Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 29.03.2017 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и девети март през двехиляди и седемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 Н. Я.

ЧЛЕНОВЕ:                                                             М. С.

                                                                                мл.с.  Н. К.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря С.В., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 153 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и сл. и чл. 310 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 93/01.02.2017г. по гр.д. № 1738/2016г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г.Д.С. против „Водоснабдяване и Канализация – Сливен“ ООД, гр. Сливен иск за отмяна на заповед № РД-07-49/26.02.2016г. на управителя на ответното дружество, с която е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“, като неоснователен и недоказан и са присъдени разноските по делото.

Решението е обжалвано изцяло от ищцата в първоинстанционното производство, която счита, че то е неправилно като процесуално и материално незаконосъобразно. На първо място твърди, че по делото безспорно било доказано, че в периода, визиран от атакуваната заповед, тя е била в болнични, а непосредствено след приключването им е ползвала част от платения си годишен отпуск. Следователно, докато не е на работа, тя не може да извърши нарушения на трудовата дисциплина и не може да се ангажира дисциплинарната й отговорност. Като не е съобразил тези обстоятелства, РС е постановил незаконосъобразно решение. На следващо място той неправилно е приел, че в атакуваната заповед се съдържа пълно описание на извършеното нарушение, което тя счита, че не отговаря на действителността. Необосновано е приел, че описаните нарушения по чл. 187 т.т. 3, 8 и 10 са доказани по несъмнен начин. Въззивницата счита, че съдът не е отговорил на решаващия правен въпрос – допустимо ли е работникът да бъде задължаван от работодателя да изпълни определена работа, възложена му от прекия ръководител, когато той ползва полагащия му се и разрешен платен годишен отпуск? Счита, че при такива обстоятелства е необяснимо как е възможно ищцата да е злоупотребила с доверието на работодателя и да урони доброто му име. На последно място счита, че не е доказано нарушение по чл. 187 т. 10 от КТ, без да е цитирано кое точно задължение е нарушила, тъй като по делото не била представена длъжностна характеристика. Развива и съображения, че съдът неправилно е възприел свидетелските показания, тъй като по принцип потребителката сама трябва да отиде до касата на дружеството и да внесе сумата, а ищцата няма задължение да взима от нея пари, когато ръководителят й я е помолил, при възможност да внесе сумата, не е ставало въпрос в какъв срок това да бъде сторено. В обобщение въззивницата счита, че дори да се приеме, че е налице допуснато нарушение от нейна страна, то тежестта му не е толкова голяма, че да доведе до налагане на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“.

С оглед всичко изложено, въззивницата моли съда, след като се убеди в основателността на изложените твърдения, да постанови решение, с което изцяло да отмени обжалваното решение и постанови ново, като уважи предявения иск и отмени атакуваната заповед като неправилна и незаконосъобразна и й присъди направените по делото разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Развива детайлно контрааргументи, с които оборва последователно всички наведени с жалбата оплаквания. Прави подробен анализ на събраните доказателства в светлината на релевираните отменителни доводи, като извежда заключение за тяхната неоснователност. Заявява, че съдът е формирал вярна фактическа обстановка, която правилно е привел към съответстващите й правни норми. Излага подробни съображения за неоснователността на претенцията и намира, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което иска то да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция. Няма нови доказателствени искания

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивницата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, намира първоинстанционното решение за неправилно и незаконосъобразно и моли съда да го отмени и постанови ново, с което уважи изцяло предявения иск. Няма доказателствени или други процесуални искания. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з., за въззиваемата страна, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, който да изрази становище.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подаденa в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Сливенският районен съд е бил сезиран с иск по чл. 357 ал. 1 вр. чл. 188 ал. 1 т. 2 от КТ – за отмяна на заповед, с която е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ като незаконосъобразна.

Работодателят-ответник е посочил като причини за налагане на наказанието неизпълнение на възложена работа, злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието и неизпълнение на други трудови задължения – представляващи основания по чл. 187 т.т. 3, 8 и 10 от КТ.

