Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 52

 

гр. Сливен, 28.03. 2017 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и втори март  през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Н. Я.

ЧЛЕНОВЕ: М. С.

                                                                   Мл. с.   Н.К.    

при участието на прокурора ………и при секретаря И.К. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 140    по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 77/27.01.2017 г. по гр.д. № 3953/2016 г. на СлРС, с което  е отхвърлен предявеният от В.Й. Й. ЕГН ********** *** и съдебен адрес *** офис *, чрез адв. Е.Х., против Г.П.Й. ЕГН ********** и съдебен адрес *** офис *, чрез адв. П.П., иск за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е едноличен собственик на  самостоятелен обект в сграда с идентификационен №№ 67338.541.17.4.6 с административен адрес гр. С., кв.“К.“ бл.*-* с площ от 59,65 кв.м., поради пълна трансформация на лични средства в придобиването му, като неоснователен и недоказан и е осъдена ищцата да  заплати на ответника направените по делото разноски.

 

Подадена е въззивна жалба от ищцата в пърноивстанционното производство, чрез пълномощника си, като се твърди, че решението е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че в правните си изводи съдът е приел, че за да бъзе уважен иска по чл.23 ал.1 от СК е необходимо ищецът да докаже личния характер на вложените средства и липсата на принос от бившия съпруг в придобиването на имота. В крайния си правен извод обаче  съдът е приел, че ищцата не е доказала личния характер на дадените от майка й средства. Съдът е приел, че от доказателствата по делото е установено, че парите са дадени с обещание да се връщат и че част от тези суми са били изплащани на майката на ищцата. Крайният извод за поетото задължение да бъдат върнати дадените пари за закупуването на жилището е необоснован. Навеждат се доводи основани на показанията на тази свидетелка и се опровергава изводът за наличието на договор за заем. Обосновава се дарственото намерение на свидетелката Й., която като майка е дала пари на дъщеря си за закупуване на жилище и че това е установено от самото предаване на парите, мотивът на майката да не получи възмездност, както и от характера на придобитото жилище, което е наследствено на бащата на ищцата и за неговия дял не са плащани пари. Така се обосновава, че в случая е налице дарение на сумата от 19 000.00лв. от страна на майката на ищцата. От доказателствата по делото не установено по никакъв начин да е налице съвместен принос на бившите съпрузи в придобиването на апартамента.  Изпращането на пари от страна на ищцата, като помощ за родителите й, не доказва сключването на договор за заем към момента на предоставянето на сумата от майката на ищцата. Не може да се направи извод за наличието на договор за заем,с оглед и становището на ответника, че парите за закупуването на жилището са семейни събрани от сватбата и от работа в чужбина. Така се сочи, че в настоящия случай е оборена презумпцията за съвместен принос. Ответникът не е заявявал други форми, освен влагане на средства от сватба и работа в чужбина, включително и заем, по който той да се е задължил солидарно. Като е приел, че е налице солидарно задължение за заем и от ответника, съдът го е ангажира без той да е имал намерение да сключва договор за заем. Сочи се съдебна практика в подкрепа на изложената аргументация във въззивната жалба и се иска обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и да се постанови друго, с което да бъде уважен предявеният иск до размера на 15 000/16 500 ид.ч. от процесния имот. Претендират се разноски за двете инстанции.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба, в който се сочи че тя е неоснователна. Твърди се , че не е доказано по безспорен начин, че парите са дадени на ищцата за закупуване на имота, тъй като не е представен надлежен документ, удостоверяващ волята на майката, а тя е заявила, че съпрузите са обещали да й помагат за изплащането на кредита. Ответникът не се е позовал на това обстоятелство, тъй като не е знаел че закупува имот с тежест – ипотека, и е разбрал това на много по-късен етап. По никакъв начин в хода на делото нее доказано кога и как, точно колко и на кого са дадени пари, тъй като е представен договор за банков кредит за ремонт на името на Р. Й.. Ответникът по безспорен начин е доказал личния си принос при закупуването на имота, чрез представените писмени и устни доказателства. Иска се жалбата да бъде оставена без уважение като неоснователна и да бъде потвърдено обжалваното първоинстанционно решение.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания, а и двете страни са претендирали разноски пред тази инстанция.

В с.з. за въззивницата, редовно призована, се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

Въззиваемият се явява лично и с представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  отхвърляне на иска.

   При предявен по реда на  чл. 23, ал. 2 СК иск основният спор между страните е, какъв е произходът на средствата, вложени при придобиване правото на собственост върху имота. При разрешаването на този спор и с оглед въведените от страните твърдения, съдът следва да обсъди всички събрани по делото доказателства, съдържащи данни за произхода на вложените при придобиване правото на собственост средства, в тяхната съвкупност. Ако тези доказателства съдържат данни, че към момента на осъществяване на конкретния придобивен способ единият съпруг е притежавал лични средства, от съществено значение е обстоятелството за каква част от тях е установено, че са вложени при придобиване на собствеността, като този извод не може да се основава на предположение, тъй като целта на производството е установената в чл. 21, ал. 1 СК презумпция да бъде оборена. В тежест на предявилото иска лице е да установи размера на личните средства, които е притежавало към момента на осъществяването на придобивния способ - в случая договор за покупко-продажба, както и каква част от тези средства са вложени при придобиване правото на собственост върху имота. В случая между страните не съществува спор, че цената на процесния имот е платена в брой.

Неоснователни са  развитите във въззивната жалба доводи относно приетото от районния съд, което не е било съобразено със защитната теза на ответника, развита в подадения писмен отговор.

Обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. При въззивното производство, съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. /Решение №  42 от 5.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5488/2013 г., IV г. о., ГК/.

Разрешаването на спора по същество означава преди да реши дали да отмени изцяло или отчасти или да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд да извърши същата онази дейност, която извършва първоинстанционният съд при разрешаването на спора: да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти, прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора, както и да прецени дали са основателни своевременно направени от ответниците възражения и оспорвания на иска и в заключение да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. /Решение № 228 от 1.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1060/2014 г., I г. о., ГК/.

 В случая е в тежест на ищцата, чрез пълно и главно доказване, да установи по несъмнен начин, че свидетелката Р. Й. е дарила само на нея, като дъщеря, паричната сума, с която е била платена цената за придобиването на имота. Това обаче не е сторено. Напротив, при пълен и  цялостен анализ на депозираните от тази свидетелка показания, не може да се изведе категоричен извод, че тя е имала намерение да дари само собствената си дъщеря. От нейните показания е видно, че тя  се е обърнала и към двамата – „попитах ги дали те искат да живеят в апартамента или да го продаваме“. В този апартамент двамата съпрузи били  „оправили“ едната стая и живеели в нея до заминаването си в чужбина.  Именно заради това „те казали, че ще вземат апартамента“. Те двамата попитали другата съсобственичка на това жилище дали е съгласна да й платят нейния дал на части, но тя не се е съгласила.  „Тогава стигнаха до вариант аз да изтегля кредит и да можем да им платим апартамента и те после да връщат парите“, твърди свидетелката.  След изтеглянето на кредита тя твърди, че е дала парите на дъщеря си. Преди изповядването на сделката дъщеря й – ищцата по делото, я попитала дали може да запише в нотариалния акт и името на съпруга си и свидетелката не се е противопоставила, като е казала да направи както тя смята за добре.

Така изложените обстоятелства, установени от показанията на тази свидетелка, не водят до еднозначния извод, че, на първо място, ако е имало дарствено намерение, то е било насочено само към дъщерята на свидетелката, а не към семейството, и на второ място, че въобще е имало надаряване, а не предоставяне на пари под формата на заем.  На последно място дори да се приеме, че паричната сума е била дарена на ищцата, то тя със знанието и съгласието на майка си фактически е надарила съпруга си, което е обективирала чрез желанието си и той да бъде купувач по сделката. Поддържаното във въззивната жалба обратно становище не може да бъде споделено, тъй като не се подкрепя и от другите несъмнени доказателствени средства, събрани в хода на производството.

Районният съд е приел, че свид. Р. Й. е изтеглила кредит и получените пари е предоставила в заем на страните по делото, които е трябвало да погасяват ипотечния кредит. Позовал се е на събраните по делото писмени доказателствени средства и на свидетелските показания по делото, например тези на свид. Р. Й.. Въпреки, че има събрани косвени доказателства в тази насока, те не могат да бъдат приети като категорични. Несъмнено е, че и ищцата и ответникът са имали и други кредити към финансови институции, които са погасявали чрез изпращане на пари на свид. Р. Й.. От друга страна липсват събрани доказателства за това как към настоящия момент е погасяван ипотечният кредит получен от свид. Р. Й., който е обезпечен чрез ипотеката на спорното жилище.  Никоя от страните не сочи доказателства в тази насока, поради това настоящата въззивна инстанция достига до извода, че предоставените парични средства за закупуване на жилището са под формата на дарение, като анимусът на свид. Р. Й. е бил да надари двамата. Дори тя да оспорва това, то е несъмнено, че нейната дъщеря – ищца по делото, от своя страна е обективирала анимус да надари съпруга си с половината сума от продажната цена, което не променя фактическото положение, а именно че ищцата и ответникът са съсобственици при равни дялове на процесното жилище.

Така даденото разрешение на спора от районния съд не противоречи на константната практика на ВКС.

В практиката на ВКС, например Решение № 355/9.01.2012 г. по гр. д. № 430/2011 г., II г. о., е дадено тълкуване, че дарението на вещи или пари на единия съпруг от трето лице съставлява лично имущество по см. на чл. 20, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.), като дарственото намерение, възприемано като намерение да се прояви щедрост, не се презюмира, то се извлича от външни белези, от житейските факти довели до сключването на договора за дарение, до отношенията между дарител и надарен и др., които страните установяват в хода на съдебното производство като твърдения, възражения и факти, в хипотезите на оспорване. Дадено е и тълкуване, че ако другият съпруг твърди, че е подарено и нему или че прехвърлянето е възмездно, това са твърдения в негова доказателствена тежест - Решение № 727 от 23.11.2010 г. по гр. д. № 978/2010 г. IV г. о.

С Решение № 194 от 30.06.2011 г. по гр. д. № 46/2011 г. на ВКС - II г. о., също постановено по чл. 290 ГПК, се приема, че при придобиване на недвижим имот от съпрузи по време на брака, ако и двамата са участвали като страна по сделката и са изразили воля за придобиването на имуществото, имуществото се придобива в режим на съпружеска имуществена общност, независим от произхода на вложените при покупката средства. Прието е, че дори вложените средства за придобиване на имуществото да са били лични на единия от съпрузите, то следва да се приеме, че той е предоставил половината от тях на другия съпруг на някакво основание. Това основание /дарение, заем и др./ е без значение за възникването на съпружеската общност и изключва трансформацията.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е  достигнал до законосъобразни правни изводи като краен резултат.

 

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъждани в размер на сумата от 650 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 77/27.01.2017 г. по гр.д. № 3953/2016  г. на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА В.Й.Й. ЕГН ********** *** да заплати на Г.П.Й. ЕГН ********** сумата от 650 /шестстотин и петдесет/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

        

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: