Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 15.03.2017 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на петнадесети март през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     Н.Я.

ЧЛЕНОВЕ:                                                                  М. С.

                                                                             мл.с. Н.К.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 123 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 61/24.01.2017г. по гр.д. № 629/2016г. на СлРС, с което са осъдени на основание чл. 45 от ЗЗД Г.Д.И., Б.Л.И. и Д.Г.Д. да заплатят солидарно на Г.Д.А. сумата 291 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от теч, констатирани при оглед, извършен от вещо лице през 2016г., ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 18.02.2016г. до окончателното изплащане и са присъдени на ищцата разноските по делото в условията на солидарност.

Решението е обжалвано изцяло от втория и третия ответници в първоинстанционното производство, като във въззивната си жалба твърдят, че то е недопустимо, а освен това -  незаконосъобразно и неправилно.

Заявяват, че  третият ответник Д.Д. не е надлежна страна в производството, тъй като съсобственици на жилището са само първите двама, поради което решението спрямо него е недопустимо. Освен това по настоящия спор вече има влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 4030/13г. на СлРС, което също прави недопустимо настоящото производство. Съдът не е можел да пререшава спор, разрешен по гр.д. № 4030/13г. на СлРС и е бил длъжен да прекрати производството по настоящото дело, още повече, че вече има и изплатено обезщетение по предходното дело. Освен тези съображения се изтъквът и доводи за материална незаконосъобразност на атакувания акт. Въззивниците твърдят, че не са доказани всичките елементи на фактическия състав на правната норма на чл. 45 от ЗЗД, която считат, че е правното основание на предявените искове. Твърдят, че не е доказано по несъмнен начин наличието на деликт, както и че твърдените вреди са в пряка причинно-следствена връзка с поведението на делинквента. Не е доказано чрез представените доказателства те да са непосредствена последица от бездействие на ответниците, нито пък, че поведението им е било противоправно. Развиват съображения относно неправилното ценене на доказателствата от страна на РС. Заявяват, че представеният Протокол на домсъвета и живущи в бл. 21 вх. Б в кв. „С.К.“ не представлява официален документ, няма присъствен лист към него, подписали са се само пет лица,  поради което не се касае за протокол от ОС на ЕС, а за заседание на УС, който няма правомощия да съставя констативни протоколи. Въззивниците оспорват и цененето като годно доказателствено средство и на писмото от Общинска администрация – Сливен. Считат, че съдът правилно е преценил значението на постановлението за отказ за образуване на досъдебно производство и правилно е назначил СТЕ, но не е възприел вярно заключението на последната. Твърдят, че от него не може да се изведе категоричен извод за произхода на вредите и причинната им връзка с някакви неизправности в тяхната ВиК инсталация. Считат, че не са обсъдени и другите възможности, за които са ангажирали свидетелски показания, които съдът неоснователно не е кредитирал. Свидетелите Ж. и Г. посочват наличие на течове и следи от такива и в апартаменти на други лица от входа, което означавало, че причината е общ проблем с влагата в голяма част от сградата. Оплакват се, че неправилно е кредитирано заявлението на вещото лице, че при огледа на жилището на ищцата следите от теч били нови. Експертът знаел това, тъй като работил и по предходното дело и въззивниците считат, че това изявление има характер на свидетелски показания и в.л. излага лични впечатления, а не експертни знания, а не може да съвместява едновременно качеството свидетел с длъжността вещо лице. Освен това обстоятелството, че е бил експерт по предходен спор между същите страни изпълва формално условията за отвод, тъй като би могло да се създаде предубеденост у експерта във вреда на ответниците. В обобщение въззивниците считат, че не са били налице условията за уважаване на претенцията на ищцата. Поради това молят въззивния съд да отмени изцяло решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което да отхвърли предявения иск. Претендират разноските по делото.

Правят особено искане за спиране на производството, тъй като първият ответник – Г.Д.И. е с диагноза „смесена корова и подкорова съдова деменция“ и това не му позволява да вземе осъзнато решение дали да се присъедини към въззивната жалба. Представят ЕР от 2015г. и справка от имотния регистър.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата е подала писмен отговор чрез процесуалния си представител по пълномощие, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Развива детайлно контрааргументи, с които оборва последователно всички наведени с жалбата оплаквания. Заявява, че съдът е формирал вярна фактическа обстановка, която правилно е привел към съответстващите й правни норми. Излага подробни съображения за основателността на претенцията и намира, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което иска то да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция. Няма нови доказателствени искания, противопоставя се на уважаване на искането на въззивната страна за спиране на производството.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

С определение, държано в з.с.з. въззивният съд служебно, съгласно чл. 265 ал. 2 от ГПК, е конституирал като главна страна във въззивното производство – въззивник, неподалия въззивна жалба първи ответник Г.Д.И., тъй като той се явява необходим другар на жалбоподателката Б.Л.И.. Необходимостта на другарството в процеса между двамата се обуславя не от факта на солидарност на задължението, а от произхода на тази солидарност, който се свързва с вида на съсобственост, съществуваща между тях – в режим на съпружеска имуществена общност. Това налага идентитет на решението на въззивния съд по отношение на всеки от двамата, поради което всяка промяна в обжалвания акт по отношение на обжалвалия го необходим другар ще доведе до такава и относно необжалвалия.

В с.з., въззивници пор. №№ 1, 2 и 3, редовно призовани, не се явяват лично, за пореден № 1 се явяват двама  процесуални представители по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, които поддържат въззивната жалба и молят съда да я уважи, оспорват отговора. Претендират разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа отговора, няма доказателствени или други процесуални искания. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, като го счита за правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение, като краен резултат, е частично неправилно и следва да бъде отменено по отношение на ответника Д.Г.Д., а потвърдено спрямо останалите ответници.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

По начало съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца, нито дори от правното основание, което той е избрал да назове, ако то не отговаря на изложените твърдения. Правното основание на един иск се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, описваща характера на правото и по какъв начин то е засегнато. Доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска. Накратко - определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане.

Така, в  случая, от изложеното в исковата молба е видно, че релевираните факти следва да бъдат субсумирани под правната норма на чл. 50 от ЗЗД във връзка с общия състав на деликта по чл. 45 от ЗЗД. Акцесорната обусловена претенция е такава по чл. 86 от ЗЗД.

Първостепенният съд е дал правна квалификация на исковете по чл. 45 от ЗЗД, обосновавайки се с наличие на предходен спор между страните за вреди от теч, който се е развил на основание чл. 50 от ЗЗД, считайки, че неотстраняването на вредите обосновава виновното и противоправно поведение на ответниците. Въззивната инстанция не споделя това виждане. От една страна водещият фактор при разграничаването на отговорността по двата състава, е произходът на вредата и когато тя е пряк резултат от качеството на една вещ, законодателят е въвел олекотен режим на реализиране на отговорността, а отношението на лицето, което я носи е от съпътстващо значение. В случая, за да би била приложима хипотезата на чл. 45 от ЗЗД и да е откроима противоправността на действията/бездействията на ответниците, би следвало по предходния спор да им е възложено задължението за отстраняване на повредата на вещта им. Това би било постигнато чрез упражняването на негаторната защита посредством иск по чл. 109 от ЗС, какъвто обаче не е бил предявяван. Със съдебното решение само е присъдено обезщетение за вреди, причинени от вещ – тоест положението е аналогично с настоящото, което налага и идентичност на основанието.

Така няма пречка въззивният съд да даде, въз основа на заявените факти, вярната правна квалификация на претенциите, а тъй като порокът, свързан с даването от  страна на РС на неправилна правна квалификация на исковете, с които е сезиран съдът – чл. 45 от ЗЗД, е отстраним във въззивната фаза на производството, и доколкото са събрани доказателствата, относими към тези въпроси, които са от значение за правилното решаване на спора, въззивният съд следва само да се произнесе по съществото му. Фактическите обстоятелства, които подлежат на изясняване както относно претенциите по чл. 50 от ЗЗД, така и относно тези по чл. 45 от ЗЗД, са по принцип идентични, тъй като в основата си двете имат един и същ облигационен източник – деликт, и правнозначимите факти са идентични и напълно изяснени.