При прилагане на механизма за съдебен контрол за законосъобразност, проверката на обжалвания акт следва да започне най-напред от формалните изисквания към работодателя относно реда за осъществяване на дисциплинарната отговорност и вида и съдържанието на заповедта, с която се налага дисциплинарното наказание. Спазването на дисциплинарната процедура и приключването й с надлежен акт на субекта на дисциплинарна власт, е предпоставка за извършване и на проверка по същество, относно твърдените дисциплинарни нарушения.

 Законодателят е предвидил изрично с императивни правни норми начина на започване, провеждане и приключване на процедурата за налагане на всяко от дисциплинарните наказания. По отношение на формата на заповедта за налагане на наказанието, като сублимат на дисциплинарната процедура, законодателят също е изчерпателен и категоричен, и волята му не подлежи нито на разширително тълкуване, нито на прилагане на аналогия. Съгласно разпоредбата на чл. 195 ал 1 от КТ, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено то, наказанието и законовият текст, въз основа на който се налага.

По настоящото дело компетентността на органа, издал обжалваната заповед, е безспорна, с оглед представените писмени доказателства за страните по трудовото правоотношение. Няма разногласие и по въпроса за спазване на предвидения в чл. 194 КТ преклузивен срок за налагане на дисциплинарно наказание.

В атакуваната заповед подробно са описани действията на ищцата – по време, място и обстоятелства – които ответникът счита за нарушения на трудовата дисциплина и индивидуализиращите ги обективни и субективни признаци, обосноваващи налагането на наказание. Посочени са и конкретните правни норми, които осигуряват на работодателя законова възможност за това. Неоснователно е оплакването на въззивницата-ищца, че „изброяването на формулировките на текстовете на закона не са достатъчни, за да се приеме, че заповедта е процесуално издържана, тъй като липсва описание на действията и бездействията й, в резултат на които виновно е нарушила трудовата дисциплина.“ Освен, че в мотивите на заповедта съществува достатъчна яснота относно нарушенията, подробно описание на действията, с които според работодателя ищцата е нарушила трудовата дисциплина, се съдържа и в отправената до нея писмена покана да даде обяснения по тях и съдът счита, че всичко това е достатъчно да се приеме, че правото на защита на служителката не е било по никакъв начин отнето или ограничено.  В устойчивата и препотвърдена практика на ВКС и съдилищата е възприето, че няма пречка мотивите да се намират и в друг документ, който по силата на препращането ще се инкорпорира в заповедта, като е необходимо и достатъчно този документ да е станал достояние на работника или служителя преди налагане на наказанието и той да е могъл да се защити по предявените му нарушения. Приема се също, че писмени обяснения за обстоятелствата, за които е наказан той, са индиция за узнаване на нарушението и подлежащите на оспорване факти.

Задължителен елемент от дисциплинарното производство, е поискването на обяснения от работника или служителя за нарушенията, за които ще му бъде наложено дисциплинарното наказание, в момент, предхождащ издаването на заповедта, като недаването на такива, поради личен избор на работника/служителя, не рефлектира върху законността на последната. Обясненията следва да се изискат от и дадат пред органа на дисциплинарна власт, като събрани от друг субект нямат стойността, придадена им от правната норма и не могат да ползват работодателя.

При съпоставка с настоящия случай, е видно съвпадението между очакваното от правната норма и действителното положение

В случая непререкаемо е доказано, че ответникът-работодател, чрез управителя на дружеството, който е и дисциплинарно-наказващият орган по отношение на ищцата, е извършил вътрешна проверка, закрепена в доклад от ръководителя на района от 07.01.16г. и информация от експерт-инкасо от 01.02.16г., и на 05.02.2016г., в писмена форма, е уведомил ищцата, че е постъпила жалба от потребител от 06.01.16г., че е инициирал дисциплинарна процедура, описал е релевираните обстоятелства и е поискал от нея да даде обяснения по изложеното в жалбата.

Такива обяснения, нито в устна форма, нито в писмен вид, ищцата не е дала.

Така няма съмнение относно поредността на действията на всяка от страните, както и относно това, че до служителката е достигнало знание за какви нарушения е открита дисциплинарната процедура и тя е могла да се защити по тях.

На спорното поле фактически е поставено само един комплекс от действия на ищцата, свързан с една конкретна ситуация – на 01.12.2015г. тя, като отчетник измервателни уреди-инкасатор, е посетила обект „Павилион“ в гр. Нова Загора на Марушка Николова, връчила й е фактура от 01.11.15г. на стойност 40, 80 лв., приела е в брой сумата, без да издаде касов бон и не я е внесла в касата на дружеството-работодател, като това е сторила едва след подкана от прекия си ръководител и след постъпване на писмена жалба от 06.01.16г. от потребителката - на 12.01.2016г., а касовата бележка е връчила на лицето с 43 дни закъснение.

За тези конкретни действия работодателят е счел, че обективират неизпълнение на възложената работа, злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието и неизпълнение на други трудови задължения и представляват основания за налагане на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ по чл. 188 т.2 от КТ, вр. чл. 187 т.т. 3, 8 и 10 от КТ.

В светлината на изложеното до тук, въззивната инстанция счита, че няма нарушения на дисциплинарната процедура и на предхождащите налагането на наказанието изисквания към работодателя, поради което атакуваната заповед е формално законосъобразна. Това обуславя разглеждането на нейната законосъобразност по същество, което налага проверка на наличието  на твърдените от ответника нарушения на трудовата дисциплина, преценка на тежестта им и съпоставка с наложеното наказание.

Въззивният съд счита, че няма пречка работодателят да се позове на повече от едно основание, дори когато се касае за един случай, доколкото поведението, обективирано от работника/служителя, може да съставлява едновременно няколко нарушения по смисъла на чл. 187 от КТ и всяко от тях следва да се прецени по тежест както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите.

Между страните по принцип няма спор относно настъпването на събитията, описани в мотивировъчната част на обжалваната заповед. Въззивницата-ищца не отрича фактите, но им придава различно значение и собствена интерпретация, която ги изважда от дефиниционното поле на понятието „нарушение на трудовата дисциплина“.

Така точката на противопоставяне между тях е не осъществяването на изложените в заповедта факти, а в годността им да предизвикат дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“.

Най-напред съдът безпрекословно приема, че гореописаните действия на ищцата са извършени при осъществяване на преките й трудови задължения, тъй като кореспондират с трудовите функции на заеманата от нея длъжност, описани в надлежно връчената й през 2008г. длъжностна характеристика, която не е претърпяла изменение и след промяната на шифъра на длъжностите през 2011г. Съгласно същата, ищцата е отчетник измервателни уреди и инкасатор и сред трудовите й задължения се включва събирането на задължения на абонатите-потребители при необходимост с преносим касов апарат.

Изрично следва да се подчертае, че наказанието й е наложено не само за неиздаването на касов бон, представляващо пряко нейно трудово задължение, което тя не е изпълнила, а и за последвалото продължително неотчитане на сумата в касата на дружеството, което е резултат от това, че тя не е носила преносим касов апарат, съгласно изискванията на длъжността си. Самото несвоевременно внасяне на сумата по партидата на абоната представлява другото, посочено нарушение – уронване на доброто име на предприятието, тъй като в съзнанието на потребителя е формирана първоначално представата, че се е освободил от паричното си задължение чрез надлежно плащане, а впоследствие е узнал, че задължението му съществува и е изискуемо. Това, при установените факти, неминуемо води до негативно отношение към дружеството-доставчик, за което, с оглед същественото обществено значение на развиваната от него търговска дейност, е изключително важно изграждането на социално доверие, а не враждебност. Гражданите имат завишени очаквания към доставчиците на основните за бита услуги и с подобни действия репутацията на работодателя се накърнява необратимо, тъй като действието, дори изпълнено по изискуемия начин, но след неоправдано дълъг период, вече е оставило интелектуална следа в съзнанието на потребителя.

Тук следва да се посочи ясно, че дори в конкретния случай да е възстановен post factum правилният ред, или поне да са поправени част от неблагоприятните последици, това е абсолютно ирелевантно по отношение на характеризирането на нарушението и неговата тежест спрямо трудовото правоотношение, най-малкото, защото е сторено едва след подаване на жалба от абоната, чийто интерес е бил непосредствено увреден. За да са съставомерни, неизпълнението на възложената работа и злоупотребата с доверието и уронването на доброто име на предприятието, сами по себе си не трябва да са непременно резултатни действия/бездействия, или да имат парично изражение. Поради това, не е от значение единствено това дали имуществената вреда е репарирана или не – за преценката на работодателя е важно вземането на моралното решение да се извърши или не извърши действието и привеждането на избора в изпълнение.

Поведението на ищцата се разминава с естеството и предназначението на обслужването на абонатите-потребители, дължимо от нея самата и от дружеството-доставчик, като едновременно създава негативно впечатление у гражданите и накърнява имуществения интерес на работодателя, тъй като от една страна тя е създала безпорядък в отчетността на финансовите операции на касата на дружеството, а от друга е причинила неудобство и предубеждение у клиента.

Неоснователен в този смисъл е отбранителният довод на ищцата, че е била в отпуск по болест от 02.12.15г. до 04.12.15г., а от 04.12.15г. до 29.12.15г. е ползвала разрешен платен годишен отпуск, през което време е съществувала обективна причина да не изпълнява трудовите си задължения. Както се посочи вече, първото нарушение е осъществено на 01.12.15г., когато ищцата не е издала касов бон при получаване на сумата, понеже не е носила преносим касов апарат. Второто нарушение – злоупотреба с доверието на работодателя, произтича от неотчитането на сумата в касата – това само по себе си не представлява част от трудовите й задължения, тъй като не би се наложило тя да извършва това, ако бе отразила плащането на преносим касов апарат. Следователно, за да отстрани ефекта от неизпълнението на свое задължение, тя следва да положи грижа чрез извършване на действие, което не е същинска част от трудовите й функции, а е израз на добросъвестност, и за него не е от значение дали тя се е намирала в платен отпуск, а дали е имала воля и фактическа възможност да го изпълни. Дори да се пренебрегнат тези доводи и стриктно да се възприеме виждането, че през времетраенето на регламентирани от закона отпуски ищцата няма задължения към работодателя, то от момента на преустановяване на това състояние – 29.12.15г. до подаването на жалбата от абоната – 06.01.16г., за ищцата е съществувало и правно задължение и правна възможност да внесе получената сума в касата, но не го е сторила без да е имала уважителни причини. Внасянето е извършено дори не незабавно след оплакването, а още една седмица по-късно.

Що се отнася до формулираното като трето основание за налагане на дисциплинарно наказание – такова по т. 10 на чл. 187 от КТ – неизпълнение на други трудови задължения, то действително не е установено като самостоятелно такова нито чрез отделно действие на ищцата, нито се извлича от описаното дотук нейно поведение.

Поради това настоящият въззивен състав счита, че доказаните нарушения на трудовата дисциплина представляват такива по т.т. 187 ал. 1 т.т. 3 и 8, като съгласно разпоредбата на чл. 186 от КТ, работодателят може да наложи за тях дисциплинарно наказание по чл. 188 т. 2 от КТ - „предупреждение за уволнение“.

Дори в заповедта, с която е наложено наказанието да са посочени няколко основания за това, доказването и само на едно от тях, ако съответното нарушение представлява дисциплинарно нарушение и тежестта му е преценена съобразно изискванията на чл. 189 ал. 1 от КТ, е достатъчно да се приеме, че уволнението е законосъобразно. Съдът намира, че в конкретния случай работодателят правилно е съобразил вида на нарушенията, тяхната тежест, обстоятелствата, при които са извършени, както и поведението на служителката, която е заявила, че не желае да даде обяснения, тъй като счита, че не е извършила никакви нарушения, и е наложил съответстващо дисциплинарно наказание. Изборът му е адекватен и законосъобразен, още повече, както правилно е отбелязал първостепенният съд – за едното нарушение нормотворецът е предвидил възможност за налагане и на най-тежкото дисциплинарно на казание – „уволнение“, но работодателят не я е използвал, прилагайки принципа на степенуване.

Поради това искът се явява  неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Въззивният съд счита, че няма причини за отмяна на атакуваното дисциплинарно наказание като незаконно.

Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба против него е неоснователна и не следва да се уважава.

С оглед изхода на процеса във въззивната инстанция отговорността за разноски и за тази инстанция следва да се възложи на въззивницата-ищца и тя следва да понесе своите така, както са направени. Въззиваемият-ответник не е доказал направени разноски във въззивното производство и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                        

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение № 921/30.11.2016г. по гр.д. № 2704/2016г. на СлРС.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                          

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                 2.