можели да реализират правото си на собственост жалбоподателите върху процесната площ от 23 кв.м. в диспозитива на решението си СлРС следвало да осъди ответника да предаде владението точно върху тази площ, върху която било доказано правото на собственост на жалбоподателите. Молят въззивния съд да отмени първоинстанционното решение, да прекрати делото и да го върне на СлРС за произнасяне с допустимо решение или да го отмени и постанови ново решение, с което да уважи предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС и да осъди ответника да предаде владението на ищците върху площта от 23 кв.м., намиращи се под съборената сграда с идентификатор № 67338.546.108. Моли за присъждане на сторените разноски пред въззивната инстанция.

С първата въззивна жалба не са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

Втората въззивна жалба е подадена  от Р.А.В., ЕГН: **********, с адрес *** чрез адв. М.С. *** и с нея се обжалва посоченото решение изцяло, като неправилно,  немотивирано и незаконосъобразно. Същият подава въззивна  жалба и против Решение № 954 от 08.12.2016 г. по гр.д. №695/2016 г. по описа на СлРС за поправка на явна фактическа грешка, съставляващо неразделна част от Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен и против и допълнение към тази въззивна жалба, с което обжалва и Решение № 2 от 04.01.2017 г. за поправка на явна фактическа грешка, представляващо неразделна част от Решение № 954 от 08.12.2016 г. по гр.д. №695/2016 г. по описа на СлРС за поправка на явна фактическа грешка, съставляващо неразделна част от Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен като неправилно и незаконосъобразно.

Въззивника по втората въззивна жалба  ответник в първоинстанционното производство обжалва решението изцяло като неправилно, незаконосъобразно и немотивирано. Релевантна за правния спор била несъществуваща сграда в имота с идентификатор № 67338.546.108.4, със застроена площ от 23 кв.м. намираща се на границата между двата имота на ищците и на ответника. След като тази сграда не съществувала не било възможно да била владяна нито от праводателите на ищците, нито от праводателите на ответника. Същата била грешно нанесена в КК, тъй като праводателя на ответника бил имал само един курник и една външна тоалетна, които били съборени преди 2001 г. Останалата стена винаги била служила като ограда между двата имота. С предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС се било претендирало да се признае за установено, че ищците били собственици на площта от 23 кв.м., намираща се под несъществуващата сграда с идентификатор № 67338.546.108.4, като в исковата молба не се било посочвало дали този имот бил владян от ищците. Спорният участък от 23 кв.м. попадал в дворното място на ответника и фактическата власт върху него била упражнявана от праводателите на ответника и след това и от самия него, който бил продължил тяхното явно, непрекъснато и необезспокоявано владение. В този смисъл наведеното от него възражение за придобиването на този участък от имота по давност било основателно. Оспорва извода на СлРС че реален участък от имот не могъл да се владее, тъй като била налице неприложена регулация. Ответникът след като бил закупил имота бил го почистил от останките от разрушената сграда надстроил и укрепил кирпичената ограда. Прави анализ на представените по делото доказателства. От представената по делото скица № 3440/04.11.1991 г. по плана за 1995 г. се било установявало, че процесната сграда не била съществувала в процесния участък от имота, а била налице друга сграда-клозет. Праводателите на ищците били се легитимирали като собственици с констативен нотариален акт без да са владяли имота и сградите в него. Видно било от нотариалния акт за собственост чрез наследство и делба от 1992 г., че била построена в целия имот с площ 252 кв.м. само една сграда с площ 100 кв.м. Имотът на ищците винаги бил само в тези граници, които никога не се били променяли фактически, а само с плана за регулация, които никога не бил прилаган по отношение на спорната граница, а всеки си владял имота в съществуващите реални имотни граници. Праводателите на ищците не били могли да се легитимират като владелци на спорния участък от 23 кв.м. затова се били снабдили с нотариален акт за обстоятелствена проверка през 2011 г. Сградата не била съществувала и при изготвянето на КК през 2005-2006 г. и било налице несъответствие между имотните и фактическите граници между имота на ищците и този на ответника.Твърди, че назначената по делото съдебно-техническа експертиза била безспорно доказала несъответствието между КК, последния ДРП и последния ПУП и фактическите и имотни граници между двата поземлени имоти и несъществуващата сграда, като на нейно място било имало малки прилепени към оградата постройки с временен характер, които се били срутили преди закупуването на съседния имот от страна на ответника.  Посочва, че теренът под нанесената в КК и несъществуваща сграда бил владян от ответника, който бил придобил този терен на основание давностно владение. Ищците били основавали своята претенция единствено на КК и последния ПУП, които не били отразявали имотната граница върху двата имота, а само преповтаряли регулационната граница между тях, която никога не била приложена на място и спорния участък никога не бил владян от ищците или от техните праводатели. Цитира трайна практика на ВКС според която границите на имота били важен елемент от описанието му, за разлика от площта, която била променлив реквизит и зависела от начина на измерване. Процесната сграда не била търпим строеж по см. на ЗУТ, за нея нямало строителни книжа, не била предвидена в плана за застрояване. Цитира Тълкувателно решение № 8 от 2014 г. на ВКС, в което се била застъпвала презумпцията за достоверност на данните от КК, като в случая тя била оборена от представените по делото гласни и писмени доказателства. Според ТР от 1993 г. на ВКС ДРП приет за двата имота при действието на ЗТСУ е произвел действие, но тъй като не била приложена регулацията между двата съседни имота тя не била произвела действие между собствениците им. При действието на ЗУТ било установено владение върху спорния участък от страна на ответника за период от повече от 10 години. По аналогия към настоящия случай можело да се приложи ТР № 6/2010 г. на ВКС и т. 2 и т. 4 на ТР №8 от 2016 г. на ВКС . Твърди, че спорния участък бил неправилно заснет поради допусната непълнота и грешка в КК, който се бил владял от ответника. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение като неправилно, немотивирано и противоречащо на фактическата обстановка.

С втората въззивна жалба не са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на първата въззивната жалба от Р.А.В., ЕГН: **********, с адрес *** чрез адв. М.С. ***, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на втората въззивната жалба от Г.И.К., ЕГН: **********, Х.К.К., ЕГН:**********, И.Г.К., ЕГН:**********, Е.Г.К., ЕГН:**********,*** чрез адв. Е.Х. ***, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.В същия срок не са постъпили насрещни въззивни жалби.

С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства пред въззивната инстанция.

С отговора на първата въззивната жалба ответникът в първоинстанционното производство оспорва твърденията на жалбоподателите, че процесната сграда била съборена от ответника, като била запазена само западната й страна. С тази въззивна жалба били въвеждани нови факти и обстоятелства, които не били включени в предмета на исковата молба и жалбоподателите сами се били отказали от събирането на гласни доказателства относно спорната граница между двата имота. Твърди, че западната стена на курника и клозета, които били собственост на праводателя на ответника бил съществуващия висок зид, залепени за който били двете самосрутили се постройки преди изготвяната на КК, в която била нанесена несъществуваща сграда. Жалбоподателите не били формулирали ясно искането си към въззивния съд. Неоспорим факт било, че не била приложена регулация между двата имота, като с ревандикационен иск не било допустимо да се решава спор между страните за грешно заснемане на имота по КК. Било налице противоречие между петитума на исковата молба и диспозитива на съдебното решение и сега ищците едва с въззивната жалба били навеждали твърдения относно събарянето на сграда от страна на ответника. Прави искане за прогласяване на нищожност на първоинстанционното решение и връщане на делото за разглеждане от друг състав на СлРС за постановяване на ново решение или въззивният съд да отмени атакуваното решение и реши делото по същество като отхвърли предявения ревандикационен иск като неоснователен.

С отговора на втората въззивна жалба ищците в първоинстанционното производство я оспорват изцяло като неоснователна. Оспорват твърдението на ответника, че преди да придобие имота през 2002 г. на границата е имало курник и външна тоалетна и че никога на границата на двата имота не е имало сграда с площ от 23 кв.м., като в този смисъл била и изготвената по делото съдебно-техническа експертиза. Твърди, че при одобряването на плана от 1982 г. по плана била нанесена в имота на праводателите на ищците външна тоалетна, която в следващия план била заснета долепена до процесната сграда от 23 кв.м., като същата била нанесена по плана от 1995 г. По двата плана границата между двата процесни съседни имота била минавала по източната стена на тази сграда, като в момента била налице единствено западната стена на същата постройка, която била останала като фактическа граница между двата имота. В имота на ответника били налице навес и външна тоалетна, но те се били намирали в северозападната част на имота на ответника. Процесната сграда се била намирала в частта откъм улицата. Правилен бил извода на съда, че границата между двата имота от 1982 г. досега минава по имотната граница, която е отразена в кадастралната карта от 2006 г. Имотът се бил индивидуализирал не с площта си, а с границите си, затова било без значение, че в представените нотариални актове се били посочвали различни площи на имота на праводателите на ищеца. Неоснователно било възражението на ответника, че бил придобил по давност спорния участък с площ от 23 кв.м., намиращ се под съборената сграда. Ответникът бил съборил част от стените на сградата и бил ползвал тази част от имота на праводателите на ищците без обаче да им манифестира намерението си за своене. Тази част не могла да бъде придобита по давност и поради забраната на чл. 200 ЗУТ, според която реални части от поземлени имоти в границите на населени места могат да се придобиват по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ или когато частта се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17 ЗУТ, а останалата част да отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот. Моли въззивния съд да отхвърли втората въззивна жалба като неоснователна и претендира разноски пред въззивната инстанция.

Постъпила е и въззивна жалба подадена от Р.А.В., ЕГН: **********, с адрес *** чрез адв. М.С. *** против Решение № 954 от 08.12.2016 г. по гр.д. №695/2016 г. по описа на СлРС за поправка на явна фактическа грешка, съставляващо неразделна част от Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен и допълнение към тази въззивна жалба против Решение № 2 от 04.01.2017 г. за поправка на явна фактическа грешка, представляващо неразделна част от Решение № 954 от 08.12.2016 г. по гр.д. №695/2016 г. по описа на СлРС за поправка на явна фактическа грешка, съставляващо неразделна част от Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен.

В с.з., въззивниците по първата въззивна жалба Г.И.К., Х.К.К., И.Г.К., Е.Г.К., редовно призовани не се явяват лично, а се представляват от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК адв. Е.Х. ***, която поддържа подадената жалба и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски и представя списък с разноски по чл. 80 ГПК.

В с.з. въззивникът по втората въззивна жалба Р.А.В., редовно призован не се явява лично. На 15.03.2017 г. в деловодството на СлОС е депозирана молба от процесуалния му представител по пълномощие адв. М.С. ***, в която посочва, че поради служебната си ангажираност не може да се яви в съдебно заседание и моли ход на делото да се даде в негово отсъствие и оспорва първата въззивната жалба като неоснователна, поддържа своята въззивна жалба. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно.

При извършване на проверката по чл.267, ал.1 от ГПК, съдът констатира, че двете въззивни жалби са подадени от лица, имащи правен интерес от обжалването и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК. Въззивните жалби отговарят на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Поради това въззивният съд ги намира за допустими и следва да ги приеме за разглеждане.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от надлежен орган функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Атакуваното решение изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, макар и с тълкуване и не е абсолютно неразбираемо.

Първоинстанционното решение е обжалвано изцяло и при проверката за неговата допустимост настоящата инстанция констатира, че същото е изцяло недопустимо. Съображенията за това са следните:

Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. Такова е решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, ако съдът е бил десезиран или е разгледал и се е произнесъл по непредявен иск.

В случая, Сливенския районен съд е сезиран с предявения от  иск с правно основание чл. 108 ЗС който има за предмет установяването на правото на собственост и предаването на владението върху площ от 23 кв.м. от поземлен имот с идентификатор № 67338.546.108, представляваща земя под съборената сграда с идентификатор № 67338.546.108.4, като сградата на границата на двата имота  е била съборена с изключение на западната й стена, която служила за ограда на двата имота. СлРС недопустимо се е произнесъл по искане различно от заявения петитум на исковата молба, като вместо да осъди ответника да предаде владението върху тази площ  го е осъдил да  предаде владението върху разрушената сграда. В  диспозитива на решението си СлРС следвало да се произнесе по заявеното в петитума на исковата молба искане относно осъждането на  ответника да предаде владението точно върху тази площ от 23 кв.м. от поземлен имот с идентификатор № 67338.546.108, представляваща земя под съборената сграда с идентификатор № 67338.546.108.4, а не да се произнесе по искане, с което не е бил сезиран в исковата молба, а именно относно осъждането на ответника да предаде владението върху сграда с идентификатор № 67338.546.108.4.

Обжалвано е и Решение № 954 от 08.12.2016 г. по гр.д. №695/2016 г. по описа на СлРС за поправка на явна фактическа грешка, съставляващо неразделна част от Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен и допълнение към тази въззивна жалба против Решение № 2 от 04.01.2017 г. за поправка на явна фактическа грешка, представляващо неразделна част от Решение № 954 от 08.12.2016 г. по гр.д. №695/2016 г. по описа на СлРС за поправка на явна фактическа грешка, съставляващо неразделна част от Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен. Явната фактическа грешка съставлява всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Такава грешка представляват погрешното посочване на имената на страните, на границите на спорния имот, на размера на присъдената сума, погрешните пресмятания на сумите, пропускане да се отрази в диспозитива становище на съда по отношение на предявените искове видно от мотивите. Не представляват явна фактическа грешка и не могат да бъдат поправени по реда на чл. 247 ГПК грешките, които съдът е допуснал при формиране на волята си. Не е допустимо чрез искане за поправка на явна фактическа грешка да се замести формираната вече воля на съда. Пропускът на съда да се произнесе по предявения иск и произнасянето му извън рамките на диспозитивното начало не съставлава явна фактическа грешка и може да се отстрани по пътя на обжалването, като чрез него се коригира неправилно формираната воля на съда. Поправянето на ЯФГ се възлага на съда постановил решението без това да съставлява нарушение или изключение от забраната сам съдът да изменя или отменя собствения си акт- чл. 246 ГПК. По повод или под предлог, че извършва поправка на ЯФГ съдът не може да превиши своите правомощия и да измени или отмени собственото си решение. В случая и в мотивите на атакуваното решение и в диспозитива СлРС се произнася по основателността на претенция, с която не е бил сезиран. С първото Решение № 954 от 08.12.2016 г. по гр.д. №695/2016 г. по описа на СлРС за поправка на явна фактическа грешка, съставляващо неразделна част от Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен СлРС допуска поправка на очевидна фактическа грешка като постановява, че и в мотивите и диспозитива на поправяното Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен изразът „сграда с идентификатор № 67338.546.108.4. с площ от 23 кв.м.“ да се чете като „площта от 23 кв.м. под съборената сграда с идентификатор № 67338.546.108.7 “, а с второто Решение № 2 от 04.01.2017 г. за поправка на явна фактическа грешка, представляващо неразделна част от Решение № 954 от 08.12.2016 г. по гр.д. №695/2016 г. по описа на СлРС за поправка на явна фактическа грешка, съставляващо неразделна част от Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен се поправя очевидната фактическа грешка допусната от СлРС в предходното Решение № 954 от 08.12.2016 г. по гр.д. №695/2016 г. по описа на СлРС за поправка на очевидна фактическа грешка, като постановява изразът „площта от 23 кв.м. под съборената сграда с идентификатор № 67338.546.108.7 “ да се чете „площта от 23 кв.м. под съборената сграда с идентификатор № 67338.546.108.4 “. С тези две свои решения за поправка на очевидна фактическа грешка СлРС превишава своите правомощия, които има в рамките на производството по чл. 247 и сл. ГПК като се опитва да измени формулираната си вече воля и коригира постановеното си решение като се произнесе по иска, с който е сезиран, а именно за признаване на правото на собственост и предаване на владението върху площта от 23 кв.м. под съборената сграда с идентификатор № 67338.546.108.4 и измени мотивите и диспозитива на постановеното си вече порочно решение. Същото следва да бъде поправено по реда на обжалването и за него важи принципа предвиден в чл. 246 ГПК за неоттегляемост на обявеното вече решение.

При произнасянето си по съществото на спора с атакуваното решение първоинстанционния съд обаче не е разгледал и не се е произнесъл по ревандикационния иск, с който е сезиран, а именно по ревандикационния иск по чл. 108 ЗС за установяване на право на собственост на ищците по отношение на ответника и предаването на владението от страна на последния върху 23 кв.м. от поземлен имот с идентификатор № 67338.546.108. Произнасянето на районния съд с нарочен диспозитив по отношение на сграда с идентификатор № 67338.546.108.4  е недопустимо, поради липса на предявен иск в тази насока и съставлява нарушаване на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес.

По този начин, с атакуваното съдебно решение първоинстанционния съд в  нарушение на процесуалните правила и диспозитивното начало на процеса се е произнесъл по непредявен иск. Произнасяне по предявения иск– ревандикационен иск за собственост върху  площ от 23 кв.м. от поземлен имот с идентификатор № 67338.546.108, какъвто е предмета на предявения иск няма. По този начин районният съд е постановил едно изцяло недопустимо съдебно решение.

Въззивният съд, с оглед разпоредбата на чл.269 от ГПК, извършва служебна проверка относно допустимостта на обжалваното решение и при констатирането на недопустимост, процедира по реда на чл.270, ал.3 от ГПК. Тъй като констатираната недопустимост на постановеното първоинстанционно решение в случая се изразява в разглеждане на непредявен иск и липсва произнасяне по предявения иск, то въззивният съд следва да обезсили изцяло постановеното порочно съдебно решение и да върне делото на същия съд за ново разглеждане и произнасяне по предявения иск от друг съдебен състав. Недопустими се явяват и двете решения за поправка на явна фактическа грешка-Решение № 954 от 08.12.2016 г. по гр.д. №695/2016 г. по описа на СлРС за поправка на явна фактическа грешка, съставляващо неразделна част от Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен и Решение № 2 от 04.01.2017 г. за поправка на явна фактическа грешка, представляващо неразделна част от Решение № 954 от 08.12.2016 г. по гр.д. №695/2016 г. по описа на СлРС за поправка на явна фактическа грешка, съставляващо неразделна част от Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен и същите следва да бъдат обезсилени. Същите са недопустими, тъй като с тях СлРС се опитва да коригира и измени недопустимо формираната си воля в диспозитива на решението и в неговите мотиви, а не да поправи допуснатата от него явна фактическа грешка изразяваща се в техническо несъответствие между изразената от него воля в мотивите и диспозитива на решението.

При новото разглеждане на делото, първоинстанционният съд следва да съобрази и направените от страните разноски.

Ръководен от гореизложеното и на основание чл.270, ал.3, предл.3 от ГПК, съдът

                                               Р     Е     Ш     И  :

 

ОБЕЗСИЛВА изцяло Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен, като НЕДОПУСТИМО.

ОБЕЗСИЛВА изцяло Решение № 954 от 08.12.2016 г. по гр.д. №695/2016 г. по описа на СлРС за поправка на явна фактическа грешка, съставляващо неразделна част от Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен, като НЕДОПУСТИМО.

ОБЕЗСИЛВА изцяло Решение № 2 от 04.01.2017 г. за поправка на явна фактическа грешка, представляващо неразделна част от Решение № 954 от 08.12.2016 г. по гр.д. №695/2016 г. по описа на СлРС за поправка на явна фактическа грешка, съставляващо неразделна част от Решение №827 от 03.11.2016   г. по гр.д. № 695/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен, като НЕДОПУСТИМО.

ВРЪЩА делото на Сливенски районен съд за ново разглеждане от друг състав на същия съд и произнасяне по предявения иск.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

                                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

                                                       ЧЛЕНОВЕ:  1.

2.