Най-напред въззивният съд не счита исковете за недопустими на основанието, изложено във въззивната жалба – наличие на СПН на влязло в сила решение по същия спор между същите страни. Предходният спор, макар и развил се при пълно тъждество на страните и предмета, има за правопораждащ друг, различен от твърдения в това производство, юридически факт.

Този въззивен състав счита, че са доказани обективните обстоятелства, които в условията на кумулативна даденост, водят до активиране на механизма за ангажиране на гражданската недоговорна отговорност на ответниците за обезвреда по чл. 50 от ЗЗД. В тази хипотеза отговорността е обективна и не е свързана с наличие на някаква форма на вина като субективен фактор, но трябва да са налице изискуемите предпоставки: да са настъпили вреди за ищеца, те да са произтекли от вещ, тя да е собственост  на лицето, от което се търси отговорност, или да се намира под негов надзор, да е налице бездействие на собственика, причинна връзка между това и вредите, а последните трябва да са пряка и непосредствена последица от това, че собственикът, или упражняващият надзор, са бездействали и не са препятствали възможността вещта да причини щети. Липсата на която и да е от тях извежда отношението от дефиницията на деликт от вещ.

Горните условия намират своето пълно проявление при установената фактология.

Тук следва да се отбележи, че субективните предели на отговорността по чл. 50 от ЗЗД са ограничени до собственика на увреждащата вещ и лицето, под чийто надзор тя се намира. Установено е, че първите двама ответници са собственици /в режим на СИО/ на апартамента, в който се намира неизправната ВиК инсталация, и те живеят в него, като третият ответник, техен син, също живее там, но на него не може да му бъде придадено качеството на „лице, под чийто надзор“ се намира вещта. Той не е нито съсобственик, нито ползвател /във вещноправен смисъл/, нито дори наемател, по никакъв начин не е доказано на него да са му възлагани от собствениците функции да управлява и поддържа имота, поради което той следва да бъде изключен от солидарната отговорност. Искът  по отношение на него обаче не е недопустим, тъй като ищецът е този, който избира против кого да насочи претенцията си и доколкото посоченото от него лице е правосубектно и процесуално дееспособно, съдът дължи произнасяне по съществото на материалното правоотношение. Поради изложеното искът спрямо третия ответник е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Ищцата, в чиято тежест бе да докаже положителните факти, от съществуването на които извлича благоприятните за себе си правни последици, успешно е успяла да  убеди съда в наличието на всички елементи от сложния фактически състав на чл. 50 от ЗЗД, уреждащ квалифициран случай на непозволено увреждане, причинено от вещ, в случая – ВиК инсталация в банята на първите двама ответници.

Както се посочи вече, доказано е безспорно, че първите двама  ответници са съсобственици и ползватели на жилището, намиращо се над това на ищцата, както и че заустването на ваната в тяхната баня предизвиква периодично теч в помещенията на ищцата – тоалетна, кухня и коридор, който е причинил петна, оцветяване, компрометирано бояджийско покритие и локални разрушения на шпакловката по стените и таваните, като общата стойност на конкретните вреди е в размер на 291 лв.

Така въззивният съд намира, че е установено надлежно наличието на всички елементи на сложносъставния облигационен източник, регламентиран в специфичната хипотеза на непозволено увреждане от вещ. Твърдяната от ищцата поредица производни факти, включващи се в състава на чл. 50 от ЗЗД – наличието на повреда на вещта на ответниците, която предизвиква теч, от който са настъпили вреди за нея, е убедително доказана посредством ангажираните гласни и писмени доказателствени средства.

