Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 31.03.2017 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети март, през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Б.

                                               ЧЛЕНОВЕ: С. М.

                                                        Мл.с.: Н.К.                                                                          

 

                                    

При секретаря С.В., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 118 по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

 

         Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от адв.Д., в качеството й на пълномощник на И.Д.Д. ЕГН ********** *** против решение № 28/13.01.2017г.  по гр. д. № 2379/2016 г. , на Сливенски районен съд в частта, с която на основание чл.127а ал.2 от СК съдът е допуснал да се издаде паспорт на малолетното дете А.П. Д., родено на ***г. ЕГН **********, само със съгласието на бащата П.А.Д. с ЕГН ********** *** и е разрешил на малолетното дете А. Д. да пътува в чужбина – страните от ЕС за срок от пет години, считано от влизане в сила на съдебното решение, само със съгласието на неговия баща и законен представител П.Д.. Страната посочва, че в тази част съдебното решение  е недопустимо, поради липса на правен интерес и като такова същото следва да бъде обезсилено. Освен това се твърди, че при постановяване на решението са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В молбата са изложени подробни препратки към исковата молба на ищеца, която обосновава фактическите му твърдения. Обяснено е, че периода след прекратяване на брака между родителите, между тях било настъпило значително влошаване на отношенията, били са водени редица дела, включително и за лишаване на жалбоподателката от родителски права, поради което, даденото първоначално нот.заверено пълномощно от жалбоподателката, на 27.04.2016г. за пътуване на детето зад граница, е било оттеглено. Страната посочва, че е предоставила нотариално заверено пълномощно на адв.Д., с което й е било делегирано правото за даване на съгласие за пътуване на детето зад граница. По този начин съдът неправилно бил приел, че е налице отказ от страна на жабоподателката да даде съгласие детето да напуска страната, поради което не можело да се приеме, че е налице спор между родителите по смисъла на чл.127а от СК. На следващо място страната посочва, че по разпоредбата на чл.127а ал.2 от СК е налице задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл.290 от ГПК, съобразно която заместващото съгласие от страна на съда е можело да бъде дадено за определен период от време в определена държава или за неограничен брой пътувания през определен период от време, като във всеки случай интересът на детето следвало да се прецени отделно. Не следвало да се дава глобално разрешение на детето да пътува в чужбина. По същество страната твърди, че в тази част РС е постановил незаконосъобразно решение. Моли се съдът да приеме направените доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение и в този смисъл да постанови съдебния си акт. Страната не е направила доказателствени или процесуални искания. Не се претендират разноски.

         В законния срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. Т.Д. – пълномощник на П.А.Д.. С него въззивната жалба е оспорена като неоснователна. Посочва се, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Твърди се, че първоинстанционният съд правилно е преценил нуждите на детето, както и обстоятелството, че майката трайно отсъства от страната и в този смисъл е дал заместващо съгласие. В случая въззивницата била предоставила пълномощно на адв.Д. с право да преценява кога и с кого детето може да напусне пределите на страната. По този начин въззивницата отново ангажирала някой друг да вземе решение вместо нея докато тя трайно отсъства. По този начин се потвърждавало желанието на въззивницата да постави под условие разрешението за пътуване на детето извън страната, което само по себе си е липса на съгласие. Страната счита, че е налице разногласие на родителите по въпроса за задграничното пътуване на детето. Отново е цитирана практика на ВКС по разпоредбата на чл.127а ал.2 от СК. Посочва се, че тази константна съдебна практика е била съобразена от първоинстанционния съд и по този начин интересите на детето са били изцяло защитени. Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено. Не са направени доказателствени или процесуални искания. Претендират се разноски по делото.

         В с.з.въззивницата Д., редовно призована, не се явява. Представлява се от адв. Д., която поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Претендира разноски.

         В с.з. въззивникът Д., редовно призован, се явява лично и с адв.Т.Д., която оспорва въззивната жалба и моли да се потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивницата Д. на 18.01.2017 г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 30.01.2017 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна.

Предмет на въззивно обсъждане е предявения от въззиваемия Д. иск с правно основание чл.127 ал.2 от СК. При разглеждането му  съдът взе предвид следното:

В разпоредбата на чл.127а ал.1 от СК е предвидено, че въпросите, свързани с пътуване на детето в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това се решават по общо съгласие на родителите. В ал.2 на същия текст е посочено, че когато родителите не постигнат съгласие по ал.1 спорът между тях се решава от РС по настоящия адрес на детето. Твърди се във въззивната жалба, че този иск е недопустим, тъй като не е било налице  несъгласие между родителите. Несъгласието между родителите може да бъде изразено, както изрично, така и с конклудентни действия. Съдът намира, че в случая това е точно така. Очевидно е, че двамата родители не са постигнали съгласие за пътуване в чужбина на детето А.. Въззивницата, тъй като отсъства продължителен период от време, е упълномощила процесуалния си представител адв.Д. да преценя всяко едно искане от страна на бащата и да дава съгласие в случаите, когато счете за необходимо детето А. да пътува в чужбина. Това по категоричен начин показва, че майката няма съгласие с бащата по въпроса с пътуването на детето в чужбина. Съдът намира, че е недопустимо трето лице, чуждо на семейството, да взема решения относно начина на живота на малолетното дете, което има свой законен представител в лицето на баща си. На практика в случая майката - въззивница в производството, е посочила трета фигура, каквато е адв.Д., която да изпълнява ролята на лице, даващо заместващо съгласие. Това обаче не може да бъде направено, тъй като законодателят е предвидил, че в тези случаи при спор между родителите , заместващото съгласие се дава от съда. С оглед на това съдът намира, че искът е допустим. Разгледан по същество същият се явява и основателен. Съдът намира, че в интерес на детето е то да може да пътува в страни от ЕС само със съгласието на баща си, тъй като по този начин единствено би обогатило своите познания за Европейската общност.

По въпроса със заместващото съгласие от съда /по смисъла на чл.127а ал.2 от СК/е налице трайна практика на ВКС постановена и по реда на чл. 290 ал.2 от ГПК. В тази връзка са решения № 147/2011г. на ВКС по гр.д. № 845/2010 г. на 3-то ГО, Решение № 483/2012г. на ВКС, по гр.д. _№ 473/2012 г. на ІV-о ГО, решение № 234/2012 г. на ВКС по гр.д. № 1580/2012 на ІV-о ГО. Във всички тези решения  е прието, че разрешение за неограничено извеждане на детето от  територията на страната без съгласието на единия родител не е в интерес на детето и разрешението може да бъде дадено за определен период, за определена държава или държави чийто кръг е определяем. В случая се касае за спорна съдебна администрация и съдът би могъл сам да прецени до каква степен да удовлетвори предявения иск. Първоинстанционният съд е съобразил своя акт с практиката на ВКС, като е определил период от време, в който бащата да може да извежда детето извън пределите на РБългария и то за период от време от 5 години, а освен това е определил страните, до които детето може да пътува и това са страните от Европейската общност, част от която общност е и България.

Тъй като изводите на въззивния съд съвпадат изцяло с тези на първоинстанционния, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Тъй като се касае за спорна съдебна администрация всяка от страните следва да понесе разноските си по делото така както ги е направила. По отношение на искането за присъждане на разноски от въззивната страна във връзка с отхвърления иск по чл.59 ал.9 от СК от РС, съдът намира искането за недопустимо. Във въззивната си жалба страната не е обжалвала първоинстанционното решение в частта на разноските, а само в частта на уважения иск по чл. 127 а от СК , поради което обжалваното решение е влязло в сила в тази си част и не подлежи на ревизия.

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 28/13.01.2017г.  по гр. д. № 2379/2016г. , на Сливенски районен съд в обжалваната част.

 

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.