Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №56

 

гр. Сливен, 31.03.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди и седемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:           М.Б.

ЧЛЕНОВЕ:  С. М.

мл.с. Н. К.

                                                                

при секретаря С.В., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №106 по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №204/29.12.2016г. по гр.д.№591/2016г. на Новозагорски районен съд, с което: 1. отхвърлен е като неоснователен предявения от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София против П.П.А. *** иск за установяване на съществуващо вземане по реда на чл.415, ал.1 от ГПК за сумата 5684,80 евро, от които 4991,35 евро – главница, 470,77 евро договорна лихва от 15.09.2011г. до 26.02.2012г. и 222,68 евро наказателна лихва от 15.09.2011г. до 26.02.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.07.2016г. по ч.гр.д.№177/2012г. по описа на РС – Нова Загора; 2. Отхвърлен е като неоснователен предявения от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София против П.П.А. *** осъдителен иск за плащане на сумата 5684,80 евро, от които 4991,35 евро – главница, 470,77 евро договорна лихва от 15.09.2011г. до 26.02.2012г. На ответника П.А. са присъдени разноски в размер на 400лв.

            Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София и с нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.

Дружеството въззивник твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. При приемането от страна на районния съд, че длъжниците не са уведомени за предсрочната изискуемост на вземането, същият не зачел уговорената изрично с договора за кредит автоматична предсрочна изискуемост. Към момента на подписване на договора липсвала изрична уговорка между страните и законова разпоредба, съгласно която задължените лица да бъдат изрично уведомявани с нарочно съобщение за предсрочната изискуемост на кредита. Към момента на настъпване на предсрочната изискуемост съществуващата нормативна уредба и съдебната практика не са предвиждали такова задължение на кредитора. По отношение на предявения при условията на евентуалност осъдителен иск посочва, че същият е предявен на различно основание от това на главния установителен иск, а именно: неизпълнение по Договор за кредит за текущо потребление от 15.06.2009г., съгласно разпоредбата на чл.79 от ЗЗД. Съдът не е взел предвид, че ответника П.А. е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост с връчване на заповедта за изпълнение, приложена към ПДИ от съдебния изпълнител, като посочва, че заповедта за изпълнение възпроизвеждала дословно съдържанието на заявлението. Тъй като законодателят не е въвел изискване за форма по отношение на изявлението за предсрочна изискуемост, то може да се направи и с исковата молба и ще породи действие от връчването на препис от нея на ответника. Поради това моли съда да приеме евентуално, че ответникът е уведомен за предсрочната изискуемост с получаването на исковата молба. По този начин счита, че са изпълнени условията, при които евентуалния осъдителен иск е предявен – уведомяване с получаване на препис от исковата молба, неизпълнение на поетите договорни ангажименти, липса на спазване на валидно поетото задължение на поръчителя за изплащане на задължението по договорените месечни вноски. Безспорно по делото било установено окончателно спиране обслужването на кредита, настъпило преди подаване на заявлението и исковата молба. Счита, че за иска по чл.79 от ЗЗД не е необходимо кредиторът изрично да уведоми задълженото лице, като това може да стане с връчване на препис от исковата молба. Посочва, че това, че поръчителят не е подписал допълнителното споразумение, не го освобождава от отговорност за заплащане на дълга в рамките на това, за което е дал съгласие. Освен това в допълнителното споразумение от 13.01.2011г. в т.6 било посочено, че се запазват приетите по основния договор обезпечения, в т.ч. поръчителството на П.А.. Следователно допълнителното споразумение има сила спрямо поръчителя. Според съдебната практика преструктурирането на дълга с разсрочване изпълнението на длъжника въз основа на нов погасителен план, не съставлява обективна новация по чл.107 от ЗЗД, освобождаваща поръчителя от отговорност. За поръчителя оставал задължен да изпълни, съгласно останалите клаузи на първоначално уговореното, но в новите срокове или размери на погасителни вноски. Поради това неправилно съда е приел датата на предсрочна изискуемост – 29.03.2011г., вместо посочената от банката такава – 15.09.2011г.Последната вноска по кредита е на 31.05.2011г. и от тази дата длъжникът изпада в забава и кредита става предсрочно изискуем на 15.09.2011г. Поради това районният съд неправилно е определил и срока по чл.147 от ЗЗД. Същият изтича на 15.03.2012г., а заявлението по чл.417 от ГПК е подадено на 27.02.2012г. Посочва, че договорената предсрочна изискуемост е правна възможност за кредитора, а не задължение и субективно правомощие на кредитора е да се възползва или не от нея и тя не настъпва автоматично. На последно място посочва, че е неправилен извода на районния съд за приложимия давностен срок, като при вземането за главница по договор за банков кредит се касае за разсрочено плащане на един дълг, а не за периодични плащания и давността е 5 годишна и тече от датата, на която е уговорено кредитът да бъде изцяло погасен. С оглед изложеното, дружеството въззивник моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да уважи исковите му претенции в пълен размер. Претендира присъждане на направените в производствата пред двете инстанции разноски, както и юрисконсултско възнаграждение. 

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ответника в първоинстанционното производство П.П.А. чрез пълномощник адв. В.М., с който се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемата намира постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Развива подробни съображения относно неоснователността на въззивната жалба.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

            В с.з., дружеството въззивник „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София, редовно призовано, се представлява от процесуален представител по пълномощие юриск. М.Д., която поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови ново, с което да уважи изцяло исковите претенции. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемият П.П.А., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник – адв. В.М., който оспорва въззивната жалба и поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.  

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно.

При проверката за допустимост на решението /същото е обжалвано изцяло/, настоящата инстанция констатира, че същото е частично недопустимо в частта, с която първоинстанционния съд е разгледал и се е произнесъл по предявения от ищцовото дружество – цесионер „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София при условията на евентуалност осъдителен иск по чл.79, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника поръчител П.П.А. да заплати на ищцовото дружество главница в размер на 49991,35 евро по Договор за кредит за текущо потребление от 15.06.2009г., Договор за поръчителство към него и допълнително споразумение от 13.01.2011г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане просрочена редовна лихва в размер на 470,77 евро за периода 15.09.2011г. – 26.02.2012г., като районният съд е отхвърлил иска като неоснователен. Съображенията за това са следните:

Районният съд е сезиран с предявени от цесионера „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София против поръчителя П.П.А. при условията обективно съединяване, както следва: 1. Кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответника – поръчител П.П.А. дължи вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 29.02.2012г. и изпълнителен лист от 29.02.2012г. по ч.гр.д.№177/2012г. по описа на РС – Нова Загора, произтичащи от Договор за кредит за текущо потребление от 15.06.2009г., Договор за поръчителство към него от 15.06.2009г. и допълнително споразумение от 13.01.2011г., сключени с цедента „Банка ДСК“ ЕАД, гр.София, включващи сумата от 49991,35 евро – главница, 470,77 евро  договорна лихва за периода 15.09.2011г. – 26.02.2012г., 222,68 евро наказателна лихва за периода от 15.09.2011г. до 26.02.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.02.2012г. и 2. Предявени при условията на евентуалност осъдителни искове за заплащане от страна на ответника на следните суми, произтичащи от Договор за кредит за текущо потребление от 15.06.2009г., Договор за поръчителство към него и допълнително споразумение от 13.01.2011г., сключени с цедента „Банка ДСК“ ЕАД, гр.София, както следва: 4991,35 евро – главница, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане и просрочена редовна лихва в размер на 470,77 евро за периода 15.09.2011г. – 26.02.2012г. Условието за евентуалното предявяване на осъдителните искове, ищцовото дружество определя по следния начин: ако съда приеме, че предявеният установителен иск по чл. 422 от ГПК не следва да бъде уважен, поради липса на уведомление до длъжника за изискуемост на вземането към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, то да приеме, че ответникът е уведомен за изискуемостта на вземането с връчване на препис от исковата молба.

Въззвният съд намира така предявените осъдителни искове за недопустими.

При действието на чл. 290 ГПК е формирана задължителна практика на ВКС, отричаща допустимостта на осъдителен иск за парично вземане, за което е проведено успешно заповедно производство и е издадена заповед за изпълнение, която не е обезсилена по надлежния процесуален ред на чл. 415, ал. 2 ГПК или по искане на заявителя - кредитор. Осъдителен иск за вземане, предмет на издадена заповед по чл. 410/чл. 417 ГПК, е допустим само след обезсилване на заповедта по предвидения в закона процесуален ред, тъй като при наличие на заповед за изпълнение защитата на вземането е възможна единствено чрез уредения в чл. 422, ал. 1 ГПК специален установителен иск.  

Съгласно Тълкувателно решение №4/2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК, т.11.б. /мотивите/, въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. Следователно, за да е допустим евентуален осъдителен иск в специалното производство, е необходимо той да се основава на въведено друго, различно основание за възникването и съществуването на вземането.

В настоящия случай, безспорно сме в хипотезата на специалното производство по иск по чл.422 от ГПК, тъй като кредиторът е избрал за реализиране на правата си по договора за кредит специалния ред по чл.417 от ГПК – снабдяване със заповед за незабавно изпълнение, надлежно издадена му. Видно от изложените в исковата молба обстоятелства, факти, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право – неизпълнение на Договор за кредит за текущо потребление от 15.06.2009г., Договор за поръчителство към него от 15.06.2009г. и допълнително споразумение от 13.01.2011г., основанието, от което произтича вземането, респ. вземанията за главница и лихва, по установителния иск и евентуалния осъдителен иск е едно и също. Вземанията, предмет на двата вида иска, произтичат от едно и също договорно основание, за един и същ период и на база настъпила по силата на същия договор предсрочна изискуемост. Следва да се посочи, че различната правна квалификация на установителния и осъдителния иск, не означава разлика в основанието, от което произтича вземането. Безспорно, видно от исковата молба се касае до същото вземане, предмет и на заповедното производство, като кредиторът, респ. цесионерът в исковото производство, се позовава на същото основание /договорите за кредит и поръчителство/, от което произтичат вземанията, предмет на установителния иск и тези, предмет на осъдителния иск.

С оглед изложеното, предявените при условията на евентуалност осъдителни искове за заплащане на главница и лихва, произтичащи от неизпълнение по Договор за кредит за текущо потребление от 15.06.2009г., Договор за поръчителство към него и допълнително споразумение от 13.01.2011г., са недопустими. Като такива, същите следва да се оставят без разглеждане и производството по тях – да се прекрати като недопустимо. Решението на първоинстанционния съд, в частта, с която ги е разгледал и се е произнесъл по същество чрез отхвърлянето им, се явява недопустимо и като такова следва да се обезсили в тази му част.

В останалата част, касаеща разглеждането и произнасянето на районния съд по отношение на специалния иск по чл.422 от ГПК, решението е допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в тази му допустима част, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния и въззивния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд по отношение на исковете по чл.422 от ГПК.

Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното решение в тази му част са неоснователни.

Както бе посочено по-горе, Новозагорския районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове за установяване дължимостта на вземания по Договор за кредит за текущо потребление от 15.06.2009г., Договор за поръчителство към него и допълнително споразумение от 13.01.2011г., за които вземане на цедента – „Банка ДСК“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, срещу която длъжникът – поръчител по договора за кредит П.П.А.  е възразил в законоустановения срок, намиращ правното си основание в чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК. В срока по чл.415, ал.1 от ГПК е предявен настоящия ПУИ по чл.422 от ГПК от цесионера.

Следва да се отбележи, че по въпроса за цесията и нейното надлежно съобщаване на длъжника с връчване на препис от исковата молба и приложенията, както и надлежното упълномощаване на цесионера за извършване на това действие, спор в производството няма и настоящия състав няма да преповтаря изводите на първоинстанционния съд в тази насока. Така предявения от цесионера иск по чл.422 от ГПК при спазване на срока по чл.415, ал.1 от ГПК, е допустим.

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК против длъжника. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение, да установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.

В случая, твърдението на ищеца е договор за кредит за текущо потребление, сключен с неговия цедент „Банка ДСК“ ЕАД.

Следва да се отбележи, че между страните не се спори по въпроса за възникването и съществуването на твърдяното кредитно отношение, по което ответникът е поръчител. Спорът е как и кога е настъпила уговорената предсрочна изискуемост на вземанията.

По отношение на този въпрос, следва да се посочи, че изводите на районния съд са правилни и законосъобразни, съобразени със задължителната практика на ВКС - с постановката на т.18 от ТР №4/18.06.2014г. на ВКС по тълк.д.№4/2013г., съгласно което предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника. В тази насока по делото не е установено, а и не се спори, че такова волеизявление и надлежно уведомяване на длъжника от страна на кредитора – цедент „Банка ДСК“ ЕАД, гр.София не е направено.

При липсата на доказателства за валидно направено волеизявление от страна на банката, обявено на длъжника преди започване на заповедното производство, че счита кредита за предсрочно изискуем, не би могло да се приеме, че кредиторът надлежно е упражнил правото си да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане. Неоснователно е твърдението на въззивника – цесионер, че с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение неговият цедент е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. С подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение кредиторът упражнява правото си да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане, но волеизявлението, че счита кредита за предсрочно изискуем, дори и да се съдържа в заявлението, не означава, че е съобщено на длъжника, тъй като препис от заявлението не се връчва. Длъжникът узнава за допуснатото незабавно изпълнение с връчването на заповедта за изпълнение, поради което задължението за остатъка от кредита, така както е заявено, не е изискуемо към момента на подаване на заявлението. Това е задължителното тълкуване на ВКС, дадено в посоченото тълкувателно решение.

Тъй като кредиторът не е обявил на длъжника предсрочната изискуемост, предявените от него ПУИ по чл.422, ал.1 от ГПК се явяват неоснователни, поради което поръчителят не дължи сумите по издадената заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК. В тази насока е задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК след постановяване на ТР №4/2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Щом правни изводи на двете инстанции по отношение на исковете по чл.422 от ГПК съвпадат, атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден в тази му част, като правилен и законосъобразен.  

Правилно и законосъобразно районният съд е определил дължимите на ответника, с оглед изхода на спора и правилото на чл.78, ал.3 от ГПК, разноски.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника, като той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемия направените от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в доказания като платен в брой размер от 400лв., по отношение само на който договорът за правна помощ има характера на разписка /не и на остатъка от 400лв., уговорени като платими едва след приключване на делото/.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

 

ОБЕЗСИЛВА първоинстанционно Решение №204/29.12.2016г., постановено по гр.д.№591/2016г. на Новозагорски районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от цесионера „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София против П.П.А. *** осъдителен иск за плащане на сумата 5684,80 евро, от които 4991,35 евро – главница, 470,77 евро договорна лихва от 15.09.2011г. до 26.02.2012г., като НЕДОПУСТИМО.

 

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от цесионера „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК 202317122, със седалище и адрес на управление: гр.С., район „О.“, бул.“К. А.Д.“ №*, * против П.П.А. с ЕГН ********** *** при условията на евентуалност осъдителни искове за заплащане на  4991,35 евро – главница, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане и просрочена редовна лихва в размер на 470,77 евро за периода 15.09.2011г. – 26.02.2012г., произтичащи от Договор за кредит за текущо потребление от 15.06.2009г., Договор за поръчителство към него от 15.06.2011г. и допълнително споразумение от 13.01.2011г., сключени между кредитополучателя В.И.А. и поръчителя П.П.А. с цедента „Банка ДСК“, гр.София, като недопустими и ПРЕКРАТЯВА  производството по делото по отношение на тях, като недопустимо.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №204/29.12.2016г., постановено по гр.д.№591/2016г. на Новозагорски районен съд в останалата му част. 

 

ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК 202317122, със седалище и адрес на управление: гр.С., район „О.“, бул.“К.А. Д.“ №*, етаж * да заплати на П.П.А. с ЕГН ********** *** сумата от 400лв., представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

                

 

                                       

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                2.