На първо място следва да се отбележи, че за формирането на решаващите си правни изводи съдът не взима предвид представения с исковата молба протокол от „събрание на домсъвета и живущи във вход * на бл. *, ж.к. „С.К.“ *1, гр. Сливен, проведено на 15.10.2015г. Вярно е, че той представлява частен свидетелстващ документ, чиято автентичност не е оспорена, и априори притежава формална доказателствена сила, която се състои единствено в това, че съдът приема факта на писменото изявление и неговото авторство. Тя не обхваща никакви други данни, за които документът свидетелства. Цитираният протокол безусловно е частен документ и има формалната доказателствена сила, призната от правната норма, но съдържанието му не се ползва с материалната доказателствена сила, обвързваща съда, с която се ползват официалните свидетелстващи документи – че фактите, предмет на удостоверителното изявление на издателя са се осъществили както се твърди в документа. В правната теория е застъпено становището, че поради това съдът преценява материалната доказателствена сила на частните свидетелстващи документи с оглед на всички събрани доказателства и по вътрешно убеждение

По тази причина, дори без нарочното оспорване на протокола, съдът приема, че фактите, закрепени в него, подлежат на пълно доказване с всички допустими доказателствени средства и е изградил констатациите си въз основа на цялостния доказателствен материал.

Произходът на вредите, за които ответниците твърдят, че са с неустановен източник, е несъмнен. Вещото лице е категорично, че повреда във ВиК инсталацията в дома на ищцата няма, а доколкото в помещенията на ответниците липсват следи от влага и течове, идващи отгоре, единственият закономерен извод е, че повредата се намира в тяхното жилище. Обстоятелството, че мястото на заустването е скрито, не може да промени това заключение, тъй като би било недопустимо при извършване на експертизата да се разруши целостта на покритието без желанието и съгласието на собствениците. Изявлението на вещото лице е дадено под формата на предположение единствено поради обективната липса на пряк зрителен контакт, но е достатъчно да създаде у съда пълното убеждение в сигурността на факта, тъй като нито страната, нито експертът са предложили друга възможност, чиято степен на вероятност да надвишава неговата.

Що се отнася до възражението относно причинната връзка между наличния периодичен теч и констатираните вреди, този въззивен състав счита, че тя също е непререкаемо доказана. Вещото лице еднозначно заявява, че описаните поражения са нови /настъпили след отстраняване на предходни вреди от теч, за което между страните има приключил с влязло в сила съдебно решение спор/. Неоснователно е оплакването на въззивниците, че обстоятелството, че вещото лице, извършило настоящата експертиза е същото, работило и по предходната, го дисквалифицирало като компетентен и непредубеден. От една страна такива възражения не са били инвокирани при определянето на експерта, от друга съдът счита точно обратното – личните впечатления от предходно състояние на вещта не само, че не опорочават компетентността на вещото лице, но му предоставят необходима и значима за спора информация, която, в противен случай, той би получил опосредена от трети лица или от самите страни, а именно това може да изкриви нейната обективност.

Тук следва и да се посочи, че поради характера на отговорността не е необходимо наличието на противоправност и вина на отговарящия – достатъчна е неговата небрежност, изразяваща се в неполагане на грижата на добър стопанин във връзка с поддържане на собствената му вещ в изправно състояние. Двамата ответници не са извършили, или са извършили некачествен ремонт, след постановяване на предходното съдебно решение, и поправката на вредите на ищцата не е била в състояние да предотврати новата им поява, с оглед неизправното състояние на инсталацията на ответниците, съществуващо и към момента на предявяване на иска.

На последно място несподелимо е и виждането на въззивниците, че съдът следва да даде превес на свидетелските показания на свидетелите Ж. и Г. пред тези на вещото лице. Съдът, поради липсата на специални знания, каквито са необходими за изясняване на релевантните факти, е прибегнал до съдействието на експерт, и тежестта на неговите констатации е скрепена и с наказателна отговорност. Освен това посочените свидетели излагат обстоятелства, които нямат касателство с фактите, влизащи в обсега на доказване в настоящия спор – това, че в насрещни жилища има следи от влага и теч по никакъв начин не може да се възприеме като правоизключващ факт, тъй като предполага спекулативни и хипотетични разсъждения. От своя страна свидетелските показания относно видимите следи от влага в апартамента на ищцата, не влизат в конфликт с констатациите на вещото лице, които изцяло са възприети от съда, така че по този въпрос е без значение личното мнение на свидетеля, тъй като не то е водещо за съда.

Всичко това очертава доказана пред съда като реално проявена непрекъсната логическа верига от факти, които го убеждават в настъпването на твърдените увреждания, чийто произход неотвратимо се свързва с вещ, собственост на ответниците и неподдържането й в изправен вид е пряк причинител на периодичен теч, довел до повреда на мазилката на тавани и стени в няколко помещения.

В обобщение, настоящата инстанция намира, че са налице условията за ангажиране на извъндоговорната отговорност на първите двама ответници, в условията на солидарност, поради качеството им на съсобственици в режим на СИО на имота, в който се намира вредоносната вещ, поради което главният иск се явява основателен спрямо тях и като такъв следва да бъде уважен изцяло в размера, в който се счита предявен, след допуснатото в о.с.з. изменение – 291 лв.

Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху търсената главница от датата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане. /Първоначално заявената претенция по чл. 86 от ЗЗД е била изведена от спорното поле чрез отказ от иска./

Щом правните изводи на двете инстанции като краен резултат по отношение на първите двама ответници съвпадат, въззивната жалба е неоснователна в тази й част и не следва да бъде уважавана. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено по отношение на тях.

По отношение на третия ответник главният и акцесорният иск са неоснователни и следва да се отхвърлят, което налага отмяна на първоинстанционното решение в тази част, като въззивният съд постанови ново, с което отхвърли претенциите против този ответник. Решението на СлРС следва да се отмени и в частта за разноските, с която е осъден този ответник, като те се дължат солидарно само от останалите двама.

С оглед частичното уважаване на жалбата, въззиваемата страна дължи разноските на втория въззивник, но тъй като той не е доказал направени от него такива, не следва да му бъдат присъждани. На първо място в представения договор за правна защита и съдействие е посочен начин на плащане „в брой“ но не е отразено в съответната графа такова да е действително направено, което не позволява по начало тяхното присъждане. На второ място вторият въззивник не е бил представляван във въззивния  процес от посочения в договора адвокат, тъй като не го е упълномощил за това. Разноските за държавна такса пък са направени само от първата въззивница, на която обаче, както и на третия въззивник, такива не се следват, тъй като тяхната жалба не е уважена.

С оглед отхвърляне на жалбата на първата и третия въззивници, те  дължат солидарно половината от разноските на въззиваемата страна в това производство, но посоченото в договора за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв., е уговорено също да бъде заплатено в брой, но липсват данни за действителното му заплащане както в брой – в договора няма изрично отбелязване за това, нито по друг начин – не е представено някакво друго надлежно писмено доказателство: платежно нареждане, банково извлечение и т.н. Ето защо, поради противоречие с постановеното в т. 1 на  ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. № 6/12г. на ОСГТК на ВКС, тези разноски не следва да бъдат присъждани като недоказани.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 61/24.01.2017г. по гр.д. № 629/2016г. на СлРС В ЧАСТТА, с която е осъден на основание чл. 45 от ЗЗД Д.Г.Д. да заплати в условията на солидарност с Б.Л.И. и Г.Д.И. на Г.Д.А., сумата 291 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от теч, констатирани при оглед, извършен от вещо лице през 2016г., ведно със законовата лихва от 18.02.2016г. до окончателното изплащане, както и В ЧАСТТА, с която Д.Г.Д. е осъден да заплати на Г.Д.А., солидарно с другите двама ответници разноски по делото в размер на 400 лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от Г.Д.А. ЕГН ********** *** против Д.Г.Д., ЕГН ********** *** искове за заплащане в условията на солидарност с Б.Л.И. и Г.Д.И. на сумата 291 лв., представляваща обезщетение за причинени от теч имуществени вреди, възникнали през 2016г., и за заплащане на обезщетение за забава върху тази сума в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба на 18.02.2016г. до окончателното изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 61/24.01.2017г. по гр.д. № 629/2016г. на СлРС, В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ на основание чл. 50 от  ЗЗД .

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

                                                                                         

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: