Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  

 

гр. С., 28.03.2017 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди и седемнадесета година в състав:      

         

ПРЕДСЕДАТЕЛ:   М. Б.

ЧЛЕНОВЕ:  С.М.

                                                                       мл.с. Н. К.

 

като разгледа докладваното от  младши съдия Нина Коритарова  гр. д.  N 171 по описа за 2017  год., на СлОС за да се произнесе, съобрази следното:

Чрез ДСИ на 19.01.17г. е постъпила жалба от взискателя Община Сливен чрез юрисконсулт И.Г. против постановление на ДСИ С.С. по изп.д. № 405 от 2013 г. за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК и се движи по реда на чл. 435 и сл. от ГПК.

Жалбоподателят заявява, че ДСИ неправилно е прекратил изпълнителното дело, с мотив, че взискателят – Община Сливен, не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години. Счита, че не са налице предпоставките по т. 8 на чл. 433 ал. 1 от ГПК, тъй като още в молбата си за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал изрично след налагане на обезпечителната мярка на откритите движими и недвижими имоти да се пристъпи към принудително изпълнение.

Поради изложеното моли да се отмени постановлението за прекратяване на изпълнителното производство.

Насрещната по жалбата страна не е подала писмено възражение.

ДСИ е представил писмени мотиви, в които описва хронологично действията си и заявява, че са били изпълнени законовите предпоставки за прекратяване на изпълнителното производство, което той е констатирал с атакуваното постановление.

След като се запозна с изпълнителното дело, доводите на жалбоподателя и мотивите на ДСИ, СлОС счита, че жалбата е допустима  - подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез издалия постановлението СИ. Постановлението за прекратяване е от кръга на актовете, за които правната норма изрично предвижда възможност да бъдат обжалвани от взискателя.

Разгледана по същество е неоснователна:

Изпълнително дело № 405/2013 г. на ДСИ при СлРС е образувано на 11.06.2013 г. на основание чл. 426 и сл. от  ГПК, вр. чл. 4 ал. 2 от ЗМДТ, по молба на взискателя – Община Сливен, подадена на 10.06.2013г., против длъжника ЕТ „В.-В.И.- В.В.“, ЕИК 119040294, със седалище и адрес на управление: гр. С., кв. „С.К.“, бл. *, вх. *, ап. *.

В молбата е поискано от ДСИ да приведе в изпълнение АУЗД № РА 312/28.02.2012 г. за сумата 1387, 20 лв., включваща главница- 762, 72 лв. и лихви- 624,48 лв. до 21.05.2013 г., данък върху превозни средства и пътен данък  като извърши справки за проучване на имущественото състояние на длъжника, наложи обезпечителни мерки  - възбрана на откритите недвижими имоти, запор върху откритите движими вещи и ПС и запор върху банковите сметки на длъжника, както и е поискано ДСИ да пристъпи към принудително изпълнение, прилагайки като изпълнителни способи „изпълнение върху движимите и недвижими вещи на длъжника“, „изпълнение върху вземанията на длъжника“ и „изпълнение върху притежаваните МПС“.

На длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение на 11.06.2013 г., получена на 21.06.2013 г.

Междувременно СИ е извършил справки в  НАП, КАТ и АВп и на 01.07.2013 г. е наложил запор върху превозно средство собственост на длъжника с рег. № СН4816В  като наложения запор е съобщен на длъжника на 13.08.2013 г. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.

На основание чл. 458 ГПК държавата се счита за присъединен взискател по изпълнителното производство.

С постановление от 15.12.2016г. ДСИ е прекратил изпълнителното производство по делото на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК. Взискателят Община Сливен е получила препис от него на 12.01.17г. и на 19.01.2017г. е депозирала настоящата жалба.

Въззивният съд намира постановлението на ДСИ за законосъобразно.

Налице са условията за прекратяване на изпълнителното производство, визирани от правната норма на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК – поради  непоискване от страна на взискателя на извършване на изпълнителни действия в продължение на две години.

С ТР № 2/15г. на ОСГТК на ВКС е постановено, че не са изпълнителни действия образуването на изпълнителното дело от СИ, изпращането и връчването на поканата за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на книжа, документи и др., назначаването на експертиза за оценка и назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Еднозначно е възприето както в правната теория, така и в устойчивата вече съдебна практика, че за прекратяването на изпълнителното производство не е необходимо нарочно постановление на СИ, с него той само констатира настъпването на прекратителния ефект, който настъпва ex lege в момента, когато са били налице условията за това – тоест в случая – това е станало на 01.07.2015 г., 2 години след датата, когато е извършено последното конкретно изпълнително действие от тези, поискани от взискателя с молбата за образуване на ИД.

Фактът, че с нея са посочени няколко изпълнителни способа не освобождава занапред взискателя от ангажимента да поддържа жизнеността на изпълнителния процес. От една страна СИ е длъжен да ги приложи, но неговото бездействие не оправдава бездействието на взискателя. Предприемането на изпълнителни действия касае активност на СИ, а поискването на такива е акт на взискателя, иницииращ предприемането на действията от страна на съдебния изпълнител.

Взискателят, с оглед изявената воля да осъществи принудително правата си, има процесуалната функция със своите действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, като внася съответните такси и разноски, както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Неосъществяването на тази активност е риск, който той понася, тъй като е застрашен от прекратяване на изпълнителното производство ако се забави повече от две години и чрез своето бездействие поддържа и бездействието на СИ.

Така с равнозначна правна последица се свързва както непредприемането от страна на СИ, така и непоискването от страна на взискателя на действия за принудително изпълнение – двугодишният срок на законовата перемпция започва да тече от датата на последно осъществения от някого от двамата акт.

Сведени към настоящия случай горните постановки намират своето проявление – първото и последно поискване от взискателя на прилагане на изпълнителен способ е  от 01.07.13 г., с подаването на молбата за образуване на ИП,  а последното предприето от ДСИ изпълнително действие – 01.07.2013 г., когато налага запор върху превозното средство собственост на длъжника.

Поради това, след като СИ неоправдано е бездействал, а от своя страна взискателят не е поддържал виталността на изпълнителното производство, то е постигнато от перемпторния ефект с изтичането на двугодишния срок от момента на по-късно осъществения факт, което е станало преди датата на постановяване на атакуваното постановление.

Ето защо настоящият въззивен състав намира, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното постановление не страда от пороци, водещи до неговата отмяна.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от Община Сливен жалба вх.№ СД-03-03-302/10/19.01.2017 г. против постановление на ДСИ от 15.12.2016 г. за прекратяване на изпълнителното производство по изп. д. № 405/13г. на ДСИ при СлРС, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

Решението не подлежи на обжалване.

                                                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: